Джон Лескроарт
Вина (36)

36

Ако Глицки не бе ставал свидетел на подобни неща и преди, нямаше да може да повярва. Това все още го учудваше. Следващият свидетел на Аманда, който от четирийсет и пет минути висеше в коридора, беше изчезнал.

Така че Ейб стоеше в ехтящия, покрит с линолеум коридор и си говореше с жестоко обидения Джордж Грендъл. В продължение на няколко минути Грендъл бе изразявал гнева си по отношение на кръстосания разпит на Фаръл и сега разправяше на Глицки за книгата, която щял да напише, основана на истинските му преживявания като ченге от големия град.

— Засега ми е готово само заглавието. Но едни приятели ми казват, че това е най-важното. Добро ли ти е заглавието, книгата ще върви на пазара.

— Какво ти е заглавието? — попита Глицки.

— Чакай първо да ти кажа за идеята. Нали се сещаш за ония знаменитости, които щом пораснат и се сещат, че някой ги е малтретирал, като са били на седем години и затова се женели по осем пъти и злоупотребявали с разни вещества и ако ние, нормалните хора, сме ги разберели, щели да бъдат много щастливи?

— Знам ги и непрекъснато се тревожа за тях.

— Точно така. Затова книгата съм я нарекъл „На кого му дреме?“. Какво ще кажеш?

Глицки го хареса, но не мислеше, че това заглавие ще се продава. Започна да го обяснява на Грендъл, ала трябваше да прекъсне. Аманда Дженкинс слизаше по стълбите и държеше подръка висок и раздърпан млад мъж с очила с рогови рамки — специалиста от криминалната лаборатория, „оня с кръвта“, Рей Дръм.

 

 

Излъчващ изключително отегчение от всяка своя пора, господин Дръм понесе двеминутната лекция на съдия Томасино на тема съмнителните достойнства на това да се изнесеш от Съдебната палата с цигара в ръка, докато те чакат да даваш показания по процес за убийство. Спомена се за незачитане на съда, но и това не направи кой знае какво впечатление. Накрая заклеха Дръм и той зае свидетелското място.

Като повечето професионалисти, работещи в сградата на съда, Глицки нямаше нужда от Дръм. Бюрократ и кариерист, който още нямаше трийсет и пет години, силно необщителен, ако не и направо темерут. Може би мозъкът му изобщо не функционираше, но според Глицки проблемът не беше в това. Държеше се така, все едно казваше — имам си работа, не можете да ме уволните, изяжте се от яд.

Но Дженкинс не можеше да позволи на чувствата й да вземат връх, макар Ейб да знаеше, че тя споделя мнението му за Дръм. В най-добрия случай да взимаш показания от Дръм беше все едно да вадиш зъби. Не дай боже да го „настъпиш“ по някакъв начин, а Дженкинс вече му бе прекъснала скъпоценната цигара.

Той седна, подпрян на един лакът, тя любезно го поздрави, след това го поведе през всичките въпроси и накрая стигна до кръвта, открита в стаята.

— И какво открихте, като я анализирахте?

Дръм завъртя очи. Имаше толкова по-важни работи, които можеше да върши през това време. Той въздъхна.

— Бяха два различни вида кръв — на госпожа Духър и още една.

— Втората кръв на господин Духър ли беше?

— Не.

— Знаете ли чия е?

— Знаем, че е А положителна. Направихме ДНК тестове и…

Фаръл светкавично се изправи.

— Ваша Светлост! Защитата за пръв път чува за ДНК тест. От обвинението казаха, че не могат…

— Само секунда, само секунда — чу се гласът на Дженкинс.

Томасино почука с чукчето, за да въдвори тишина. Дженкинс се обърна към свидетеля.

— Господин Дръм, всъщност вие не сте направили ДНК тест на тази кръв, нали? Може би сте мислили за кръвта на госпожа Духър?

Той сви рамене.

— Може и тя да е била. Мислех, че за нея говорим.

Дженкинс погледна към Фаръл — какво ли можеше да направи с този идиот? — и след това се обърна пак към Дръм.

— Не, питах ви за другата кръв на местопрестъплението, за втория вид. Тя каква беше?

— Току-що казах, А положителна.

Дженкинс поклати глава.

— Не, господин Дръм. Току-що казахте, че кръвната група на госпожа Духър е била А позитивна. И двата вида кръв ли бяха А позитивни?

На Дръм изобщо не му пукаше.

— Така ли казах?

Изгубиха още минута-две, докато стенографката прочете думите му и след това господин Дръм помоли отново да види резултатите си от изследванията. Дженкинс стана и му ги донесе. Той разлисти една страница, разлисти втора, върна я обратно.

— Господин Дръм, открихте ли кръвната група…?

На Глицки му се искаше да извади пистолета си и да го застреля в коляното. Да го събуди. Или да го приспи, като го гръмне в главата.

— Търся — отговори Дръм. — Да, ето го. А положителна е и втората кръв.

— А каква е кръвната група на господин Духър?

Дръм отново се зарови в листовете като че ли не беше вдигнал очи от тях преди секунди.

— Нулева положителна.

— Направихте ли ДНК тест на втората кръв?

— Не.

— И защо?

— Не знам. Никой не ме е молил. — Против всяка логика, Дженкинс се надяваше Дръм да каже, че не са правили ДНК тест, защото са нямали с какво да го сравнят — кръвта е принадлежала на мъртъв и кремиран човек. Но изведнъж, естествено без да го съзнава, Дръм й подаде нещо: — Но ДНК тестът беше без значение.

От галерията откликнаха на тези думи. Не силно, по-скоро зашушукаха под сурдинка. Томасино почука с чукчето и въдвори тишина.

— Защо не е имало значение чия кръв е била смесена с тази на госпожа Духър на местопрестъплението?

— Защото кръвта не идваше направо от нечие тяло, а от флакон.

Дженкинс го разпита и за ЕДТА и постепенно картинката започна да се изяснява.

— С други думи, господин Дръм, втората кръв е била донесена там.

— Така изглежда.

 

 

Стратегията на Фаръл ставаше ясна. Нямаше да отнема много от скъпоценното време на господин Дръм. Кръстосаният разпит се състоеше от два въпроса.

— Господин Дръм, намерихте ли от кръвта на господин Духър в някоя от двата вида кръв, които сте анализирали?

— Господин Дръм, намерихте ли от кръвта на господин Духър по ножа или хирургическите ръкавици, открити на местопрестъплението?

Отговорът и на двата въпроса беше отрицателен.

 

 

Доктор Питър Харис не гореше от желание да дава показания от страна на обвинението срещу един от клиентите си. От свидетелското място той вдигна ръка да поздрави Духър, което не остана незабелязано от съдебните заседатели.

Но Дженкинс искаше неговите показания да свържат замърсената кръв с Духър.

— Доктор Харис, вие ли сте личния лекар на обвиняемия?

— Да.

— И на коя дата обвиняемият за последен път е имал час при вас?

Харис вече знаеше датата наизуст, но извади бележника си и като че ли се зачете в него.

— Беше рутинен преглед. Петък, трийсет и първи май, в два и половина.

— Петък, трийсет и първи май, в два и половина. Благодаря ви. Докторе, взимате ли кръв от пациенти в кабинета си?

— Разбира се.

— Често ли?

Той вдигна рамене.

— Понякога по десет пъти на ден, понякога повече.

Дженкинс кимна.

— Какво правите с тази кръв?

— Зависи защо съм я взел.

Глицки забеляза, че Дженкинс изпъна гръб и пое дълбоко дъх. Радваше се, че тя забавя темпото. Въпросите й не бяха достатъчно точни. Не получаваше отговорите, които искаше. Аманда опита отново.

— Имах предвид, че след като вземете кръв, я слагате във флакони, нали?

— Да.

— И какво става с тях?

— Изпращаме ги в лабораторията.

— Добре. Преди това заключвате ли ги?

— Не.

— Имат ли други хора достъп до тях?

Харис не се чувстваше удобно, но се опитваше да съдейства възможно най-много. Отново погледна към Духър, виновно му се усмихна и отговори:

— Понякога.

— В зависимост къде стоят — на бюро, на табличка, в манипулационната при сестрата. Това ли имате предвид?

— Да.

— Преди да занесете флаконите в лабораторията, те често остават в кабинета ви и всеки, който е там, може да си вземе, така ли е?

Уморено изражение.

— Вече не е така, но да.

— Губили ли сте много от тези флакони, докторе?

— Не.

— Някога губили ли сте флакон, докторе?

— Да. Няколко пъти.

— Загубихте ли флакон в петък, на трийсет и първи май?

— Да.

— И чия беше тази кръв?

— Пациентът се казваше Лео Бандерас.

— Каква е кръвната група на господин Бандерас?

— А положителна.

Глицки погледна към другата маса. Тези показания бяха най-тежки за Духър. Защитата като че ли го знаеше, тримата седяха съсредоточени, чакаха да видят какво следва.

— Случайно знаете ли, докторе, по кое време е бил прегледът на господин Бандерас през този петък, трийсет и първи май?

Бавно, въпреки че знаеше отговора, Харис извади бележника си и провери още веднъж.

— Два без петнайсет.

— Или четирийсет и пет минути преди часа на обвиняемия?

За трети път Харис погледна Марк Духър. След това кимна на Дженкинс.

— Да.

Тя вдигна очи към стенния часовник. Беше достатъчно късно и след като свършеше с Харис, Томасино щеше да разпусне заседанието за уикенда, а заседателите цяла събота и неделя щяха да премислят тези необичайни съвпадения.

— Благодаря ви, докторе. Това е всичко. — Аманда мило се обърна към Фаръл: — Свидетелят е на ваше разположение.

Но Фаръл едва се бе надигнал, когато Томасино се обади:

— Следващото заседание ще…

— Ваша Светлост! — В гласа на Фаръл се усещаше паника. — Ваша Светлост, с ваше позволение, имам само няколко кратки въпроса и така в понеделник можем да започнем на чисто. А и докторът няма да има нужда да идва пак — добави той с надежда.

Съдията отново погледна към часовника, поклати отрицателно глава и удари с чукчето. Съобщи на Фаръл и на останалите, че следващото заседание ще започне в понеделник, в девет и половина.