Джон Лескроарт
Вина (5)

5

Духър нямаше нужда от никакви обяснения, но щом архиепископът искаше да си излее душата, Марк не би му попречил — в крайна сметка, той беше клиентът, който плащаше за всеки час по триста и петдесет долара. Двамата се намираха в канцеларията на Архиепископията, над детското игрище на „Мишън Долорес“. Винаги провеждаха тук неофициалните си срещи, сред детската глъч, която заливаше отвсякъде тази светая светих на Флеърти.

Въпреки че епархията имаше щатен адвокат, делата бяха толкова много, че сам човек не можеше да се справи. Затова често се налагаше да се прибягва до услугите на частни фирми. С течение на времето фирмата на Духър се бе специализирала в светските дела на Църквата — в купищата хлъзгави казуси за длъжници, управление на имотите или такива от личен характер.

Колкото до Духър, той се бе сближил с Флеърти не само заради способността си да разсича дипломатично и експедитивно заплетените случаи, но и заради ненатрапчивата, ала постоянна линия на безпощадност в работата — нещо, което архиепископът дълбоко ценеше и сам демонстрираше в поведението си.

И двамата не обичаха да оставят днешната работа за утре. Понякога за архиепископа бе по-изгодно делата да се движат не директно от канцеларията му. Така че Духър, макар и неофициално, изпълняваше ролята на пръв съветник, на consigliere.

Подобно на Духър, и Флеърти бе стегнат мъж, който изглеждаше поне десетина години по-млад от истинската си възраст. Не бе за вярване, но петдесет и седем годишният архиепископ печелеше редовно поне половината от игрите на скуош с Духър. Сега свещеникът бе облечен по домашному — с черни чехли с пискюли, с черни панталони и бяла риза. Духър почти се бе излегнал в тапицирания с червена кожа фотьойл. Беше съблякъл сакото си, а вратовръзката му бе разхлабена.

— Не знам защо такива постъпки винаги ме заварват неподготвен — говореше Флеърти. — Всеки път очаквам да срещна в хората, с които общувам, доброто, а те непрекъснато ме разочароват. Вероятно си мислиш, че би трябвало вече да съм се понаучил.

Духър кимна.

— Другият вариант е да не очакваш нищо от тях.

— Не бих могъл да живея по този начин. Няма да издържа. Вярвам, че дълбоката ни същност е направена по Божие подобие и човешката природа не може да е лоша. Заблуждавам ли се, Марк? Не може да се заблуждавам.

Духър си помисли, че ще е най-добре да не припомня на Негово Превъзходителство как бе предсказал с хирургическа точност в по-ранните етапи на съдопроизводството какво точно ще се случи в надвисналия над главите им съдебен процес. Но тогава мнението му не бе зачетено.

— Не се заблуждаваш генерално, Джим. Просто всеки случай трябва да се разглежда отделно, сам за себе си.

Флеърти погледа още някое време през отворения прозорец надолу към училищния двор, а после се извърна към адвоката си.

— А сега да се върнем обратно от философията към задачите си. — Той издърпа един стол. — И така, какво ни предстои днес?

Духър се огледа за документацията си, макар че всичко му бе в главата, вдигна куфарчето си от пода, отвори го и издърпа една жълта папка с надпис „Фелиция Деп“.

Госпожа Деп бе пристигнала в Щатите от Сайгон през 1976 година като млада самотна майка със солидно наследство, получено от починалия й във Виетнам съпруг. След установяването си в един от районите на Сан Франциско тя бързо се бе превърнала в една от най-ревностните енориашки към енория „Сейнт Майкъл“, но заедно с това и в постоянна любовница на пастора отец Питър Слокъм.

През следващите двайсет години, по един или друг повод, госпожа Деп бе дала на отец Слокъм сума от порядъка на петдесет хиляди долара. Всичко щеше да е наред, ако преподобният отец не бе издигнат в монсиньор и не бе заминал за назначението си далеч от нея, чак в Менло Парк.

С една дума, беше я зарязал и жената сега си искаше парите обратно. За целта се бе обърнала към един млад напорист адвокат от нейната общност на име Виктор Транг.

Този Транг наистина не се подвизаваше в полето на медицината, но за него спокойно можеше да се използва определението „преследвач на линейки“. Едва свързвайки двата края през тригодишния период след завършване на едно от вечерните училища, където се преподаваше и право, той пое случая с единствената мисъл за полагащия му се хонорар в размер на една трета от петдесетте хиляди долара, които госпожа Деп си искаше обратно.

Транг даде под съд Архиепископията за измама — отец Слокъм бе пристъпил обета си за безбрачие и бе взел парите на госпожа Деп под лъжлив предлог, обещавайки й, че рано или късно ще хвърли расото и ще се ожени за нея.

Ето в каква каша се бе забъркал Духър, въпреки че делото не го привличаше особено. На всичкото отгоре беше служил във Виетнам след завършване на колежа и спомените оттам далеч не бяха сред любимите му.

Така или иначе, смяташе, че ще е по-добре да започне да свиква. Винаги готов да се преклони пред различното, Сан Франциско се бе препълнил с тези азиатски навлеци. Все по-често на мушката заставаше типично американското — нещо, което Духър не би могъл никога да приеме.

Във всеки случай, поне в началото, делото Деп не представляваше особен приоритет за него. Един от съдружниците му имаше грижата да движи процедурните въпроси във връзка със съдебния процес и след това да му докладва. (Въпреки отвращението, което виетнамците будеха у него, Духър нямаше намерение да осигурява на съдружника си личен достъп до архиепископа. От собствен опит знаеше докъде може да доведе това.) В края на краищата, двамата с Флеърти бяха решили да предложат на госпожа Деп сделка за сумата от десет хиляди долара, а ако тя не се съгласеше на такъв вариант, Архиепископията щеше да отиде на съд с надежда за благоприятно разрешение на въпроса.

По този повод в средата на миналата седмица Духър се бе обадил на Виктор Транг и го бе запознал с тяхното предложение за споразумение. Тогава откри, че нещата са претърпели развитие и затова организира тази среща с Флеърти.

Лицето на архиепископа не стана бяло като чаршаф, но се вкамени. Той вдигна очи от папката.

— Три милиона долара?

Адвокатът кимна.

— Транг просто използва шанса си, Джим. Известно е, че Църквата има дълбоки джобове и момчето се е поразтърсило.

Флеърти се опитваше да чете и да слуша едновременно.

— Май не е трябвало да се напряга много.

— Аха.

— Значи Слокъм е преспивал и с дъщерята?

— Вероника, сега е на деветнайсет години. Това е версията на Транг. Без да слага в сметката другите подобни случаи с имигранти, чиито имена не спомена. Може и да е блъф.

Внезапно Флеърти затвори папката.

— Знам го Слокъм. Може и да не е никакъв блъф. И аз чувах такива работи.

Това не беше добра новина. Духър се наведе напред.

— Ако си бил наясно за тези неща, защо го направи монсиньор?

Изкривена усмивка.

— Не знаех със сигурност. Просто бяха слухове. Намерението ни беше да го отдалечим от изкушенията, да го пратим там, където не би имал същата свобода на действие, да го натоварим с повече отговорност.

Духър поклати глава.

— И по този начин да промениш същността му?

— Знам, Марк, знам. Проблемът е в моята същност. Аз вярвам на хората. Доверявам им се.

— Е, добре — плесна се по коленете Духър, — сега разбирам защо нае тежката артилерия в мое лице. Защото аз не се доверявам на никого. — Той посочи към папката в скута на Флеърти. — Стигна ли до края?

— Не. Спрях до трите милиона.

Духър я взе.

— Добре, ще те запозная със сбития вариант. По-нататък става още по-лошо. — Той започна да обяснява какво му бе казал Транг миналата седмица по телефона. Новакът бе предприел серия от разследвания и сред други имигранти в Сан Франциско, за да установи колко чести са били тези случаи на злоупотреби с положението от страна на свещенослужителите. Надяваше се да докаже, че Архиепископията редовно опрощава подобни прояви на хората си.

— Той нарича това политика на толериране, Джим. На път е да промени жалбата и директно да намеси твоето име.

Архиепископът пак бе застанал до прозореца и гледаше децата.

— Може ли да поръчаме убийството на Слокъм? — После бързо се обърна с разперени ръце. — Шегувам се, разбира се.

— Разбира се.

— Но шегата настрана, Марк. Какво ще правим?

 

 

Тази година не бе сред най-добрите за Флеърти.

Преди шест месеца, след обстойно двегодишно проучване, Комисията по планирането към Архиепископията най-сетне потвърди предварително известните резултати — и той се принуди да обяви затварянето на десет от най-закъсалите финансово енории в града. Знаеше, че ако не се вземат мерки сега, Архиепископията няма да прекрачи в двайсет и първи век. След земетресението градската управа бе издала постановление, с което обложи Архиепископията с данък в размер на сто и двайсет милиона долара за възстановяване на засегнатите църкви. (Духър бе направил невъзможното тогава, за да свали сумата до седемдесет милиона, но Архиепископията не можеше да плати и толкова.)

Горчивият факт, който късаше доброто сърце на Флеърти, бе, че Архиепископията не можеше да си позволи да държи отворени църквите в малките енории, които се посещаваха слабо — Свещената семейна църква в Норт Бийч например събираше средно по седемдесет и пет човека на четирите си неделни служби. И нямаше никакво значително частно дарение, което да спре ужасяващия спад на неделните постъпления.

Но след затварянето на енориите се разрази буря от протести. На Флеърти му се обадиха чак от Рим.

Проблемът, на който архиепископът не бе обърнал нужното внимание (но Духър бе забелязал), приличаше на змей с две глави — етническа и финансова — и беше един от най-неразрешимите за Сан Франциско. Повечето от закритите енории се намираха в най-бедните квартали — Хънтърс Пойнт, долната част на Мишън Дистрикт, Уестърн Адишън, периферията на Сънсет, Балбоа Парк. Флеърти яростно бе атакуван заради отдръпването от бедните и така неговата чисто финансова мярка получи коренно различна интерпретация.

Освен това архиепископът се бе надявал, че католиците от закритите енории просто ще се приобщят към най-близките действащи църкви.

— Това е общоцърковен принцип, Джим, и в един съвършен свят със сигурност би станало така — бе казал Духър. — Но моето предчувствие е, че познатите ми от „Сейнт Имигдиъс“ и „Сейнт Франсис Ууд“ няма ей така да подадат ръка на виетнамците от „Сейнт Майкъл“, което ще бъдат принудени да направят. Това просто няма да се случи.

Както винаги Флеърти бе отговорил, че хората са по-добри от представата на Духър за тях. Комисията беше направила своите препоръки, това не бе еднолично негово решение. Хората трябваше да свикнат с новото — като гаранция за развитие, за напредъка на всички католици.

— Да, Джим, добре, предполагам, че си прав. Може да стане и така — отстъпи накрая Духър, докато наум си мислеше „А пък аз съм кралят на Етиопия“.

 

 

А сега на съдебния процес Транг се канеше да обвини лично Флеърти, че толерира измамата и безнравственото поведение на свещенослужителите си. Преди да възникнат всички тези проблеми, се носеше мълва, че архиепископът фигурира в краткия списък на кандидатите за кардинали. Самият той бе признавал на Духър, че в мечтите си се вижда като първия американски папа. Всичко това, дори оцеляването му като архиепископ, в момента бе поставено на карта.

Седнал на бюрото си, той нервно разлистваше напосоки папката.

— Но Транг още не е коригирал жалбата, нали?

Духър се спря насред стаята.

— Тъкмо затова разговаряме сега, Джим. Трябва да го спра. Момчето очевидно търси известност, име в обществото, надява се на нови клиенти. Трябва да му налея малко ум в главата.

— Какво ще му кажеш?

— Че бихме му били много задължени, ако ни сътрудничи. Той знае — ти знаеш — че тук няма никаква политика. Трябва да го спрем навреме, Джим, или изобщо забрави за червената шапка.

Флеърти подскочи на стола си.

— Какво имаш предвид с това „задължени“?

Духър плесна с ръце.

— Споразумение за шестстотин хиляди, ако се стигне дотам.

— Боже…

— И пълен гроб. Никакви пресконференции. Никаква жива съвест на общността. Транг гушва двеста хиляди долара. Госпожа Деп получава хубава утеха за своите петдесет хиляди и разбитото си сърце. Всички са щастливи.

Архиепископът поклати глава.

— Аз не съм. Защо ще започваме с шестстотин хиляди?

Духър се опита да запази спокойствие.

— Джим, не забравяй кой е насреща ти. Ще започнем с предложение да му счупим краката. Надявам се, че наддаването ще спре далеч преди шестстотин хиляди.

Флеърти кимна.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре.

Духър се наклони напред.

— Разбирам — каза той. — Ще имам грижата.

 

 

— Нямал си среща с нея?

— Уес, сблъскахме се в църквата. Това е всичко.

— В църквата. Добре звучи. — Уес Фаръл понижи глас. — В нощта след купона, на който тя присъстваше, само защото бе поканил гаджето й. Маркъс, тук се натъкваме на странно съвпадение.

Уес Фаръл бе изпънал крака на бюрото в малкия си кабинет. Зад гърба му, през дървените щори, дъждът заливаше прозореца. Духър продължаваше да пробутва измислиците си за Кристина, но накрая Фаръл го прекъсна.

— Звучи чудесно, Марк. Приемам го. Вярвам на всяка твоя дума, защото съм ти приятел от детинство. Както и да е. Да ти дам ли един съвет, като адвокат на адвокат?

— Слушам те.

— Не го разказвай на друг. Звучи много подозрително — макар да чувствам със сърцето си, защото ти никога не си ме лъгал, че това е невъзможно. Как изглеждаше тя?

Духър кръстоса ръце зад тила, обмисляйки отговора си.

— Коя, по твое мнение, е най-прекрасната жена на света? Лице, тяло… — Той направи красноречив жест. — Цялостно излъчване. Всичко.

Фаръл се замисли за миг.

— Деми Мур.

Духър кимна.

— Добре, в сравнение с Кристина Карера, Деми Мур е вещица. Даже ако Кристина е с мокра коса и с пепел по челото.

— Деми така не съм я виждал — вдигна вежди Фаръл. — Обикновено, когато излизаме, след като разкара Брус, тя се докарва, слага си разни мазила. Като се замисля, чудя се дали Лидия не се развежда с мен заради нея… Ако е разбрала за мен и Деми?

— Възможно е — каза Духър.

— Проклети папараци.

Духър разтегна устни в усмивка.

— Въображаемият ти живот е прекалено богат, за да бъдеш добър адвокат.

Фаръл протегна ръка в неговата посока.

— И това ми го казва човек, който причаква годеницата на свой служител в църквата. Какво възнамеряваш да правиш с нея, ако смея да попитам?

Духър сви рамене, сякаш никога не се бе замислял за това.

— Не знам. Смятам да я взема на работа. — И в отговор на гримасата на Фаръл, допълни: — Само като чиновничка. Тя, между другото, е юридически спец. Много умна хлапачка, да знаеш.

Фаръл отново простря ръка.

— Длъжен съм да те предупредя, че си играеш с огъня.

— Всичко е съвсем невинно, Уес. Кълна се. Нищо няма да се случи.

— Направи си една услуга и си намери някой друг сътрудник.

— Ще назначаваме десетина души. Кристина просто ще е една от тях.

Фаръл потри брадичката си.

— Ех, момко — каза той. — Ех, момко, ех, момко, ех, момко.

 

 

— Безпокоя се за Марк. Просто не е на себе си.

Лидия Фаръл — съпругата на Уес — направи физиономия от типа „недей, моля ти се“ към Шийла Духър над ръба на чашката си от китайски порцелан.

Двете жени седяха в остъклената беседка с френски провинциални мотиви, а плющящият в ранната утрин дъжд се бе превърнал в романтично нормандско ръмене. В отговор Шийла възрази:

— Хайде, Лид, не са толкова лоши. Мъжете, имам предвид.

Лидия остави чашката си.

— Не съм казала, че са лоши. Да съм казала, че Уес има недостатъци? Той просто няма качества. Откъдето и да го погледнеш. За Марк не знам.

— Марк е добър човек, Лид. Това е достатъчно.

В началото, в зората на приятелството им, Марк ловко, но много категорично бе започнал да сваля Лидия, жената на най-добрия му приятел. Когато тя му направи забележка, той даде заден ход и обясни по своя чаровен начин, че просто нещо се е объркала и че той много съжалява за недоразумението. Но Лидия знаеше, че недоразумение нямаше.

Никога не бе споменавала за това пред Уес или Шийла. В известен смисъл бе поласкана, дори въодушевена от факта, че великият Марк Духър явно я намираше за достатъчно привлекателна, че да си струва риска. Представяш ли си!

Но си бе съставила определено мнение за присъщите му добродетели.

Така или иначе, Шийла й бе приятелка. Заедно преодоляваха етапите в женския живот — децата, училището и кариерата на мъжете им. Заслужаваше си да се вслуша в думите й.

— Съжалявам. Права си. Добротата е важна. Просто съм напрегната днес. Утре се виждам със Сара — Сара бе нейния бракоразводен адвокат — и искам да съм във форма. Винаги съм настроена толкова добронамерено и оставям Уес да прави каквото си поиска. Затова Сара ми каза: „Започни да го мразиш. Спомни си всички гадории, които е направил, колко пъти не се е прибирал, когато е казвал, че ще се прибере, изстиналите вечери, купищата ризи, които си изгладила, да не говорим за… по-личните неща. После няма да съжаляваш“. Сара е истинско бижу.

— Никога не бих искала да мина през това.

— Аз също, скъпа, но разводът е като войната. Ако е започнала, по-добре я спечели. Вие с Марк нямате намерение да се развеждате, нали?

— Не, не мисля…

— Но…

— Не казах „но“.

Лидия се усмихна на приятелката си.

— Каза. И така, защо?

— Защо какво?

— Защо смяташ, че бракът ви страда?

Шийла остави чашката си, взе лъжичката и разбърка чая си. Отговори след дълго мълчание.

— Защото Марк страда.

— Защо?

На Шийла й трябваше време, за да намери точните думи. Самата тя не бе съвсем сигурна в това, което казваше.

— Мисля, че е депресиран. След като децата ги няма. Направо е свършен. — Тя млъкна за миг. — Боя се да не посегне на себе си.

— Споменавал ли е такова нещо?

— Не. Ти познаваш Марк, но се изпусна на два-три пъти.

Лидия вдигна чашата си и отпи, без да изпуска Шийла от очи.

— Защо му е да се самоубива? Та той има всичко.

— Навярно това, което притежава, за него не означава нищо. Или поне не му е достатъчно. — Очите на Шийла бяха сухи и тя говореше спокойно.

Но Лидия я познаваше още от колежа и добре знаеше, че липсата на театрална показност не означаваше, че приятелката й не преживява нещата дълбоко вътре в себе си.

— Как се държи? — попита тя.

— Затворил се е в себе си. Не спи. Докторът му предписа някакви хапчета, но не иска да ги взема. Тази сутрин, като се събудих в седем, вече беше станал, въпреки че снощи си легнахме много късно, някъде към два.

— Станал и излязъл, така ли?

— Да.

— На работа?

— Не. Обадих се. До десет не се бе появил в службата.

— Не искам да си мисля…

Шийла вдигна ръка.

— Не става дума за кръшкане. Той няма време за такова нещо. Никой не ходи на срещи в шест сутринта. Всъщност бил е на църква — нали е първият ден от Великите пости — за намазването с пепел. Попитах го и ми каза.

— Ревностен католик значи. Все още.

— Така е. Проблемът е, че страда от безсъние. Почти от година. Сякаш се бои да не изпусне нещо — някакво приключение, знам ли. А като нищо не се случи, започва да изпитва разочарование.

— Как са нещата между вас? Имам предвид, в личен план.

Шийла погледна печално.

— Ако питаш за секса, там цари пълно безветрие… — Сетне, сякаш бе казала повече, отколкото възнамеряваше, добави: — Чудесно е, когато го правим. А това се случва веднъж на четири месеца.

Лидия погледна към ръмящия дъжд навън, обгърнал в лъскава пелена изрядната й морава и въздъхна:

— Същото беше и при нас с Уес. Всичко, за което ми разказа. Борих се, доколкото имах сили, но накрая не издържах. При него нямаше депресия, поне аз не мисля така. Той просто спря да ме обича. Не говоря, че при вас двамата с Марк липсва обич, но между мен и Уес се случи точно това.

Шийла се замисли за миг.

— Не вярвам, че е това — каза тя. — Мисля, че е нещо по-дълбоко и ако бих могла да открия какво е, нещата ще се оправят.

Лидия докосна ръката й през масата.

— Познаваш го по-добре от мен, Шийла. Сигурна съм, че ти си правата. Надявам се да е така.

 

 

Шийла наистина се обвиняваше.

Това произтичаше от житейския й опит и нейната нагласа. Обвиняваше себе си за всичко, което не вървеше — за отношенията с децата, за неудовлетвореността на Марк. За всичко виновната трябваше да бъде тя.

Знаеше, че не можеше да е Марк. И той грешеше, но не по начина, по който грешаха другите хора. Фактически грешки, даже и в обикновен разговор? Просто забрави. Мъжът й всичко знаеше и нищо не забравяше. Шийла си правеше списък на нещата, които трябва да свърши пред деня или през седмицата. А Марк просто ги вършеше — при това, без грешка. Нямаше нужда да си напомня. Никога не губеше самообладание. (Е, веднъж много отдавна имаше такъв случай. И неизменно, когато тя с държанието си минеше предела.) С една дума, Марк Духър изпълняваше безукорно задълженията си.

Така че, щом нещо не вървеше, а нещата наистина не вървяха, вината си беше в Шийла.

Тя си мислеше, че причината е в наближаващата менопауза, а и защото Джейсън — тяхното изтърсаче — замина за далечното си училище. Чак в Болдър, където цяла зима можеше да се пързаля със сноуборд. А и заради Марк младши и неговата хамалогия на онази платформа в Аляска, където се опитваше да събере достатъчно пари за летните си занимания със скулптура, откак баща му спря да му помага, щом бил такъв глупак, че да отделя време за глупавото си изкуство; а вероятно и заради Сюзън, която пък бе в Ню Йорк.

Все пак Сюзън им звънеше всяка седмица, опитваше се да ги държи в течение на живота си, макар че Шийла, а особено Марк, изобщо не проумяваше защо не се интересува от мъже.

Хормоналният баланс на Шийла също се бе разклатил, запращайки я в лапите на депресията. Тя не можеше да отрече това, нито пък да обвинява за него Марк. Беше се превърнала в кисело същество, с което трудно се живееше — една истина, която Шийла Греъм Духър трудно можеше да преглътне, защото доскоро, преди да навърши четирийсет и пет години, се славеше като една от легендарните купонджийки в града.

Това беше лошото на меланхолията, че след като сви гнездо в сърцето й и тя не успя да я прогони в началото, с всеки изминал миг намираше все по-малко причини да се бори с нея. Вече от близо година Шийла все триеше за нещо сол на главата на Марк, изпускаше нервите си, нападаше като невестулка дори съвършенството му, дразнеше се от чаровната му усмивка, от елегантния му вид и даже от търпимостта му към самата нея. Не можеше да го обвинява, че се затваря в собствената си черупка, за работохолизма му, нито за това, че не я желаеше в леглото както преди. Защото, когато я потърсеше, тя го поливаше със студена вода.

В един момент престанаха изобщо да излизат навън вечер, дори спряха да канят Уес и Лидия на чревоугодническите вечери, които преди редовно организираха. На тяхно място се настани всепроникващата пустота на голямата, празна къща.

Нищо чудно, че най-накрая тази атмосфера се отрази зле и на Марк.

Именно това я накара да се опомни. Тя не бе искала да нарани Марк. Просто се бе поддала на собствените си състояния, надявайки се в един момент да ги надмогне. Проблемът си беше неин и — както подобава на една истинска мъченица — се бе надявала да изстрада всичко мълчаливо.

Не бе съобразила само едно — продължилото твърде дълго въздействие на нейната депресия върху психиката на Марк. Той се бе отдръпнал и тя не знаеше дали ще може да си го върне.

След като реши да се измъкне от омагьосания кръг, Шийла отиде на лекар и той й предписа антидепресанта „Нардил“, който свърши работа.

Единствената неприятност бе, че докато го вземаше, не можеше да пие, което означаваше край на коктейлите с Марк след края на тежкия му работен ден, край на общата им страст към придружените с бутилка вино вечери. Край на милите глупости, които дрънкаха, когато бяха подпийнали, край на томителните прегръдки.

Навярно би трябвало да му признае за лекарството, но се страхуваше от реакцията му, от това, че мнението му за нея щеше да падне още по-ниско. Членовете на семейство Духър нямаха нужда от антидепресанти, те сами се справяха със слабостите си.

Вместо това му изтърси, че е стигнала до извода, че депресията й се дължи на прекаленото пиене, тъй че е решила изобщо да спре да пие, ей така изведнъж. Това беше решение, достойно за един член на семейство Духър — волеви акт за подобряване на състоянието. Марк щеше да прояви уважение към такова решение, дори и да не го намираше за твърде привлекателно. Тя установи, че е много по-добре да захвърли пиенето и да възвърне цивилизованите си отношения с Марк, отколкото да му натрапва своята безпомощност и „зависимостта“ си, може би завинаги, от антидепресантите.

Но всичко това се оказа само в сферата на добрите намерения. Марк се бе стопил в далечината и тя не беше сигурна дали отново ще се върне. И за всичко сама си беше виновна.