Джон Лескроарт
Вина (19)

19

— Ама какво може да ти се случи на теб — каза Уес. — Защо трябва да се чувствам задължен да те питам? Апропо, хубаво ме подсети. Изненадан съм как така в задния ти двор не е зейнала някоя яма, пълна със злато.

— Не ти ли казах за нея? — прегърна Духър приятеля си през раменете. — Майтапех се — допълни той. — Как ти е лицето?

Уес имаше седем шева и бе ваксиниран против тетанус. На лицето му се мъдреха две лепенки, едната под виолетовото ляво око, а другата встрани на устата.

— Хайде стига с неприятностите.

— Не, кажи как е лицето ти?

Фаръл го погледна косо.

— Нищо му няма.

Беше петък, малко преди обед, на другия ден след земетресението. Двамата се намираха в кабинета на Фаръл; Духър се настани в разръфаното кресло. Приятелят му прибираше книгите обратно по рафтовете. Барт, без да издава с нищо, че е изживял стрес, спеше под масата.

— Как е положението в твоя офис? — попита Уес. — Не ми казвай, знам, че не е мръднал.

— Щетите са незначителни. Зданието е сравнително ново, с всичките съвременни екстри. Тези сгради много-много не се раздрусват.

Фаръл се обърна като попарен.

— Значи признаваш, че няма поражения, така ли?

— Нищо съществено. Някои от рафтовете са изпопадали, както тук.

— Не както тук, Марк! Не както тук. Тук по всички стени има пукнатини, ако не си забелязал, всичко трябва да се пребоядиса, в каналите има мазилка, банята е протекла, нямам една книга, която да не е на пода. — Той кръстосваше наоколо, сочеше с ръце, навиваше се все повече и повече. — Този прозорец, провери, ако искаш, не е нищо друго, освен парче шперплат… — Уес дълбоко въздъхна. — Не и не! Решително не е както тук.

Барт се размърда, изджафка и отново задряма.

Изпълнен със съчувствие колкото един палач, Духър простря напред ръка:

— Du calme, Уесли, du calme.

— Du calme друг път. Лесно ти е на теб. — Фаръл отпусна рамене, отиде до бюрото си и се хопна отгоре му. — Знам, че на тоя свят няма никаква справедливост и всичко се развива единствено по законите на случайността и така нататък — но едно не мога да проумея: защо цялата тая шантава случайна гадост все на мен ще се случи.

— Мирише ми на височайша Милост — каза Духър.

— Изобщо не ми пробутвай тия католически глупости.

— Не става дума за такава милост — преметна крак върху крак Духър, който искрено се забавляваше. — Нашата госпожица Милост се родила грозна като греха, сляпа с едното око, еднокрака, плешива, на тринайсет години хванала рак, с една дума — пълна каша. Умира в адски мъки и се явява пред райските порти. Бог я съглежда и виква: „Милост, ти ще отидеш в ада“.

„Но защо — пита тя, — защо, Господи? Опитах се да бъда праведна, да ти угодя, страдах през целия си живот…“

„Не знам, Милост — отвръща Бог, — просто има нещо в теб, което ме отвращава.“

Фаръл клатеше глава.

— Разбирам защо тази шега така те забавлява. Ти си късметлията. Аз, от друга страна, съм един прокълнат човек.

— Е, стига глупости, Уес. Хората…

— Трай! Трай! Знам какво ще изтърсиш. Че хората сами градят щастието си. Точно това ще ти надрънка всеки щастливец на света, а това са пълни лайна! — Той скочи от бюрото и настъпи опашката на Барт.

— Джаф!

— Я млъквай, псе! Не искам изобщо да те чувам. — Той отново се обърна към Духър. — Виж ме, Марк. Виж ме. Жилището ми е с краката нагоре, офисът ми е потрошен, а шибаното ми куче — най-добрият отдушник на човека — едва не ми прегриза гърлото… — Уес отново се закандилка към бюрото, впил поглед в обущата си.

— Уес…

— Съжалявам. Превърнал съм се в абсолютен хленч, нали? Но трябва да ти призная, че понякога бремето на това, което би трябвало да изглежда случаен лош късмет, ми идва малко в повече. Не че искам да ти се случи нещо ужасно, но задавал ли си си някога въпроса защо злото все те подминава? Дали това не е някакво послание към мен? Господи Исусе.

— Я се стегни. — Духър стана от стола, отиде до приятеля си и го прегърна. — Стига. Аз те обичам, Уес, знаеш това. Щом имаш нужда от помощ тук — добре, ще ти изпратя някои от помощниците си. Това се отнася и за жилището ти. Пари ако ти трябват, каквото и да е, ще го имаш. Ако искаш, мога и лицето да си цепна на две места, че да рукне малко кръв.

Фаръл го погледна и поклати с отвращение глава.

— Аз съм един непрокопсаник, нали?

Духър го ощипа по бузата.

— Но пък си хубавец. Хайде, ела да те черпя един обяд.

 

 

Заведението не бе от най-лъскавите, но китайската кухня беше пикантна, топла и превъзходна. Масите бяха само шест и Фаръл не пропусна да отбележи, че всяка седмица по два пъти идвал тук, но никога не заварвал свободна маса.

Марк Духър обаче смело влезе през вратата и на една от масите имаше табелка с неговото име и разбира се, нямали нищо против и кучето да влезе. Собственикът имаше същото. Това накара Фаръл да се учуди на висок глас дали изобщо има някоя страна от битието на Духър, недокосната от щастливата съдба.

— За протокола можеш да отбележиш, че имам няколко отчуждени намръщени деца, а твоите не са такива.

— Аз никога не виждам децата си — възрази Фаръл.

— И все пак, когато ги видиш, не изгарят от омраза към теб, нали?

— Е, не. Поне аз не мисля така.

— А моите ме мразят. Проваленият ми син артист, който носи името ми, ме мрази. Дъщеря ми, лесбийката, ме мрази. Онзи негодник, царят на ски борда, и той ме мрази.

— Те не те…

— Повярвай, мразят ме. И ти го знаеш. Не знам това щастие ли е, или не, но знам, че не е хубаво. И причината трябва да е някъде в мен.

— Добре, това вече е сериозно. Животът ти наистина не е съвсем гладък. Извинявай.

С малкото си показно за това как един мъж трябва да преодолява болката Духър окуражи донякъде Уес.

— Животът е такъв — каза той. — Непрекъснато ни удря през лицето. И докато сме на тази вълна, за какво мислиш, че те потърсих тази сутрин? За да чуеш още за моя лош късмет. Но вече сериозно. Става дума за работа.

— Каква работа?

— Искам за известно време да те ангажирам като мой личен адвокат.

Фаръл замръзна, тъкмо поднесъл шишчето към устата си.

— Слушам те.

— Виктор Транг.

— Какво за него?

— Мисля, че полицията смята, че аз съм го убил.

— Я стига…! Ти? Шегуваш ли се?

— Де да беше така.

— А от къде на къде им е хрумнало това?

— Не знам. Не съм убеден сто процента, че мислят така, но това ченге Глицки ме извика онзи…

— Глицки ли?

— Да, така се казва. Защо, познаваш ли го?

— Той движеше последното ми дело, за Левън Коупс. Здраво пипа гадината.

— Е, това звучи окуражаващо. Дано и в този случай да постъпи по същия начин.

— И какво, той мисли, че ти си убил Виктор Транг? Защо?

— Не се впрягай толкова, Уес. Не съм съвсем сигурен. Но вече два-три пъти ме вика, разиграва ме, задава въпроси — къде съм бил, дали съм разговарял с Транг. Такива неща.

— И ти се хвана на въдицата му?

Духър сви рамене.

— Разбира се. Нямам какво да крия. Защо да не говоря с него?

— Това няма никакво значение. Основно правило е никога да не разговаряш с ченге за твоите действия по времето, когато е извършено дадено престъпление, без присъствието на адвоката си.

— Но аз не съм бил…

— Няма значение. Какво те питаше? Ти какво му отговори?

— Това означава ли, че се ангажираш със защитата ми?

Фаръл кимна.

— Че разбира се. Ти какво си мислиш?

 

 

В петък, малко след пладне, Глицки крачеше по коридора на четвъртия етаж към отдел „Убийства“. Сутринта му бе минала в разпити на свидетелите, които живееха от двете страни на жилището на седемдесетгодишния нещастник, оказал се за зла беда притежател на оръжие за самозащита. Навярно последната мисъл на човека е била, че пистолетът ще му е от полза, ако грабителят нахлуе в дома му.

Дръжки.

Последните няколко дни направо можеха да минат в графата „сюрреализъм“. Вкъщи например щетите от земетресението наистина бяха сериозни, но като по чудо, всички до една лесно поправими. Вече бяха укрепили гардероба и отново закачиха вътре дрехите. А в детската стая Джейк бе крещял така заради тъмнината и защото се бе изтърсил от леглото. Айзък и О Джей пък бяха останали безмълвни, чисто и просто защото бяха спали през цялото време. (Както щеше да направи и той, ако Фло не му бе изкрещяла…)

През целия вчерашен ден жена му не беше се спряла. Шеташе напред-назад, изхвърляше счупените съдове, парчетата порцелан и стъкло, оправяше, чистеше с прахосмукачката, преподреждаше, дори изми прозорците. Оправяше ли, оправяше гнездото си.

В деня на земетресението той си бе останал вкъщи. (Ако го погледнеш от друг ъгъл, това бе един хубав ден за Сан Франциско. Нямаше постъпил нито един сигнал за убийство.) Днес, на втория ден, повече не можеше да гледа как Фло се юрка толкова много, как си подсвирква, сякаш отново се бе родила. С толкова много енергия и желание… сигурно скоро щеше да рухне. Не можеше да си позволи лукса надеждата отново да избуи в гърдите му.

Това нейното беше чист адреналин.

Нямаше да се хване на това хоро, а тя на свой ред не искаше да й се мотае наоколо и да я вкарва с държането си в старите коловози. Почти щяха да се счепкат, ако не бе излязъл.

И тъй, той се зае със заплануваните за тази сутрин разпити. Сега, вече в отдела, имаше намерение да развърти телефоните и да се чуе с някои от другите свидетели по останалите случаи, които движеше, а така също да се обади в телефонната компания и да види какво става със записите от разговорите на Марк Духър.

На бюрото му го чакаше някакъв пакет и той разкъса опаковката. Бе предполагал, че записите ще се забавят още някой и друг ден, но ето че ги държеше в ръцете си.

Чудесата никога не свършваха.

С телефонните разговори от дома на Духър бе лесно. Не бе провел нито един през онзи понеделник, в който бе убит Транг. Положението с разговорите от офиса беше малко по-интересно. Бе звънял два пъти на Транг — в тринайсет и четирийсет и в шестнайсет и петдесет — часовете, отбелязани на компютъра на мъртвеца.

Което означаваше, че ако Транг бе забъркал някоя история, за да впечатли майка си и гаджето си, основните й елементи бяха близо до истината. Пулсът му се ускори — напрежението от преследването си казваше думата — и Глицки посегна към последната купчинка листове. Там, както бе обещал още Транг, се съдържаше разпечатката от третото обаждане, в деветнайсет и двайсет и пет, осъществено от Духър по клетъчния му телефон.

И въпреки че Глицки споделяше официалното отношение към мерзавците в Сан Франциско, което гласеше, че на третия път стомната за вода се чупи, този път му се прищя да се обади на Духър. Като се облегна на стола и изпружи крака върху бюрото, той се запита какво ли би могло да означава всичко това, ако можеше изобщо да се търси някакъв смисъл.

Въпреки своята загадъчност, бележките в компютъра на Транг криеха определен смисъл — Марк Духър се бе занимавал със сделката, а не бе играл ролята на съветник във връзка с някакво дело за лична обида, както бе претендирал при разговора им. Глицки не би могъл да измисли никаква причина, поради която Транг да лъжеше сам себе си в компютърния си бележник.

Междувременно се натъкна на още една странна отметка — „МД от Ф“. Ставаше дума за обаждането в деветнайсет и двайсет и пет и Глицки го дешифрира в смисъл, че Духър се е обадил от кабинета на Флеърти. Но всъщност той бе звънял от колата си. Какво ли означаваше това? Имаше ли вероятност зад това „Ф“ да не стоеше Флеърти?

Мина му и друга мисъл — имаше ли изобщо Транг дело за лична обида сред случаите си? Ето една прясна следа за хрътката Пол Тию. Ами бележката „МД съобщение“? Навярно съществуваше нещичко, което в лабораторията биха могли да спасят от лентата в телефонния секретар на Транг, даже и ако отгоре имаше други записи. Той се наведе напред, дръпна жълтия си бележник и започна да пише.

Жадуваше да хване Духър в лъжа. В каквато и да е лъжа. Изпаднал в състояние на транс, той се загуби сред бележките си. След това се загледа невиждащо пред себе си. Дръпна телефона и набра някакъв номер.

— Адвокатски кантори — чу глас.

— Добър ден. Обажда се сержант Глицки от отдел „Убийства“. Бих желал да говоря със секретарката на господин Духър, ако обичате. Съжалявам, но не мога да си спомня името й.

— Джани.

— Точно така беше. Благодаря.

— Кабинетът на господин Духър.

— Джани ли е на телефона?

— Да.

Още едно представяне, още един преодолян бюрократичен риф, след което Глицки каза:

— Джани, налага ми се да уточня някои неща, които ми каза шефът ви. Става дума за рутинна практика…

Оказа се, че Джани си спомня за обаждането на Транг в деня на убийството. Той позвънил към обяд и оставил спешно съобщение, щом Духър се върне, да му се обади.

— Ставаше дума за окончателните условия на споразумението, нали така?

Джани млъкна, питайки се навярно дали не казва нещо излишно. Глицки не искаше да се проваля.

— Съжалявам — каза той. — Аз поне останах с такова впечатление. — Нека тя да си мисли, че знае всичко това от Духър.

Джани се хвана и продължи:

— Господин Транг ми напомни да кажа на господин Духър, че трябва да се чуят преди пет, не по-късно. В противен случай щял да задвижи процедурата и да подаде допълнената жалба още на следващия ден.

И така, обаждането на Транг до Духър е било във връзка със споразумението. Джани бе казала достатъчно. Това автоматично превръщаше Духър в лъжец.

Ако казаното бе истина, в най-лекия вариант то драматично увеличаваше шансовете Духър да крие нещо, а в най-тежкия просто той да е убиецът.

Глицки сподели версията си с Франк Батист. Лейтенантът седеше в кабинета си с ръце на бюрото. В едната държеше молив и поклащаше глава.

— Вярвам ти, макар че щях да бъда още по-щастлив, ако имаше идея защо го е направил.

— Нали точно ти поне един милион пъти си повтарял, че главното в нашата работа не е мотивът, а доказателството.

— Да, казвал съм го и съм бил прав.

— Тогава?

— Какво тогава? Къде са ти доказателствата в такъв случай? — Батист продължаваше да барабани с молива. — Защото сме наясно, че не би могъл да посочиш никакъв мотив.

Но Глицки нямаше намерение да загърбва току-така темата. В своята практика той бе установил, че хората не ги убиват толкова често — не и техни познати — ей така, без нищо.

— Виж, Архиепископията е най-големия клиент на Духър. Ако загубеше делото, щяха да го разкарат.

— Защо смяташ, че би се получило така?

— Защото нямаше да си е свършил работата, която да доведе до спечелване на процеса.

— И какво от това?

Глицки се ококори.

— Защото, Франк, една загуба в съда би била голям политически удар за архиепископа.

— Значи, за да не допусне провал, Духър убива Транг? Навлизаш в сферата на фантастиката, Ейб.

— Знам. Но това ми хрумна.

Батист се изпъна, удари още два-три пъти с молива по масата, разтри врата си.

— Сигурен ли си, че не си вдигнал мерника на Духър, просто защото нямаш други заподозрени?

— А може би няма други заподозрени, защото той го е извършил, Франк.

— Може и така да е. — На Батист не му се спореше и затова развя бяло знаме. — Е, добре, разговорът ни беше поучителен и забавен. И друг път трябва да си говорим така. Върнахме се в изходната точка, нали? Че няма мотив. Да оставим тогава мотива на мира. Ти дойде, за да ме запознаеш с доказателствата. Истината е в доказателствата. Какво имаш налице?

Но нямаше кой знае какво. Глицки бе получил разрешението за достъп до телефонните разговори на Духър, като бе изтъкнал пред съдия Аренсън стария юридически аргумент, че всичко е възможно. Съдията го познаваше чудесно и бе наясно, че той няма да злоупотреби с привилегията си.

Сега въпросът бе дали информацията от записите на телефонните разговори — трите обаждания, съвпадащи с бележките в компютъра на Транг — може да доведе до възбуждане на съдебно дирене. Глицки знаеше, че съдията няма да му подпише заповедта за по-решителни действия, които той се канеше да препоръча — обиск в къщата, колата и службата на Духър и така нататък — преди да има нещо реално, без значение дали веществена улика или нещо друго, което да подкрепя голите подозрения на Глицки.

Той се бе надявал, че телефонните обаждания ще се окажат достатъчни, но щом Батист не мислеше така, и съдията щеше да е на подобно мнение.

— Да не би днес да ти е кофти ден, Франк, или какво?

Барабаненето на молива започна пак.

— Какво доказват те, Ейб? Телефонните обаждания.

— Духър каза, че били разговаряли върху някакво дело за лична обида. Но бележките на Транг сочат, че се касае за споразумението. — Още докато изричаше тези думи, Глицки бе наясно с опровержението, което ще последва и което би било съвсем основателно.

— Значи цялата работа е „ама казал това, ама казал онова“.

— Обаче секретарката на Духър, Джани, потвърди информацията от бележките на Транг.

— Тя не е чула последните две обаждания.

— Защо му е на Транг да води измислени бележки във връзка с обажданията? Това просто е нелепо.

Батист стисна молива.

— Ейб, дори и да са разговаряли за споразумението, дори и Духър да лъже, пак не разполагаме с нищо. Може пък Духър да е спял с гаджето на Транг.

— Или с майка му — каза Глицки. — А защо не и с двете.

Батист оцени казаното.

— Ето че най-сетне попаднахме на следа.

Глицки плътно стискаше устните си в израз на безсилие, а белегът му набъбна.

— Трябва ми разрешително за обиск. Да надникна в мръсното пране на нашия човек.

Батист мислеше другояче.

— Аренсън няма да го подпише, не и въз основа на това, с което разполагаш до момента. Трябва ти още нещичко. Какво стана с байонета?

— Не го е донесъл вкъщи от Виетнам — отговори Глицки, но бързо млъкна.

Батист широко се усмихна.

— Според неговите думи.

— Боже, какъв глупак съм! Ами съпругата?

 

 

Ако тя го поканеше вътре, нямаше да има нужда от съдебна заповед.

Пазеше в чекмеджето на бюрото си бяла риза и официална вратовръзка, останали от някакво забравено вече явяване пред съда. Той се преоблече в мъжката тоалетна и замени до утре авиаторското си яке със сивото спортно палто на Франк Батист. Ръкавите му бяха малко къси, но в раменете не го стягаше. Щеше да свърши работа.

Застанал пред полуотворената предна врата и с полицейската значка в ръка, той се представи на Шийла Духър. Когато излизаше от Съдебната палата, времето бе слънчево, макар и ветровито, но тук, само на километър и нещо от океана, бе паднала мъгла и остър вятър пронизваше костите му. Но той не му обръщаше внимание. Дори в момента атмосферните условия работеха в негова полза.

— … по случая „Виктор Транг“. Запозната ли сте?

— Да. Случилото се е такава трагедия. Марк го преживя много тежко.

— Знам. Исках да мина малко по-късно, за да заваря и съпруга ви, но се случих наоколо и предположих, че бих могъл да си спестя известно време. А и без това се канех да ви задам няколко въпроса.

— На мен?

— Да, госпожо.

— За какво? Аз дори не познавах Виктор Транг.

Глицки сви рамене.

— Но знаете къде е бил мъжът ви в нощта на убийството.

— Да. Всъщност, не знам. Да не мислите…?

— В момента нищо не си мисля, госпожо Духър. Но е факт, че вашият съпруг е бил един от последните хора, които са разговаряли с Виктор Транг измежду тези, които ние познаваме. Тъй че, колкото и невероятно да ви звучи, той също е заподозрян. А вие бихте могли да разсеете тези подозрения още сега. Беше ли си той вкъщи през онази вечер в понеделник преди една седмица?

Забеляза, че тя е сграбчила дръжката на вратата, чертите на лицето й се бяха втвърдили, а очите й играеха.

— Мисля, че трябва да се обадя на Марк — заяви жената.

— Бихте могли да го направите, но сама разбирате, че всичко, което ми кажете преди разговора си с него, би имало по-голяма стойност. Може да потвърдите алибито му още сега и това ще сложи край на всякакви подозрения. — Той допълни заговорнически: — Наистина, госпожо. Ще направите едно добро дело.

Тя се поколеба за момент, а сетне каза:

— Вечерта в понеделник. Отиде на игрището за голф, мисля. Мога да проверя.

— Същото каза и съпругът ви — усмихна се Глицки. — Виждате, че не е толкова страшно.

Вятърът се бе засилил и Шийла Духър сякаш чак сега забеляза това.

— Съжалявам, сержант. Искате ли да влезем вътре, за да не ни притеснява времето.

— Не бих имал нищо против, щом ме каните.

 

 

Тя му предложи чаша чай. Седяха от двете страни на мраморния бар в осветената от дневната светлина кухня, която имаше размери почти колкото двустайното жилище на Глицки. През френските прозорци се виждаше част от поддържаната морава с леха от ранни жълти нарциси и голите корени и стъбла на градината от рози.

Той отпи бавно от чая, преглътна и заговори.

— Госпожо Духър, вашият съпруг бе много разстроен от смъртта на Виктор Транг. Той ме попита дали не би могъл да подпомогне с нещо нашето разследване.

На лицето й бе изписан израз на добронамерена загриженост и Глицки мимоходом отбеляза този факт. Но, което бе по-важно, това означаваше, че Духър не е споделил с нея факта, че е заподозрян.

— Марк е такъв — отвърна тя и зачака полицаят да продължи по-нататък.

— Не бях се замислял върху това, докато не установихме, че Транг е бил наръган с байонет.

— Боже, какъв ужас!

Той кимна.

— Да, госпожо, гледката не бе от най-приятните. Въпросът обаче е, че не открихме много повече от това. Оръжието не бе намерено — без съмнение убиецът го е изхвърлил някъде навън. Както и да е, аз споменах на съпруга ви тези неща — той настояваше да го държа в течение. Казах му, че ако можем да уточним вида на байонета, по големината на острието и така нататък — той се усмихна и заговори по-бързо, надявайки се, че тя следи мисълта му, — нашите специалисти са наясно с тези неща, бихме могли да установим откъде е купен или през коя война е бил използван, нещо такова. А оттук да открием и откъде убиецът се е сдобил с него.

Надеждата се разгаряше в него.

Тя го слушаше внимателно.

— Надявах се да го сравня с байонета на вашия съпруг, който той си е донесъл от Виетнам. Понеже Транг е бил виетнамец, това може да насочи вниманието ни към някой от неговата общност. Вярно е, целим се далеч, но нищо не ни коства да проверим.

Тя кимна.

— Не съм сигурна дали разбрах всичко, но идеята не изглежда лоша. — Тя се изправи. — Мисля, че е навън в гаража, но е доста нависоко. Ще се наложи да ми помогнете да го сваля. Нали нямате нищо против?