Джон Лескроарт
Вина (13)

13

Уес Фаръл и Сам ходеха от няколко седмици, но още не бяха навлезли в „сериозната“ фаза, както я наричаха. Нямаха план как ще се развият отношенията им. Радваха се на телата си. Вършеха си работата, кръстосвайки между дома и службата, грижеха се за кучетата си, въпреки че Куейл и Барт още не се бяха запознали.

Уес се наслаждаваше на тези първи, така го усещаше, щастливи и безгрижни мигове от може би половин десетилетие. Беше събота вечер. През деня се бяха излежавали до обяд, после правиха любов и накрая отидоха до Планетариума в парка „Голдън Гейт“. Седяха на покритите с плюш кресла, хванати за ръце, докато не се стъмни съвсем — и Фаръл чувстваше, че е погълнал толкова знания за планетата Нептун, колкото никога преди това не беше предполагал, че може да съществуват. Макар че никога не знаеш — фактите си имат своите начини да пристигат навреме.

Денят приключи с едно малко в „Литъл Шамрок“ — бара, където се бяха запознали.

Прекрасно бе, че зимният студ си бе отишъл. Че в нощта се носеше ухание, а топлото време приличаше на нежен подарък. Вятърът и мъглата бяха отлетели и Уес, почти излегнат в шезлонга насред оградения със зеленина двор на Сам, под купола, образуван от клоните на три секвои, се чувстваше просто прекрасно. Тя му бе поднесла чудесно мартини — а Уес открай време възприемаше джина като предвестник на лятото — и му бе казала, че ще се върне след минутка, само да сложи фазаните да се пекат.

Сам му приготвяше вечеря — първата крачка към чукащото на вратата одомашняване, което така го бе съсипало първия път.

Бяха обсъдили възможните капани, дебнещи около тази вечеря, и решиха, че могат да рискуват. А освен това, бе допълнила Сам, нямаше да е вечеря само за тях двамата и Куейл. Никакви подобни интимности. Щяха да присъстват и други гости, които да послужат като буфер между яростното, почти магнетично привличане на двете тела, което беше на път направо да смъкне кожите им. Щяха да присъстват една адвокатка от нейния офис, Кристина, заедно с годеника си Джо. А също и братът на Сам с жена си — помниш ли ги Лари и Сали? — които да се опитат да неутрализират броя на адвокатите.

Уес отпи от питието си. Сам се притесняваше да не би той да се изнерви от всички нейни познати, които трябваше да срещне накуп. Преди време можеше и да се случи подобно нещо, но днес Уес изпитваше единствено чувство на радостна възбуда от предстоящите запознанства. И надежда. Всичко беше върхът.

Вратата изскърца. Една ръка докосна рамото му. И го заля уханието й, докато тя се навеждаше над него иззад облегалката, докосвайки нежно лицето му.

— Знаеш ли какво не мога да повярвам? — Тя заобиколи шезлонга, стиснала в ръка собственото си мартини.

Фаръл обичаше в тази жена способността й да пие колкото него. Просто му харесваше вида й с чашата в ръка — как я бе напълнила до ръба, как отпиваше внимателно, за да усети първата глътка и как се набръчкваха красиво устните й. И тя носеше дънки. И бял пуловер. И кубинки. Изглеждаше на седемнайсет.

— Какво не можеш да повярваш? — усмихна й се той.

— Не мога да повярвам, че през следващите единайсет години Плутон ще се намира от вътрешната страна на орбитата на Нептун. И така, вече няма да бъдат Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. А ще бъдат Юпитер, Сатурн, Уран, Плутон и тогава Нептун.

— Тази енигматична Слънчева система — въздъхна Уес. — И то тъкмо когато си решил, че вече знаеш всичко за нея. — Той свали краката си от шезлонга, потупа ги с ръка и Сам се настани отгоре му, плътно притиснала бедра в тялото му. Той разтвори устни в широка усмивка. — Добрата новина обаче е, че този факт може да ни помогне да припечелим някой долар.

 

 

Лари и Сали пристигнаха първи. Слънцето се беше скрило и Уес и Сам се бяха прибрали вътре — още по един джин, приятни кухненски миризми, спомени от празника на свети Патрик.

— Ей, тези фрагменти, които си спомням, бяха страхотни — каза Лари, отбранявайки се от ръцете на сестра си, която се опитваше на шега да го напляска.

— И колко фрагмента си спомняш?

Лари млъкна и се зае да пресмята.

— Ами поне два.

— Включително и запознанството с Уес?

Той хвърли един поглед към Фаръл и поклати глава.

— Точно това май ми се губи. В кое заведение бяхме всъщност? Не се обиждай, Уес.

— Ти носеше тениска — каза Сали на Уес.

Беше висока почти колкото съпруга си, с дълга тъмна коса, която бе започнала да посивява. Дружелюбното й, изразително лице изглеждаше по-старо от това на Сам. Освен това носеше по-хубави дрехи, беше с грим, а на ушите й се поклащаха обеци.

— Тениската свърши работа — каза Сам. — Видях я и прочетох надписа. И си казах: „Ето един пич, с когото трябва да се запозная“.

— Мислех си, че ти е харесало как ми стои.

— И това също — каза тя. — Точно това имам предвид.

— Ей, приятелчета — засмя се Сали. — Любовните игри след вечерята. Това е едно от правилата.

— Каква тениска? — попита Лари.

 

 

Фаръл ги разпозна начаса. Здрависа се с Джо и пое ръката на жената — Кристина Карера. Това беше тя, без никакво съмнение. Както нямаше съмнение и за красотата й, забеляза той. А сякаш си беше намерила и точния човек — Джо Ейвъри беше висок и слаб, с изсечено, гладко избръснато лице, широкоплещест като кадилак и без грам тлъстина по себе си. Просто не беше честно.

— Вие сте от „Маккейб и Рот“, нали така?

— И двамата — уточни Джо, сочейки към Кристина.

— Е, още не съвсем.

— Нищо подобно. — Сетне Джо посочи към Уес. — Вас съм ви виждал в офиса.

— Сигурно не повече от двеста, триста пъти. Марк Духър е най-добрия ми приятел.

Кристина щракна с пръсти.

— Ето какво било. — И обясни. — Знаех, че ми е познато отнякъде това име Уес Фаръл. Когато Сам ми го спомена… направо щях да се побъркам. Вие сте този, който ходи с Марк на излети, права ли съм?

— От време на време. Само че му викаме другояче — уединяване.

Джо Ейвъри изгледа въпросително Кристина, но в този момент се появи Сам, разцелува я по бузите и на свой ред бе представена на Джо.

— Хайде, адвокатчетата, зарязвайте професионалните разговори. Нека първо да си кажем здрасти. Така де!

И моментът отмина.

 

 

Сам и Сали вече бяха на десерта, а Лари бе отишъл до банята.

Джо се обърна към Кристина.

— А ти откъде знаеш за тези излети?

— Марк ми е споменавал за тях, при един от първите ни разговори. Точно не си спомням. Просто е станало дума. — Тя изцяло се извърна към Уес, като се надяваше да отклони лавината от въпроси, напираща в очите на Джо.

— Марк каза, че по този начин двамата сте си зареждали батериите.

Фаръл сви рамене.

— Главно къркаме, ако е за въпрос — каза той. После продължи, за да осветли малко повече темата. — Вдигаме си чукалата ей така, без никакъв план. Говорим си в какво вярваме на теория. Опитваме се да се преборим с изтощението, което, Джо, както знаете, винаги ни дебне зад ъгъла. — Уес си пийна вино и се ухили на Кристина. — Ще разберете за какво говоря, като поработите една годинка в тоя занаят.

Джо поклати глава.

— Нещо изтощението хич не ми се връзва с господин Духър… с Марк. Той никога не забавя темпото. Винаги е на педал.

— Джо, той просто трябва да се държи по този начин. — Кристина се впусна да защитава Духър. — Нали не искаш шефът ти да се влачи насам-натам и да ти внушава с вида си какво тежко бреме е работата.

— Е, със сигурност това не го прави.

— Аз също съм съгласен с Кристина. Той наистина създава впечатление на железен човек, но ако го познавахте по-добре…

— Само не ми разправяйте, че е душичка. Чувствителен човек може би да, но… — прихна Кристина.

— Абсурд — дърпаше се Джо, като отказваше да си представи подобна възможност. — С вас, приятели, може и да се отпуска, но аз работя с него от години и знам, че Марк Духър не е човек, който допуска близост. — Той обиколи с поглед масата, стреснат, че навярно думите му могат да прозвучат прекалено отрицателно. Опомни се и веднага се опита да даде заден ход. — Макар че напоследък, да ви призная — просто не знам какво се случи — той се държи направо фантастично.

— Успял си да изкачиш баира, това е всичко — каза Фаръл. — Доказал си му, че можеш.

— Това ли било?

— Такъв е Марк — кимна Фаръл. — Преди беше прекалено мек, като всички, нали разбираш. Никак не обичаше да командва, да се налага.

— Май е успял да се излекува — засмя се Ейвъри.

— Джо!

— Чакай, Кристина, това е самата истина. Можеш да говориш каквото искаш за него, но не и че се бои да командва, просто вече не е такъв.

Фаръл прекрати разправията им.

— Ако и ти, Джо, носеше отговорност за смъртта на десет човека, малко или много щеше да се промениш.

Настъпи тишина. Накрая Кристина се обади:

— Чия смърт? Какво имате предвид?

Лицето на Фаръл се изкриви. Нямаше намерение да разчопля тази история. Беше твърде лична. Истински кошмар за Духър. Но ако си замълчеше, щеше само да възбуди по-голямо любопитство. Май беше най-добре да я разкаже — пък нека Бог преценеше дали има или няма връзка с разговора им.

— Марк е ветеран от Виетнам — започна той. — Бил е командир на взвод, капитан, командвал е една дузина войници. Сигурно сте чували, че навремето там, във Виетнам, войската яко е пушела хашиш.

— Гълтали ли са дима? — попита Джо. — Господин Духър е пушел хашиш?

Фаръл поклати отрицателно глава.

— Не, той не. Но войниците му със сигурност.

— И какво се е случило? — попита Кристина.

— И тъй, Марк бил наясно с цялата работа, знаел, че дрогата помага на момчетата по-леко да понасят положението, в което се намират — обикновени момчета, негов набор — и без много дрънкане дал да се разбере, че когато става дума за бойни действия, всички трябва да са тип-топ, но иначе за малко дрога нямало да скалпира никого. Мислел, че това правило е разумно, устройва всички и те ще се съобразяват с него.

— Кое било разумното правило? — намеси се Лари, връщайки се от тоалетната, защото не искаше да остане изолиран от разговора.

Уес му повтори същината на разказа си.

— Моят най-добър приятел е шеф на Джо в адвокатската фирма — каза той. — Говорим си как е станал такъв строг началник. И отговорът е: Виетнам. Та с една дума, държал се като равен с другите, не им висял на главата. И момчетата застъпили наряд, надрусани до козирката, но за зла беда попаднали на засада. И почти всички загинали. Мисля, че той никога няма да си прости за това.

— Боже Господи! — извика Джо. Явно не бе навикнал на такива истории. — В бизнеса също можеш да попаднеш на засада и да изгърмиш в някоя сделка, но това тук…

— Двете неща не си приличат. Там са гърмели истински куршуми. Затова е толкова стриктен сега. Защото се е опарил. Бедата е — а аз го познавам от сто години — че вътре в себе си е склонен да дава на хората свобода, но хората са такива, че веднъж като ги отпуснеш, свикват с това и очакват да се държиш с тях все по този начин и не се представят тъй, както би трябвало, а това не е в интерес на никого. Поради тази причина Марк е такова копеле и държи толкова здраво юздите.

— Не е вярно. — Кристина не можеше да приеме подобно определение. — Изобщо не е копеле.

Уес разпери ръце.

— Той е най-добрия ми приятел, Кристина. Позволи ни малко волност в обръщенията един към друг. Да не мислиш, че мен ме гали с перце.

— Кой те гали с перце? — нахълта Сам, понесла огромен поднос с нарязани плодове и най-различни сирена.

Уес ококори очи. Нямаше намерение да потретва историята. Стига вече с този Марк Духър.

— Нищо, нищо — каза Уес. И допълни, като намигна на Сам: — Залагам пет долара, че последната планета в Слънчевата система е Нептун.

— Последната планета е Плутон — веднага клъвна Джо.

— Плутон е — категорична беше и Кристина.

Лари и Сали също ги подкрепиха с кимване.

Уес протегна ръка през масата.

— По пет долара от всеки — рече той. — Чакам.

 

 

— Постъпи жестоко — каза Сам.

Гостите си бяха тръгнали. Тя и Уес си почиваха с чаша порто на любимото си място пред огъня. Куейл се бе свил върху краката й.

— Жестоко, но справедливо — отвърна Уес. — Спечелихме петнайсет долара, а можеше да са и цели двайсет, ако и Сали бе снесла нейните пет.

— Те са съпрузи — поясни Сам. — Съпрузите винаги постъпват така.

— Май си спомням нещо подобно.

Една цепеница изпука в пламъците. Уес вдигна чашата си към устата, но осъзна, че май ще му дойде множко — първо джин, поле вино, а сега порто. Виж, утре можеше да продължи. Мълчанието стана прекалено дълго.

— Добре ли се чувстваш, Уес?

— Добре — привлече я в прегръдките си той.

— „Добре“ не е най-силната дума в речника.

— Искам да кажа, направо съм изпаднал в екстаз.

— Не ти ли дойде в повече — тесния семеен кръг, вечерята вкъщи?

Той се закиска.

— Уверявам те, това е нищо в сравнение с вечерите с Лидия, било у дома, било навън. Първо на първо, бива те като готвачка.

— Не искам да се натягам — махна с ръка тя.

— Знам, не че не бих могъл да се справя с това. Всичко беше супер. Наистина ми беше забавно. Харесаха ми брат ти и снаха ти, мисля, че твоята приятелка Кристина е много чаровно и приятно момиче и просто всички бяхте фантастични. Макар че не съм съвсем сигурен дали утре сутринта няма да съм загубил уважение към теб.

Сам остави чашата си и премести ръката му от рамото върху гърдите си.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза тя.

— Ами тогава да пробваме.

 

 

По същото време, когато Уес Фаръл се наслаждаваше на първото си мартини за вечерта, Марк и Шийла влязоха в църквата „Свети Емудий“ за вечерната съботна литургия.

Минаха заедно по пътеката в средата и си избраха столове на десетия ред. Имаше доста богомолци, около петдесетина. Вярващите бяха пристигнали рано-рано, за да вземат участие в очистителната служба, която за мнозина католици заместваше старото, донякъде унизително тайнство на изповедта. На грешниците се даваше възможност да напомнят за своята човешка слабост, поотделно да заявят, че ще вършат добро и сетне общо да бъдат опростени, без да се налага да застават очи в очи с друго човешко същество или пък да изтърпят наистина по-малкото унижение на формалното наказание.

Малко преди свещеникът да се запъти към олтара за началото на службата, Марк се наведе към Шийла и й прошепна, че ще се подложи на истинска изповед.

— Аз съм старомоден човек — каза той. — По-добре ми е така.

Не знаеше кой свещеник изповядва, но нищо чудно да бе някой добър познат. Всички свещеници в „Свети Емудий“ го познаваха. А може би все пак щеше да бъде външен човек. Често с неблагодарната задача на съботната изповед се залавяха гостуващи от други църкви свещеници.

Духър се остави в ръцете на съдбата.

Сведе глава, прекръсти се, изправи се и отвори вратата на изповедалнята. В ноздрите му нахлу познатата миризма на прах и пчелен восък и изпълни всички кътчета на душата му сред успокояващата тъмнина. След това прозорчето, разделящо го от свещеника, се вдигна. Отсреща веднага го разпознаха.

— Здравей, Марк, как си?

Беше Джин Горман, свещеник, гостувал му поне петдесет пъти, било за покер, било за вечеря или заради събиране на пожертвувания. Всяка Коледа Марк го даряваше с бутилка уиски „Кънейдиън Клъб“. Той беше кръщавал и най-малкия им син Джейсън.

Духър помълча.

— Боя се, че не мога да се похваля — прошепна той. Тишината отново ги затисна. Сетне продължи: — Не бих искал да ти прехвърлям този товар, Джин.

— В това е същността на тайнството, Марк.

Духър продължаваше да се колебае. На гърба му сякаш легна канара.

— Ще бъдеш ли така добър да не споменаваш името ми? Има ли друг човек оттатък?

Изповедалните в „Свети Емудий“, както и в повечето католически църкви, бяха разделени на три помещения — едно в средата за свещеника и още две отстрани за каещите се. Този път озадаченият беше отец Горман. Духър го чу да отваря прозорчето към другото помещение и после да го затваря.

— Няма. Сами сме. Можеш да започваш.

И ето ги познатите думи, любимият ритуал. Той отново се прекръсти.

— Благослови ме, отче, защото съгреших…