Джон Лескроарт
Вина (54)

54

След кавгата със Сам, в сърцето си Фаръл все още искаше да вярва, че Духър ще се предаде, че вината най-накрая го е победила. Но колкото повече мислеше, толкова по-мъдро му се струваше да се застрахова, затова се обади на Глицки и лейтенантът му даде нарежданията си.

В случай че Духър не признаеше, ако срещата започнеше да прилича на капан, Фаръл щеше възможно най-бързо да се измъкне, без да забрави да пусне стръвта — „Глицки знае къде си скрил нещата“. Тию щеше да ги следи, така че заплахата за Фаръл да бъде минимална.

Минимална. На Фаръл му хареса тази дума.

Беше риск, но и единственият им шанс. Ако Духър захапеше, ако отидеше да провери дали скривалището му е непокътнато, Тию щеше да го последва. Духър щеше да ги заведе при доказателствата. След като намереше нещо, Тию щеше да се обади на Глицки.

И така се случи.

Но Фаръл пострада.

Не бяха включили в плановете си мъглата и бяха подценили Духър. Винаги по-силен, по-бърз и по-решителен от Фаръл, Духър се бе приближил, прикривайки намеренията си и след това го беше връхлетял като разярен бик. Удар в слънчевия сплит, втори в лицето, Фаръл бе отстъпил назад, Духър бе продължил да напада, принуждавайки го да слезе от шосето, да отиде до острия ъгъл под дърветата, до мястото, където земята пропадаше и оставаше само въздухът.

 

 

В понеделник по обед Тию и Глицки играеха шах на една от откритите маси на Маркет стрийт. Слънцето светеше ярко, въздухът беше неподвижен. Глицки замисляше мат в три хода, но се разсея, когато гол до кръста мъж по сандали и къси панталони се спря да ги погледа. Носеше голям дървен кръст, просто стоеше и ги гледаше с приятелката си — модерно облечена бизнесдама на трийсет и няколко години. Глицки забеляза, че кръстът имаше колело в основата, за да се улесни придвижването.

Той премести топа и мъжът поклати глава.

— Провали се — каза той и задърпа кръста си, бърборейки с приятелката си. Просто частица от града.

Глицки се загледа в дъската и разбра, че мъжът е прав. Тию направи хода си — един ход! — като се стараеше да прикрие усмивката си. Но не успяваше.

Ейб започна да прибира фигурите. Веждите му бяха навъсени. По време на играта бяха обсъждали какво и как се беше объркало при акцията им.

— Още не мога да разбера как загуби Фаръл.

Тию държеше торбичката.

— Не го загубих. Изобщо не успях да го намеря.

— Тръгна след него.

Тию обясни какво се бе случило.

— Две коли, Ейб — напомни той. — Винаги следим с две коли. Знаеш го. Изчакахме до моста, когато спряха там. Когато лексусът тръгна, последвах Духър по „Мерсед“. Нямаше за какво да ти звъня, докато не открихме чантите. Момчетата във втората кола не намериха Фаръл веднага и имаха по-важна работа от това да ни докладват, като например да го измъкнат оттам, да се опитат да му спасят живота. Мен ми е любопитно за онази Прайс.

— След това — каза Глицки лаконично, — като нищо ще й предложат филмов договор.

— Нямах точно това предвид.

— Знам, Пол. Знам какво ми говориш.

Прекосиха „Маркет“, като изчакаха един автобус да изплюе поток от нещастни туристи. Когато преминаха, Глицки обясни на Тию, че областният прокурор още не е решил за обвинението на Прайс.

— Предполагам, че Рестън ще й сложи непредумишлено убийство, тя ще признае и ще й тръснат да свърши някаква общественополезна дейност. Ако имах влияние, щеше да мине и без това, но нямам.

— Общественополезен труд за убийство?

— Употреба на смъртоносно оръжие за спасяването на човешки живот. Ситуацията го изискваше. Щеше да убие бебето. Това ще им кажа. Това ще каже и адвокатът й. Всичко ще е наред.

Тию беше настроен скептично.

— Как точно щеше да го направи Духър? Да убие бебето имам предвид. Имаше ли пистолет, нож? Какво щеше да направи?

— Друсаше го. Всеки ден от това умират бебета. Знаеш го. Нали имаме един плакат горе — „Никога, никога, никога не друсайте бебето!“ Не може да не си го видял.

— И тя трябваше да го застреля?

Глицки сви рамене.

— Сигурно тогава идеята й се е струвала добра.

 

 

— Много си сладък с всички тези тръбички.

— Ммммм.

— Знам, съгласна съм. Чакай, купила съм ти подарък. Можеш да си го сложиш на онази блузка. — Сам зарови в чантата си и извади значката. Обърна я към Уес. На нея пишеше: „Ами ако в това е цялата работа?“.

 

 

Две седмици по-късно Кристина стоеше в двора на къщата на родителите си и кърмеше Уилям. Баща й излезе отвътре с поднос храна.

— Майка ти ей сега ще дойде — седна той на един от шезлонгите, — но исках да ти кажа нещо — чувства се ужасно виновна, че е казала на Марк къде си. Като парализирана е.

— Направила е това, което е смятала за най-добро, татко.

— Знаеш го. И аз го знам. Ала тя го е направила. Различно е.

Кристина погледна към долината.

— Нямаше ми доверие. Не вярваше на това, което й казвах.

Бил бе напълно съгласен.

— Така е. Чувства се ужасно. — Той се наведе напред, гласът му беше мек. — Просто се опитвам да ти кажа, че намеренията й са били най-добри. — Бил бащински я потупа по коляното. — Трябва да те помоля да й позволиш да се порадва на внука си, Кристина. Не можеш вечно да я наказваш. Трябва отново да започнеш да й вярваш. Дай й го да го подържи.

— Не мога.

— Не е така. Тя те обича. И аз те обичам. Можеш да го направиш.

Кристина примигна няколко пъти. Уилям започна да гука и тя го погледна. Беше се нахранил. Тя оправи банския си костюм, не вдигаше очи.

— Нищо не мога да правя. Само ви карам да страдате. Сега аз наранявам мама и не мога да направя нищо друго.

— Отново ще го кажа. Можеш.

Кристина въздъхна.

— Не, татко, пак същото е. Обърквам живота си и след това пак, и пак, и пак. Сега съм самотна майка без работа, без кариера и вие отново се грижите за мен.

— Това ни е работата. Родителите това правят. Следвала си сърцето си.

Но тя клатеше глава.

— Не и аз. Следвах някаква мечта, да бъда като вас двамата. А не приличам на вас. Нося цялата тази тежест — ролята на жена, на майка, на дъщеря. Ролите определят всичко, което съм, затова вече нищо не представлявам. Просто не съм свободна.

Бил подпря лакти на коленете си. Наведе се напред.

— Знам. Ние отраснахме в различен свят. Може би е по-добре, знам ли, да се притесняваш за толкова много неща, да се опитваш да се справиш на толкова нива.

— Но не съм се справила. Виновна съм за всичко. Пропаднала съм.

Бил стисна ръката й.

— И за Уилям ли си виновна?

Тя погледна момченцето.

— Не.

— За него нямаш колебания?

— Никакви.

Той се облегна назад, взе си една маслинка и я лапна.

— И с него ще грешиш, да знаеш. Както майка ти е сгрешила, като е казала на Марк. Както и аз съм грешил, много пъти. И още го правя. Всички правим грешки.

— Но…

— Няма „но“. Така стоят нещата. Вината няма да помогне — нито на Уилям, нито на който и да е друг. На теб не е помогнала. Остави я. Започни на чисто.

— Ето това е. Не знам как.

Айрин отвори френските прозорци и слезе по стълбите на терасата. Придърпа един стол и се усмихна сковано. Кристина видя, че е плакала, беше се опитала да прикрие следите.

— Добре ли си приказвате? — попита тя. — Ох, маслините са чудесни! Кристина, опита ли ги?

Чувствата я разкъсваха. Усещаше невидимата верига, която я свързваше със сина й. Как би могла да я скъса? Той беше прикован за нея.

Тя спусна краката си от шезлонга.

— Майко, ще се топна в басейна. Искаш ли да вземеш Уилям?

Кристина подаде бебето и майка й го пое. Веригата не се скъса — тя го беше пуснала и въпреки това оставаха свързани. Очите на майка й се напълниха със сълзи.

Кристина отиде до басейна и застана на ръба.

Настъпваше розовият миг.