Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ейб Глицки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guilt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Вина

Преводач: Милена Кардалева; Деян Енев

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-27-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11466

История

  1. — Добавяне

Трета част

22

Телефонът на Ейб Глицки звънна във вторник, на седми юни, около шест седмици след като получи нареждане да забрави за Марк Духър и Виктор Транг. Часовникът до новото му легло показваше 11:14. Беше се прибрал преди час. Включи телевизора, после го изключи, направи си чаша чай, отвори книга. Накрая си легна.

Къщата бе празна, беше сам. Момчетата щяха да останат при едно приятелско семейство, докато Глицки успееше да намери време да се срещне с детегледачката/икономката, която щеше да наеме.

През първите пет дни след смъртта на Фло бе говорил с две приятни на вид млади жени, но и двата разговора завършиха катастрофално. Глицки знаеше, че причината е в него — и себе си нямаше да наеме в това състояние. Трябваше да си даде седмица-две, за да посвикне с мъката, гнева, отчаянието.

Опитваше се да не се отчайва, повтаряше си, че няма защо да бърза, че са минали едва няколко дни. Щеше да намери някого.

Новото легло беше персон и половина. С Фло имаха голямо легло, но през първата нощ след смъртта й той не намери сили да легне в него. Знаеше, че ще се върти, докато се мъчи да заспи, с почуда непрекъснато ще открива, че нейната половина е празна. Затова през първата нощ спа, или по-скоро се опита, на дивана в дневната. На следващия ден се обади в Армията на спасението, оттам дойдоха и го взеха. Но дори и това по-малко легло му се струваше огромно.

Беше все още облечен, разтъркваше очите си и мижеше срещу дигиталния циферблат. Посегна за слушалката.

— Глицки.

— Ейб, обажда се Франк Батист. Знам, че си в отпуска и можеш да ми откажеш, но ме намериха вкъщи и ме помолиха, и аз помислих, че ще искаш сам да прецениш. Обади ни се някакъв пощурял съпруг от Сейнт Франсис Ууд. Жена му била намушкана. Мъртва е.

— Хубаво.

— Мъжът беше Марк Духър. Жената е съпругата му.

Краката му се спуснаха на пода.

— Прати някоя патрулна кола, която е наблизо. Ще дойда с нея.

Глицки не чу как Батист започна да го пита дали е сигурен, че не е длъжен… Вече беше затворил.

 

 

Спомни си къщата по-ясно, отколкото предполагаше. Работата му налагаше да влиза в много домове и в спомените му всички си приличаха. Но тази къща беше различна. Покритият с плочки преден двор зад ниската зидана ограда, кулата отпред, полувграденият вход, широката морава с петдесетгодишното магнолиево дърво, което цъфтеше и насищаше с аромат ясния и топъл въздух.

Глицки спря за минута и огледа осветената предна фасада на къщата. Някой се движеше в кулата, но щорите му пречеха да го види ясно.

Камионетката на моргата още не беше дошла, но на алеята бе спряла линейка. На улицата бяха паркирали три пристигнали по-рано черно-бели патрулни коли. Жълтата лента, която обозначаваше сцената на престъплението, заграждаше голямо пространство около алеята и през моравата. Вътре в него си говореха няколко униформени полицаи.

Глицки трябваше да се сети, че това е Сейнт Франсис Ууд и че тук полицията пристига след минути, а не след часове, както се случваше в не толкова бляскавите квартали.

Насочиха го към алеята и до линейката той видя трима други мъже. Двамата униформени трябваше да са лейтенантът и сержантът от областния участък Таравал. Третият зърна Глицки и тръгна към него. Беше Пол Тию.

По препоръка на Глицки, Тию бе прехвърлен на пълно работно време в отдела за смъртните случаи и бе на смяна, когато му бяха предали обаждане с код 802 — а именно, смъртен случай. Тию се обади на Батист и по тази причина Ейб беше тук сега.

Срещнаха се по средата на алеята. По-нагоре той забеляза светлината, която идваше от отворена странична врата.

— Къде е Духър?

— Долу в библиотеката, до кулата. С него са няколко от нашите. — Тию започваше да се учи на жаргона и вече знаеше как да отговаря на въпроси.

— Значи ще чакаме.

Те се приближиха към полицаите от Таравал — лейтенант Арманино и сержант Дорни — и Тию представи Глицки. Арманино обясняваше на инспекторите от отдел „Убийства“ от централния полицейски участък колко добре охранявано е мястото. Жената горе била всъщност мъртва. Когато дошли, тя си била очевидно и напълно мъртва. Затова не преместили тялото и не пипнали нищо.

Тию имаше нужда да говори.

— Намушкана в леглото си, Ейб. Прилича на кражба, която е прераснала в нещо друго, може би опит за изнасилване. Чаршафите и одеялата са доста разхвърляни. Много кръв — трябва да го е порязала.

С ръце в джобовете, Глицки кимна.

— Добре, хайде да влизаме.

— Преди това, сержант — прекъсна го Арманино, — има още няколко неща. Санитарите и отговорилите на обаждането полицаи бяха тук, когато дойдохме, но не се бяхме забавили много. Никой друг не е ходил по алеята. По нея не се вижда кръв, но може и да е капнало малко или да е пръснало. Не искам да се минава оттам, докато не дойдат колегите от криминалния отдел да огледат мястото. — Арманино си падаше по подробностите. Глицки си помисли, че точно затова е станал лейтенант. — Но междувременно едно от моите момчета — той махна с ръка към полицаите на алеята, — намери това. — Лейтенантът подаде на Глицки найлонов плик, в който имаше нещо бяло с червени капки.

Глицки го пое.

— Какво е това?

— Хирургическа ръкавица. Беше в мръсотията до задната врата, откъдето очевидно е излязъл извършителят. Може и оттам да е влязъл. Между другото електрическата крушка — той отново махна с ръка в същата посока, — не светеше, беше отвинтена.

— Отвинтена?

Арманино кимна.

— Дорни си сложи ръкавици, отново я завъртя и тя светна. И това.

Още един, по-голям плик, в който като че ли се намираше оръжието на престъплението — качествен кухненски нож.

— Острието е доста чисто, нали?

— Изтрито е.

— Но горе кръв има много?

Арманино сви рамене.

— Ще видите. — Това вече не му беше работа. Нито пък го интересуваше какво разбира Глицки под „много“. Просто докладваше какво бяха открили той и хората му.

— Нещо друго?

Арманино погледна Дорни и сержантът кимна. Тези двамата бяха като добре смазана машина. Точни ченгета.

— Засега мисля, че не.

— Добре, Пол — обърна се към него Глицки, — хайде да влизаме.

До вратата той се обърна и тихо добави:

— Благодаря ти, че си казал на Батист да ми се обади.

 

 

През страничната врата се влизаше в перално помещение с покрит с черни и бели плочки под, с пералня и сушилня. Минаха през красивата кухня с мраморен плот, където веднъж Глицки беше пил чай с Шийла Духър.

От кулата се чуваха гласове, но Глицки последва Тию, който тръгна към фоайето. Двамата се изкачиха по стълбите на втория етаж. Като че ли всички лампи в къщата светеха.

Подът тук бе покрит с голяма кръгла рогозка с индиански мотиви. Двете облицовани с ламперия врати отляво бяха затворени.

Спалнята беше огромна и добре осветена. Двойни френски прозорци водеха към балкона. Имаше два гардероба от тъмно дърво и отворена врата, през която Ейб видя будоара и зад него, банята.

Жената лежеше по диагонал на огромното легло в странна поза — полуобърната, едната й ръка беше под нея, а другата — опъната. Глицки се спря, за да обхване с поглед картината. Нещо, не можеше да определи какво, му се стори странно. Тя като че ли беше пусната върху леглото.

Спомни си лицето й и я погледна. В последните мигове на Шийла Духър не бе имало гняв — лицето й беше забележително спокойно. Косата, леко разбъркана от съня, още носеше следи от последното сресване и по нея не се виждаше кръв.

Но пък наоколо имаше. Напръсканата с кръв бяла памучна нощница беше набрана около врата й така, че покриваше само лявата й гърда. Виждаше се една рана — дълга около два сантиметра цепнатина, от която се точеше кафявочервеникава панделка. Бикините й все още бяха на нея, въпреки че бяха свлечени насила надолу и разкъсани.

Глицки се изправи и отстъпи крачка назад, за да погледне нещата от по-широк ъгъл. Не можеше да се съгласи с Тию за количеството кръв. Но знаеше, че кръвта е едно от онези неща, с които ако не си запознат, малкото ще ти се стори много.

Първото впечатление на Глицки беше, че тук няма достатъчно кръв. Дори и Виктор Транг бе кървял много повече, а убиецът му бе използвал байонета, за да спре кръвта. Ако ножът беше пронизал сърцето и жертвата лежеше на една страна, както изглеждаше, трябваше да има огромни количества кръв. Литри. Не само една чаша.

— Какво? — попита Тию.

Но Глицки не отговори. Вместо това от новото си място за наблюдение, малко встрани от леглото, той забеляза нещо, което трябваше да види веднага. Нямаше да премести тялото, за да се увери, но по нощницата имаше четири или пет други ясно видими петна от кръв — той се наведе, за да ги разгледа по-добре, убеден, че знае какво е това. Приличаха на мацвания с четка — с правилни и изтъняващи страни, концентрацията на кръвта беше по-голяма в единия край и по-малка в другия.

Можеше да бъде едно-единствено нещо, нещо, което бе виждал само веднъж преди — при Виктор Транг.

Убиецът беше избърсал острието в дрехата на жертвата.

 

 

В момента Фаръл не приличаше на адвокат.

Беше облечен в белия бояджийски гащеризон, който се въргаляше до леглото му. Най-накрая бе приключил с поправките, със запушването на дупките и пукнатините по стените на апартамента. През последните няколко седмици след работа, когато не посещаваше Сам, без особен ред боядисваше я някой перваз, я някоя врата.

Тази вечер след като Марк му се обади, той навлече омазаните с боя панталони, нахлузи на бос крак обувките си, наметни си една размъкната и мърлява фланелка с надпис „Калифорнийски университет“ и грабна шапката с логото на „Джайънтс“ от закачалката до вратата.

Е, не приличаше на адвокат, но не бе дошъл тук като такъв. Поне така си мислеше. Беше тук като най-добър приятел. Гласът на Марк бе спокоен, но мъката му си личеше. В къщата влязъл крадец, каза той. Шийла била мъртва.

Уес паркира датсуна зад полицейските коли. Алеята и улицата пред къщата на Марк бяха задръстени от линейката, камионетката на моргата, групичките любопитни съседи, както и два фургона на местните новинарски екипи.

Той се приближи до най-близкия униформен.

— Извинете, аз съм приятел на човека, който живее тук. Той ме помоли да дойда. Бих искал да вляза в къщата.

Но ченгето си знаеше урока. Остана със скръстени ръце и поклати глава.

— Не мисля, че ще можете. Това е местопрестъпление. Затворено е за посетители.

— Аз не съм посетител. Аз съм адвокат.

Полицаят го погледна.

— Бъдете си адвокат отвън. Това пак си е местопрестъпление.

— Вижте какво, защо не отидете да попитате господин Духър дали иска да види Уес Фаръл?

— Вие ли сте Уес Фаръл?

— Да.

— Ами вижте какво, Уес, не вършим нещата така, че да му е кеф на господин Духър, особено когато тук е извършено убийство. Не искаме хората да се тътрят върху веществените доказателства. Ние така правим. Когато свършим, може да влезете в къщата. Междувременно, ако някой се покаже, ще предам, че сте тук, ако видя някакъв документ за самоличност.

Уес потупа празните си джобове. Представи си как портфейлът му лежи на нощното шкафче до леглото.

Зачуди се дали да не хукне да бяга нагоре, но реши, че ще го застрелят или ще го арестуват, или пък кой знае какво. Не. Единствената му надежда беше да навърти трите километра обратно до тях и да си вземе проклетия документ за самоличност.

— Приятна вечер — обърна се той към полицая.

Любезна усмивка.

— На вас също.

 

 

Криминалният отдел си разбираше от работата, Глицки ги познаваше. Не искаше да им се бърка, но нямаше намерение да се отказва от теорията си. Този път беше сигурен, че е открил веществено доказателство и не искаше да го изпусне заради нехайство или лош късмет.

Приближи се до сержант Джими Аш от фотолабораторията. Той бе дългунест четирийсетгодишен луничав албинос, който заради късния час имаше дори и розови очи. Аш вече бе заснел стаята и сега снимаше тялото, принадлежало на Шийла Духър.

— Ей, Джими. Имаш ли някаква специална техника за петна от пръскано?

— Кръвта? — Той преглътна и голямата му адамова ябълка подскочи. — Не, нищо особено. Ясни снимки — конкретната ми специалност, нали знаеш — и нещо, което да даде перспективата. Надушил си следа?

— Така си мисля.

— Значи съм я щракнал.

Тию стоеше до тях. Глицки долавяше тежкото му дишане. Тию нямаше представа какво е видял Ейб и си умираше да го попита. Стана му жал за него, обърна се да му каже, но тогава от другата страна на леглото се обади Алис Картър, техническият сътрудник от моргата.

— Ейб? — Тя го повика с пръст. — Някой да е местил тялото?

— Не ми се вярва. Не и откакто съм тук.

Тию се обади.

— И аз като дойдох, си беше така.

— Мисля, че ще искате да сте сигурни. Полицаите, които са дошли първи, още ли са долу?

Тию вече беше до вратата, за да ги повика, ако още бяха тук.

— Защо? — попита Ейб.

Алис Картър посочи към голото дясно рамо на Шийла, оголеният гръб, лекото потъмняване, червеното под кожата.

— Защото тук в горния десен квадрант разполагаме с фиксирана ливидност.

— Което означава, че е била местена…

— Точно така. И то след като е била вече мъртва.

 

 

Беше доста след полунощ. С Тию по петите му, Глицки спря до вратата на библиотеката и зърна Духър в момент, в който той не можеше да го види. Беше се облегнал с кръстосани крака на люлеещия се стол и говореше с друг мъж. Не се чуваше какво си приказват, но изражението му беше невъзмутимо, тялото му — спокойно отпуснато.

Ейб бе загубил жена си преди седмица и още не бе започнал да диша спокойно. Уморените му мускули като че ли никога нямаше да спрат да го болят, а опнатите му от изтощение раздрънкани нерви потрепваха като гончета.

А ето го Духър, жена му бе умряла преди по-малко от три часа, а той едва ли не се държеше като в съдебна зала. Сравнението водеше до заключения. Глицки трябваше да се съсредоточи и да не позволява на личните си чувства да се намесват.

Този път щеше да го направи по правилата.

 

 

— Днес сме сряда, осми юни. Часът е около 00:20. Говори сержант инспектор Ейбрахам Глицки. Намирам се на адрес Рейвънууд Драйв, номер 4215, Сан Франциско. Тук присъстващ и разпитван е Марк Духър, бял мъж, 4/19/47. С мен е сержант инспектор Пол Тию, полицейски номер 2067 и адвокатът на господин Духър, Уес Фаръл.

В: Г-н Духър, ще записвам показанията ви, както виждате. Възразявате ли?

О: Не.

В: Но нека отбележим, че вашият адвокат повдигна някои възражения по въпрос на идването ви в участъка, за да дадете показания.

О: (Фаръл) Сержант, вече говорихме за това. Минава полунощ, а съпругата на този човек бе убита току-що. Тъй като господин Духър не си е бил у дома цяла вечер, не може да е заподозрян. Доброволно се съгласи да даде показания тук и сега. Няма причина да се ходи в участъка.

О: (Духър) Няма нищо, Уес. Какво ще ме питате, сержант?

В: Да започнем с това какво открихте тук тази вечер?

О: Добре. Около десет без петнайсет се прибрах вкъщи, след като известно време бях играл голф на игрището за голф „Сан Франциско“. (пауза) Както знаете, напоследък не ми върви с тези игрища.

В: Прибрали сте се към десет без петнайсет…

О: Да. Влязох вътре…

В: Каква кола карахте и къде паркирахте?

О: Карах лексуса. Той е светлокафяв с личен номер ESKW. Подкарах по алеята и паркирах в гаража зад къщата. Затворих вратата на гаража зад мен — тя е автоматична — и през страничната врата излязох на пътеката до задната морава, след това по алеята и в другата странична врата.

В: Вратата беше ли заключена?

О: Честно казано, не си спомням. Така или иначе, нямаше да забележа. Винаги първо си слагам ключа, завъртам го, вратата се отваря. Не си спомням конкретно.

В: А спомняте ли си дали лампата отгоре светеше?

О: Не, не мисля, че светеше. Трябва да е изгоряла.

В: Добре. Тогава какво направихте?

О: Отидох да изключа алармената система — таблата са до вратите — и забелязах, че не е включена.

В: Това необичайно ли е?

О: За съжаление, не. Шийла… това беше едно от нещата, които тя…

О: (Фаръл) Дайте му малко време, моля ви се. Добре ли си, Марк?

О: (Духър) Да, добре съм. Извинявайте. Шийла често забравяше да включи алармената система. Излизаше и влизаше по няколко пъти и мислеше, че е глупаво — излишно — докато сме си вкъщи. Смяташе, че това се прави, когато отидем в отпуска, ей такива неща. Мислеше, че съм параноик на тази тема.

В: Добре. След това?

О: След това влязох в кухнята и измих чиниите от вечерята, които още бяха там. После си отворих една бира и изчетох пощата.

В: Помислихте, че съпругата ви си е легнала?

О: Знаех, че си е легнала. За вечеря си бяхме поделили една бутилка вино. Към седем и половина й се приспа и каза, че иска да си легне. Затова реших да отида на игрището за голф. Както и да е, изпих бирата и се качих горе…

В: Докоснахте ли съпругата си?

О: Не. Запалих лампата и беше очевидно, че е мъртва. Предполагам, че за около минута-две съм изключил. Не си спомням. След това се обадих на 911.

В: И после?

О: После седнах на стълбите и зачаках. Не, проверих и останалите стаи на горния етаж.

В: Не сте се опитвали да я съживите?

О: (Фаръл) Сержант, той вече отговори на този въпрос. Очевидно е била мъртва.

В: Докоснахте ли тялото изобщо?

О: (Духър) Навсякъде имаше кръв! Нямаше съмнение — когато някой е мъртъв, си личи. Честно казано, не знаех какво да правя. Дори не знам точно какво съм правил. Страхувах се. Изведнъж си помислих, че онзи може още да е в къщата. Не зная. Просто не зная.

В: Съжалявам, господин Духър, но на този въпрос ми трябва конкретен отговор. По което и да е време до този момент докоснахте ли тялото на госпожа Духър?

О: Не.

В: Добре, нека се върнем назад. По-рано през деня, преди…

О: (Фаръл) Това какво общо има, сержант?

О: (Духър) Няма нищо, Уес. Адвокатът ми иска да е сигурен, че няма да кажа нищо, което да ме изкара виновен. Но това е невъзможно, защото нищо не съм направил. Колко по-рано искате да се върнем, сержант? Миналата седмица?

В: Нека да започнем с момента, в който сте излезли от работа.