Джон Лескроарт
Вина (3)

3

Събуди се в зори, преди будилникът да иззвъни. Чуваше шуртенето на водата в капчуците. Дигиталният часовник на нощното шкафче показваше пет и трийсет.

С Шийла си бяха легнали чак към два, но Духър имаше способността да се буди тогава, когато пожелаеше, без значение колко дълго е спал. Беше въпрос на вътрешен контрол и самодисциплина.

А и му предстоеше да свърши нещо.

Шийла продължаваше да спи, плътно завита в своята половина на леглото. Марк внимателно стана и отиде до прозореца. В стаята беше студено, но мразовитият въздух го стегна. Той стоеше прав, трепереше и се чувстваше добре.

Бурята продължаваше да фучи, без никакви изгледи да утихне. Моравата в задния двор изглеждаше сива и печална, приютила пръснатите тук и там подгизнали храсти. Старият бряст стърчеше гол като скелет, розовите храсти протягаха нагоре възлестите си пръсти — цялото оградено с жив плет място излъчваше нещо гробовно.

Беше първият ден на Великите пости.

 

 

Ейб Глицки отвори очи в тъмнината и веднага се ококори, изплувайки от кошмарните сънища благодарение на онази биологична пружина, която крепеше организма му през последните пет месеца — откакто поставиха диагнозата на Фло.

Но за разлика от съзнанието, тялото му остана неподвижно. Раз-два и очите му се отвориха, но това беше всичко.

Лежеше, потопен в мъртвешката тишина в стаята. Жена му дишаше равномерно. Главата му кънтеше, разтърсвана от ударите на сърцето.

Глицки работеше като инспектор в отдел „Убийства“ на полицейското управление. Справяше се с времето, като разделяше дните на петминутни отрязъци според теорията, че ако успее да оцелее през следващите пет минути, всичко ще е наред.

В самото начало на дългото бдение, когато аналитичните му способности още бяха запазени, той се опитваше с огромно усилие на волята да възприема дните цялостно. Не искаше да мисли какво предстои, какво ще стане. Но очертанията на дните в един момент изчезнаха и те се разпаднаха на безсмислени парченца от време, смисълът на живота му се разглоби, накъса се.

Сега вече разчиташе на петминутните интервали. Беше дееспособен в рамките на тези пет минути, после концентрацията му изчезваше. Всеки час съдържаше дванайсет петминутни интервала или двеста и четирийсет за двайсет часа. Той съзнателно вършеше пресмятането. Денонощията му се състояха средно от двайсет часа. Будуване на петминутки, двеста и четирийсет будни петминутки всеки ден. Нещо като символ.

Чудеше се как може да не му се спи въпреки умората, изобщо да не му се спи. Никога не му се спеше, въпреки че умората му вече надхвърляше възможностите на въображението, отдавна бе излязла извън пределите на собствената му физическа издръжливост; но мозъкът му не спираше да щрака.

Понякога след полунощ или в зори организмът му изключваше и той пропадаше в бездната, без да има обаче чувството, че това е сън.

Снощи — слава на Бога — зъбчатите колела в главата му като че ли позабавиха ход, докато лежеше в леглото до жена си, потънал в молитви.

Но ето че сега — пук — бдението отново започваше.

Цифрите на часовника се бяха променили — кратко трепване в периферното му зрение, единственият лъч светлина в стаята — и сега показваха пет и петнайсет. Още цареше дълбок мрак, но вече миришеше на утро. Далеч по-добре, отколкото три и трийсет, когато вече беше буден и целият дълъг ден се бе проточил пред него, а още бе нощ.

Той се надигна и стъпи на пода.

 

 

В шест и петнайсет Духър беше заел място в петата редица столове в църквата „Сейнт Игнациус“, намираща се в района на Университета в Сан Франциско, заради предчувствието си, че Кристина Карера наистина ще се появи, както на шега бе подхвърлила, докато се разделяха снощи.

Духър установи, че вероятността тя да се надигне и да дойде специално в църквата заради едно намазване на челото с пепел е нищожна, но нищожните вероятности никога не го бяха притеснявали.

Ами каква беше вероятността — навремето, когато бе на петнайсет — бейзболният отбор на Сан Карлос, Калифорния, в който играеше и той, да извърви целия победен път до финала? Когато Духър влезе в края на седмото раздаване, двама пропуснаха, един падна, а най-добрият му приятел Уес Фаръл стоеше на втора база. И точно Духър да направи онзи удар, с който спечелиха всичко?

Нищожните вероятности.

Или когато бе управител на „Макдоналдс“ в Менло Парк през 1966 и 67, по време на първите две години от следването си в Станфорд, и реши да купи акции, които му предложиха като на „ръководен кадър“, въпреки че това намали възнаграждението му с десет процента и то падна под три долара на час, а приятелите му жив го ожалиха, задето, по техните думи, бе хвърлил хиляда долара ей така, на боклука, но Марк и тогава бе имал предчувствие и наистина, когато завърши юридическия осем години по-късно, акциите му вече струваха над шейсет и пет хиляди долара и с тяхна помощ той и Шийла можаха да платят първоначалната вноска за къщата, която той още притежаваше и която им излезе общо деветдесет и седем хиляди долара през 1975, а сега струваше над милион.

Нищожните вероятности.

Беше коленичил, коляното му бе болезнено притиснато между меките подложки; спомняше си за някои от другите рискове, които бе поемал. Времето…

Но в този миг, прекъсвайки спомените му, Кристина се появи в периферното му зрение. Той сведе ниско глава като искрен богомолец. Беше облечена с дънки, ботуши, палто от изкуствена материя и все още не го бе видяла. Продължи напред, също сведе глава и само през няколко стола от него коленичи на друг ред.

 

 

Семейство Глицки живееха в горната половина на къща близнак на Лейк стрийт. Ейб бе влязъл в кухнята и плискаше лицето си със студена вода. Поривите на дъжда продължаваха да заливат покрива, но на изток върху небето се бе появила малка алена драскотина, която се виждаше отдясно, през прозореца над мивката.

Трябваше да започва със задачите, но сякаш бе затиснат от скала. Естественият ред на нещата беше нарушен.

Как изобщо можеше да се справи сам?

Просто нямаше да си задава този въпрос, не и през тези пет минути. Това щеше да го парализира. Нямаше да мисли сега.

Той зависеше от Фло — тя бе едно от най-компетентните човешки същества на света. Двамата отдавна си бяха разделили домашните задължения. Глицки бе поел чистенето и подреждането; ако имаше нещо да се поправи, нещо да се премести, а освен това миеше съдовете и подреждаше рафтовете, стаите и сервизните помещения. Когато се родиха момчетата, той сменяше пелените им и топлеше пюренцата, но същинската грижа за тях — преобличането, храненето и доброто им настроение — лежеше върху Фло.

Сега обаче всичко се бе стоварило на неговите плещи.

Как щеше да се оправи?

Хайде, млъквай!

Не че му тежеше работата или мисълта за нея. Фло не беше само жената, която облекчаваше всекидневието му. Тя бе неговият партньор. В рамките на някакъв глобален порядък Глицки усещаше, че той и тя са двете половини на едно и също нещо.

Съвместният им живот — неговата работа, нейните умения, момчетата — всичко се крепеше на общите им усилия. Как ли щеше да продължава това, когато едната от двете ръце сега бе извън строя? Въпросът не беше да изпъди мислите от главата си. Защото не ставаше дума за обикновени мисли.

Ейб премести тежестта на тялото си върху ръцете, с които се бе подпрял на мивката в опит да се пребори със замайването. Сякаш земята под краката му бе изчезнала и той се бе озовал надвесен над кънтяща бездна.

Когато вдигна глава, алената драскотина върху небето не се бе разширила кой знае колко.

 

 

След суматохата около намазването с пепел Духър си помисли, че ще е по-добре да изчака Кристина, отколкото да се блъска в навалицата, за да се приближи до нея. Затова застана отвън на стъпалата, загледан в дъжда.

— Господин Духър?

Той се обърна с отработен израз на изненада, примесен с любопитство и се направи, че не може да се сети точно откъде я познава. Знаеше я отнякъде, но…

— Кристина — напомни му тя.

— Да, Кристина. Извини ме, още не съм се събудил съвсем.

— Знам. Тази сутрин ставането беше малко…

— Важното е, че сме тук. Това е, което ще видят очите на Господ.

— Очите на Господ — повтори тя.

— Покаяние — продължи Марк. — Великите пости. Има хора, които зачитат Деня на благодарността или Коледа. Но аз имам нужда от напомняне за тленността. — Той сви рамене. — Един от най-опасните капани пред адвокатите е мисълта, че това, което вършим всекидневно, е важно и значимо.

— То е важно, не е ли така? Имам предвид, да участваш в решаването на хорските проблеми…

Той докосна петното от пепел на челото си.

— Май всичко се свежда до това. — На лицето му цъфна извинителна, самоосъдителна усмивка. — Тази мъдрост ти беше изтърсена от Марк Духър. Съжалявам.

Кристина не сваляше поглед от него.

— Знаеш ли, ти си интересен човек.

 

 

На плота пред Глицки лежаха десет филии хляб. Това означаваше пет сандвича. По два за големите момчета, Айзък и Джейкъб, и един за бебето — не, какво ти бебе, скастри се той, за десетгодишния О Джей.

— Какво гледаш? — чу той глас зад себе си. Най-малкият му син също бе ранобудник, заради кошмарите. Изобщо всеки в жилището беше странна птица. Облечен в костюма на Човека Паяк, който му служеше за пижама, О Джей стоеше подпрян на кухненската врата. Кой знае откога стърчеше там.

— Правя сандвичите за обяд.

— Пак ли?

— Пак.

— Нали вчера прави сандвичи?

— Знам. Това често ще се повтаря. Аз ще правя сандвичите, ясно ли е? И нека да говорим по-тихо. Другите още не са станали. Какво ти се яде?

— Нищо. Аз не обядвам.

— О Джей, всеки ден обядваш. Кажи какво искаш.

— Нищо.

Дърветата, които се виждаха на дневна светлина от прозореца зад тяхното жилище, бавно започнаха да се открояват на фона на небето. Утрото набираше скорост.

Ейб нямаше намерение да воюва със сина си заради храната. Просто щеше да му направи закуската и да му я сложи в кутията. Ако искаше — да яде, ако искаше — да не яде. Глицки беше на около четирийсет и пет години. Беше навлякъл само долнището на пижамата си, онази със зеленото райе. Той прекоси кухнята, коленичи на едно коляно пред сина си и го дръпна да седне върху другия му крак.

— Как спа?

— Добре. — О Джей си беше такъв, трябваше да вадиш думите му с ченгел от устата.

— Имаше ли кошмари?

— Хич.

— Добре. Това е добре.

Но ръчичките на момчето обгърнаха врата му и телцето му се залепи за гърдите на Глицки. Останаха вкопчени така за миг. Това не беше прегръдка. Обикновената прегръдка щеше да го отблъсне.

— Знам, че не искаш нищо за ядене. Ама ако случайно ти се дояде, какво би си поискал?

Момчето го стрелна с очи. Раменете му се свиха.

— Джиджипапо, навярно.

На Ейб му отне цяла минута, за да включи.

— Добре, ти се обличай. Аз ще го направя.

О Джей още не искаше да напусне бащиното си коляно.

— Ама тъй, както мама го прави, бива ли?

Глицки пое дъх.

— Добре. Как го прави тя?

— Не ми викай в ухото. Не е чак толкова трудно.

— Не викам. Наопаки, шептя. И не съм казал, че е трудно. Сигурен съм, че е фасулска работа. Просто искам да знам как точно го обичаш, за да го направя по същия начин.

— Казах, че нищо не искам. — В очите на момчето се появиха сълзи, заплашвайки да потекат. — Просто забрави.

Глицки не го пусна да си тръгне.

— Без такива, О Джей. Искам да го направя както трябва. — Струваше му известни усилия гласът му да не звучи като на ченге. Това беше синът му. И той го обичаше. — Кажи ми сега как точно мама прави джиджипапото — помоли той ласкаво. — Хайде, направи това заради мен, приятел.

— Много е лесно.

— Убеден съм. Просто ми кажи.

Последва пауза за размисъл. Сетне О Джей стана от коляното му. Глицки също се изправи.

— Хляб, после маслото — ти никога не слагаш масло, но мама винаги слага. Първо трябва да сложиш маслото и чак тогава фъстъченото масло, върху другото. А върху втората филийка намазваш конфитюра.

— Аха. Масло, после фъстъчено масло и накрая конфитюр. Разбрах.

— Конфитюра на втората филийка.

— Ясно. Ама нали така или иначе залепваш филийките, тъй че фъстъченото масло и конфитюрът се смесват.

— Но ти не ги правиш така. Вчера веднага усетих.

— Вчера не сложих първо маслото.

— Не беше само това.

— Какво друго?

— Ами беше намазал конфитюра върху фъстъченото масло.

— Май така беше, прав си.

Глицки не можеше да повярва, че води този разговор. Неговият свят се разпадаше, както и светът на сина му, а те двамата разискваха напълно незабележимата разлика при поставянето на конфитюра върху едната или другата филийка от сандвича.

Но той нямаше сили да каже на О Джей, че това е глупост. А може би не беше глупост. Във всеки случай не бе по-глупаво, отколкото самият разговор. Навярно това беше желанието на сина му за някакъв ред, след като детската му вселена се сгромолясваше — конфитюрът върху филийката, не върху фъстъченото масло.

Едно нещо, което малкият можеше да контролира.

Той прегърна сина си, погали го по раменете, а след това го потупа да отива в стаята да се облича.

— Ясно, първо върху филийката — извика след него.

Но добре знаеше, че нищо не му е ясно. Джиджипапото беше нещо странно и ирационално, първата дума от онзи нов език, за който ушите му бяха глухи.

Останалите осем филийки хляб лежаха пръснати пред него на плота. Ейб Глицки изобщо не можеше да се сети какво трябва да прави с тях.

 

 

Дъждът продължаваше да вали с упорството на метроном. Вятърът бе престанал и от черните облаци се лееха отвесни потоци вода. От четирийсет години заведението на Миц Картър „Мъдхаус“ предлагаше най-уханното кафе по цялата Калифорния стрийт. Духър и Кристина седяха вътре на масичка до един от прозорците. Миц Картър сервираше кафето в ръбати очукани кани, отломки от някоя разпродажба преди двайсет години.

— Преди доста години наистина направих опит да скъсам с католицизма — говореше Духър. — Престанах изобщо да стъпвам в църква, макар че точно тогава вече се бях захванал с някои от делата на Архиепископията. По дяволите, много от отците, с които работех, също не стъпваха в църква. Но разбрах, че това не съм аз. Имах нужда от църковната служба.

— Не мисля, че причината е била тази — прекъсна го Кристина. — Няма нужда да ми го обясняваш. Ти просто вярваш в Бога.

— Това е проблемът. Наистина вярвам.

— Това не е никакъв проблем.

— Как да ти кажа… — Той отпи от кафето и побутна храната в чинията си.

— Защо това да е проблем? — продължи да настоява тя.

Решавайки да й отговори, Марк незабележимо въздъхна.

— Виж сега. Както знаеш, ние адвокатите имаме навика да защитаваме със зъби и нокти позициите си. Трудно е да защитаваш позиция, която не се подчинява на ясна логическа схема. Но всъщност всичко опира до вярата. Или вярваш, или не вярваш. Макар че, реално погледнато, няма никаква причина да вярваш.

— Или да не вярваш?

— Но не можеш да доказваш отрицателно съждение.

— Че кой те кара да го правиш? — насочи пръста си към него тя. — Това е въпрос на личен избор.

— Знам, така е. Права си. Само че това ме разграничава от колегията. Старомодно е, объркано е…

— Напротив. Не е. Не и при теб.

— Казваш ти — посочи я той с пръст.

— Аха — усмихна се тя, — казвам аз.

— Значи разбрахме се. А ти какво мислиш за тези неща?

— Какво мисля за кои неща?

— За религията. За вярата. Защо дойде да се бележиш с пепел в — Марк погледна часовника си — седем часа на това твърде сурово утро от първия ден на Великите пости?

Тя погледна закуската си, отряза парче вафла и го потопи в сиропа. Но вилицата й остана във въздуха.

— Отлагаш отговора — отбеляза Духър.

— Може би имаш право — кимна Кристина с наведена глава.

— Извинявай. Не исках да те притеснявам.

Тя си пое дъх и вдигна глава. Очите й блестяха.

— Заради покаянието, най-вече. Да си изясня нещата.

Духър я гледаше очаквателно.

— Нашият разговор май не е от най-актуалните, не мислиш ли? — подхвърли той. — Вяра и покаяние. Сякаш се намираме в Средновековието. Напомня ми малко нашите уединения с Уес.

Лицето й излъчваше благодарност за дадената отсрочка.

— Уес?

— Уес Фаръл, най-добрият ми приятел.

— Най-добрият приятел. Още едно старомодно схващане.

Духър се взираше в лицето й. Нещо я притесняваше, нещо я измъчваше. Той продължи да бърбори, за да й даде възможност да се успокои, стига и нейното желание да беше такова.

— Аз и Уес, в ролята на изгнаници. Нашите бягства. Ние си ги наричаме зареждане на душата, беседа за необозримото, възстановяване на връзката.

— Ти си щастливец, че имаш такъв приятел — каза Кристина. И след кратка пауза добави: — Да вярваш още в духовния контакт.

Марк се почувства окрилен. Тя нямаше намерение да заобиколи темата, да скрие главата си в пясъка от случилото се, каквото и да беше то. Поне днес, поне сега нямаше да постъпи така. Искаше да се изповяда и го канеше да зададе въпросите си.

— Историята е толкова банална — започна тя. Харесваше й начина, по който се повдигаха ъгълчетата на устата му.

— Случва се — сви рамене той.

Тя се наведе през масата.

— Помниш ли като ти казах снощи, че след колежа две години съм работила някъде? Това не е вярно.

Кристина потърси на лицето му знак за неприязън или отегчение, без да е съвсем сигурна какво точно може да очаква. Беше готова да свие охлювените си рогца при първия сигнал. Марк само кимна, изпълнен с търпение и толерантност. Тя си пое дъх и продължи:

— Той беше професор в Санта Клара, мой ръководител. Страшно готин тип, разбира се — женен. Вероятно вече се досещаш за всичко, което ще ти кажа, нали?

— Споделяла ли си тези неща?

— Не — поклати глава момичето. — Те са твърде…

— Слушам те с огромен интерес — поощри я той. — Ако така ще ти олекне…

Навън през прозореца се виждаше как дъждът залива паркинга и струите му падат косо върху стъклото.

— Той щеше да напусне жена си — започна тя. — Това беше най-големият ми проблем, когато започна всичко — как така ще разруша семейното му огнище. Но той ми каза, че двамата с Марги отдавна не се обичали и че така или иначе щял да я напусне, тъй че аз не съм била виновна за нищо… Предполагам, че страшно съм искала да му повярвам.

— Не си първия човек, на който се случва такова нещо.

Кристина бе променила позата си, единият й крак бе изпънат на пейката, беше се подпряла с лакът на масата и бе наклонила тялото си към него. Келнерката се появи да изчисти масата и те млъкнаха, наблюдавайки я как вдига съдовете и бърше масичката.

— Желаете ли още кафе?

След като си наляха, Духър я подкани да продължи.

— Сигурно болката е била голяма. А и цялата история далеч не е толкова банална.

Тя продължаваше да си хапе устните.

— Ти чу кратката версия — за едно момиче, което се влюбило в професора си, който се канел да напусне жена си, когато момичето се дипломира…

— Кристина…

Тя вдигна ръка.

— Слушай. Сега става много по-кофти. Момичето си има най-добра приятелка от детинство, да я наречем Джини, която одобрява връзката им, понякога служи за параван пред неговата съпруга и така нататък. Нашата героиня забременява — между другото, професорът й бил казал, че е стерилен, ниска оплодителна способност на сперматозоидите, нещо такова. И сега я обвинява, че е спала с друг — нямало как той да е бащата. Накрая, тъкмо като се дипломира, я разкарва.

Кристина посегна към чашата си, отпи бързо и преглътна. После погледите им се срещнаха.

— Момичето абортира — каза тя. — И тук историята свършва. Казах ли ти? Съвсем банална случка. Впрочем, за епилог професорът зарязва жена си и се жени за приятелката Джини, колкото да стане кашата пълна.

Духър вдигна каната си с две ръце и духна в горещата течност, взирайки се в дъжда навън.

— Затова ли е покаянието?

— Още не знам как да затворя тази страница — кимна тя. — Оттогава изминаха близо пет години. — Кратка въздишка. — Глупаво е, защото сега съм много по-мъдра. Искам да кажа, завърших следването, уж поумнях. Но това някак ме промени, не само предателството на Брайън… — За миг Кристина се изчерви от споменаването на името, но се окопити и продължи: — Не само предателството на Брайън и Джини, но най-вече абортът.

Настана тишина.

— И така, какви ти бяха заниманията през двете години, преди да запишеш университета?

— Прибрах се вкъщи — долу в Оджай. Налегна ме меланхолия и се оставих в ръцете на майка и татко. Един ден с татко започнахме разговор за това, че да се предадеш в лапите на скръбта е голяма грешка. Това дръпна някаква струна в мен и реших да се захвана с нещо, пак да заживея живота си. Така се записах в юридическия, като че ли е кой знае какво. — Тя му изпрати една вяла усмивка. — Както и да е — докосна челото си, — това обяснява донякъде пепелта, покаянието…

— Както и годежа с Джо Ейвъри…

Тя избухна.

— Не съм казала подобно нещо. Защо говориш така?

Духър сви рамене.

— Откъде да знам. Просто изскочи от устата ми.

— В думите ти няма никакъв смисъл… Аз много харесвам Джо. Искам да кажа, че съм влюбена в него. Не ме гледай така.

Духър започна да говори много премерено.

— Не те гледам никак. Просто си казах мнението. Джо и на мен ми е симпатичен. Та нали аз го взех на работа, по дяволите. Защо ли съм толкова откровен с теб? Мислех, че си разкриваме душите. Ни най-малко не съм искал да те засегна. Извинявай.

Тя омекна.

— И ти извинявай. Нямах предвид…

— Всичко е наред. — Марк погледна часовника си. — А и аз трябва да бягам на работа. Искаш ли да те хвърля до факултета?

Кристина се облегна назад и сякаш се срасна с пейката.

— Сега не можеш да ме понасяш, нали?

Духър се наведе напред през масата.

— Изобщо не е така. Ще си подадеш документите при нас, нали? Днес, утре, вдругиден?

— Казах, че ще го направя.

— Наистина ли? — На лицето му се появи усмивка. — След нашата първа схватка?

Постепенно лицето й отново се отпусна.

— Да — кимна тя.

 

 

Глицки затвори входната врата. Току-що бе изпратил трите момчета на училище.

Постоя около минута в тясното антре със стиснати очи, борейки се с постоянните си пристъпи на умора. Още чуваше гласовете на синовете си.

Но нямаше никакво време за разтакаване. Трябваше да свърши маса работа, защото така си бе планирал деня. Просто трябваше да не спира нито за миг — в това беше номерът.

Фло и днес беше жива, момчетата бяха здрави и се оправяха добре в училище. Ето върху тези неща трябваше да се съсредоточи. Разследваше пет случая на убийство, а освен това трябваше да продължи подготовката си за изпита за лейтенанти, макар още да не бе решил дали да се явява. Но така щеше да бъде по-натоварен.

Погледна часовника си. Време беше да отиде в кухнята и да си направи един чай. И да влезе в коловоза.

— Ейб! — Разбудена, Фло го викаше от спалнята.

— Да — отвърна, с всичката сърдечност, на която бе способен. Пресече дневната и се спря пред прага на спалнята. Жена му се бе надигнала и му се усмихваше.

— Изпрати ли ги? — Говореше за хлапетата.

Глицки рапортува:

— Съвсем навреме и в добро разположение на духа.

Тя се дръпна навътре в леглото, за да може той да седне.

— Кога стана? — попита го.

— Спах като заклан. Събудих се преди будилникът да звънне, но не много по-рано. Май беше шест и половина.

Тя докосна лицето му и прокара пръст по бузата му.

— Имаш торбички под очите.

— Очите ми просто така си изглеждат, Фло. Те са ми работен инвентар. Не искам да изглеждам прекалено дружелюбен.

— А, да — каза тя. — Това по едно време бе сериозен проблем.

— Ще останеш изненадана — усмихна се той, — като разбереш, че свидетелите ме намират за твърде сърдечен. Затова реших, че трябва да си създам по-груб имидж.

— Добре си го измислил. Да не могат да надничат в ранимата ти душа.

— Хората наистина са големи използвачи. Няма да повярваш, но е така.

Майката на Глицки, Ема, бе чернокожа. Баща му, Нат, бе евреин. Глицки беше с тъмна кожа и орлов нос. На всичкото отгоре хората първо забелязваха грапавия бял белег, който разсичаше устните му. Даже и когато под очите му нямаше, както днес, торбички, малцина успяваха да издържат на смразяващата му усмивка.

Той постави ръка на бедрото й.

— А ти как я караш? Искаш ли да хапнеш? Или може би кафе? Или нестандартен секс?

— Всичките тези неща — кимна тя. — Ей сега ще стана.

— Сигурна ли си?

— Освен ако ти не държиш първо да е нестандартният секс. Но аз лично съм по-добра след кафето.

— Добре, ще се въоръжа с търпение.

— Слагай водата да ври — поръча тя. — Аз ще се измия през това време.

Той отиде в кухнята. Отгоре на масата се търкаляха остатъците от закуската на момчетата — празни купички, кутии от бисквити, мляко и пръсната навсякъде захар.

А също и полицейските му доклади — петима мъртъвци и всички факти от живота им, които Глицки бе успял да събере. Най-неприятният случай от тази смъртоносна жътва бе свързан с една млада жена, Таня Уилоус, изнасилена и умъртвена в жилището си.

Бисквитите в бюфета. Захарта на плота. Млякото в хладилника. Хладилникът плаче за почистване — щом върху сиренето има толкова мухъл, какво ли е на рафта с месото?

Събери захарта от масата. Гъбата смърди. Навярно я ползва поне от три месеца. Отдавна трябваше да я хвърли, но нямаха нова. Откъде ли можеше да се набави гъба? Не си спомняше да е купувал изобщо гъба през целия си живот.

А после кафето, бързо, водата вече ври, а той още не го е смлял. Трябва да смели наведнъж много, за да не се шушка с това всяка сутрин, но пък Фло обичаше кафето й да е прясно смляно и той искаше тя да има…

Хубавото е поне, че тази сутрин той и Фло се събудиха в чудесно настроение. Ако успееше да запази това настроение и през следващите пет минути, а защо не и през следващия половин час, а също и тя, и утре да бъде така, а и през следващите дни…