Джон Лескроарт
Вина (31)

31

„Не знам за теб, но на мен една прегръдка би ми дошла добре.“

Духър продължаваше да изживява отново и отново момента, да усеща сладостта, аромата й, гърдите й, които се притискаха до неговите, ръцете й около кръста му, под сакото му.

Стояха така, прегръщаха се дълго време — може би трийсет секунди, четирийсет. Той започна да се възбужда, тя го почувства, от гърлото й се изтръгна едва доловим стон, притисна се в него. След това се отдръпна, погледна го, подкани го да я целуне — в началото внимателно и нежно, а после с отворена уста, всепоглъщащо.

След това Уес беше отвън, говореше на някой в коридора. Тя отиде до прозореца, а той седна на бюрото.

Вечерта — целият екип почти живееше заедно — всички вечеряха в един френски ресторант на Клемънт стрийт. Както беше по традиция, Фаръл откара Духър у тях. И двамата бяха изтощени след дългия ден в съдебната зала. Щеше да има много време да умуват над избора на съдебните заседатели.

Кристина не му се обади. Той също не й позвъни.

След това днес целия ден, сексуалното напрежение, а Фаръл като че ли особено внимаваше да не оставя Марк и Кристина сами.

 

 

У дома след още една късна вечеря и още един ден, преминал в избор на съдебни заседатели, Духър се преоблече в чифт панталони със защитен цвят и черен памучен пуловер. После отиде бос долу в библиотеката и застана до прозореца.

Кристина вървеше по алеята, мина през градинската врата и след това продължи нагоре по вътрешния двор. Вътре светеха само лампите в кухнята. Чакалите от медиите като нищо можеха да сметнат къщата за празна. Той отвори вратата.

— Виждаш ли?

— Без проблем.

Влязоха в кухнята. Тя беше вдигнала качулката на якето си. Отметна я и издуха кичур коса от лицето си.

— Притеснена съм.

Духър пристъпи напред и я скри в прегръдките си. Пусна я, целувка нямаше. Тъжна полуусмивка, след това отстъпление към кухненския шкаф.

— Да ти сипя чаша кафе? Вино? Ще си свалиш ли якето?

Тя избра виното, свали връхната си дреха и я просна на един от столовете. Марк се засуети около хладилника, извади бутилката, отвори я, взе чаши. Приближи се до нея, плъзна една от тях в нейна посока и си придърпа стол. Вдигна своята чаша, тя я докосна с нейната, звън.

— Кристина, искам да знаеш, че това не съм го планирал. Нито пък вчерашния ден.

— Аз също. Такива неща не можеш да планираш.

Марк отпи от виното.

— И сега не знам какво да правя. Не знам ти как се чувстваш. Нищо не ми е ясно.

— Знаеш ли ти как се чувстваш?

— Не съвсем. Объркан, предполагам. Ужасно виновен, въпреки че в този контекст това не са най-подходящите думи. Искам да кажа…

Тя покри ръката му със своята.

— Знам какво имаш предвид. Мислиш, че е твърде скоро.

— Не знам кое е „твърде скоро“. Но знам това сега какво е, а и вчера също.

— И аз.

Той се усмихна.

— Не говоря за чувството.

Кристина стисна дланта му.

— Аз пък да.

Духър отдръпна ръката си.

— Не, има още нещо и не мисля, че мога да му имам доверие. Не мога.

— Какво?

— Това, че двамата се събрахме по този начин, стресът на цялата ситуация. Ти помагаш на защитата ми, аз завися от теб. Изкуствена среда.

— Събрали сме се заедно не по наше желание?

Той остави чашата си и криво се усмихна.

— Подиграваш ли ми се?

Тя се наведе към него.

— Мъничко.

— Добре, но аз говоря сериозно. Мисля, че заслужаваме по-добра възможност от тази. Особено ти. — Духър въздъхна. — Никога не съм си мислил, че отново ще обичам някого, а ето сега и изобщо не му е времето. Нищо не е както трябва.

— Не всичко — каза Кристина.

— Почти.

Тя клатеше глава.

— Чувстваш, че ме обичаш. И аз те обичам. Почти всичко е както трябва.

Той завъртя чашата си, по тезгяха останаха малки кръгчета.

— А ако ме осъдят за убийство, ще изляза от затвора, когато ти станеш на повече от моите години.

— Няма да те осъдят. Не си го направил ти.

— Аз бих казал, че не трябва и на съд да ходя, защото не съм го направил. Но както виждаш…

Тя отпи от виното.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Той впери поглед в земята, отново въздъхна и вдигна очи.

— Че те обичам и ме изкушават две неща. Първото е да те заведа горе и да не мисля кое какво означава или докъде може да доведе.

— Избирам това — каза Кристина.

Той докосна лицето й.

— А второто е да се преструвам, че нищо такова не съществува, да се преструвам, че вчера е имало момент на слабост. Но не мисля, че е така. Мисля, че беше нещо истинско, толкова истинско, че се ужасявам да не го заплашим по някакъв начин.

— И как ще го направим?

Той затвори за миг очи и пое отново дъх.

— Като правим каквото и да е. Точно сега сме в тенджера под налягане. Мисля, че трябва да изчакаме, докато не се измъкнем от нея, докато не видим накъде отиваме.

— Зная къде отивам аз. Право тук.

— Ако е така, и аз съм тук. Може би трябва да признаем това, което е между нас, тази връзка, и след това да я оставим някъде, докато не й дойде времето.

— И кога ще бъде това, Марк?

— Когато всичко свърши. Когато ме оправдаят. Не би трябвало да отнеме много време, още няколко седмици, може би месец. След тази драма, след досадните погледи, ще видим къде се намираме. Но това… нямам му доверие. Много лесно ще е да се оплетем в мрежите на романтиката…

— Не мисля.

— Не става въпрос за мислене, Кристина. Реалността ни принуждава. Ето ме — класическият трагичен герой — невинен мъж, обвинен по погрешка, а ти си моята спасителка. — Той покри ръцете й със своите. — Не казвам, че чувството не е истинско. Казвам, че може би не ние — истинските хора — изпитваме тези чувства. Това са ролите ни и те са временни. А аз не искам ние да сме временни. Не бих го понесъл.

Тя го гледаше настойчиво и изведнъж в очите й блесна закачлива искрица.

— Последният благородник в Америка трябваше да се падне точно на мен. — Приближи се до него и притисна устни към бузата му. — Не се доверяваш на моментната страст, така ли?

— Тя няма да избяга, Кристина. Ако е истинска, ще ни намери отново.

Кристина отново го целуна.

— Добре. — Потърси лицето му. — Междувременно ще се държа професионално, няма да давам храна на клюкарниците, няма да ги снабдявам с материал. Но когато всичко свърши, те предупреждавам, че ще съм тук. За теб.

 

 

Въоръжен с камера за нощни снимки, фотографът на „Кроникъл“ ги хвана как се целуват на входната врата — нищо страстно, но стояха един до друг, прегръщаха се, пожелаваха си лека нощ почти две минути.

Достатъчно беше.