Джон Лескроарт
Вина (14)

14

Съдебният лекар Джон Страут бе истински южняшки джентълмен от старата гвардия. Славеше се с изпъкнала адамова ябълка, злокачествен дългогодишен пърхот, извиращ от четинестата му сива коса, лош вкус на обличане и силен южняшки акцент. Освен това, дръвник или не, бе един от най-високо ценените съдебни експерти в страната. Тази сутрин двамата с Глицки бяха поели из катакомбите, простиращи се на юг от пазара на Сан Франциско.

Беше понеделник сутринта, а времето бе слънчево, ветровито и студено. Страут, който разбира се бе лекар по образование, след като цял живот на закуска бе плакнал стомаха си с отвратително кафе и бе преживял твърди като гума мекици, изведнъж бе стигнал до извода, че питателната закуска е ключът към дълголетието, а защо не и към буйния перчем. Като всички новопокръстени, той вярваше, че е открил философския камък и беше готов света да преобърне, но да постигне своето, по дяволите. Без значение дали това се харесва на околните, или не.

Тъй че, когато беше възможно, разискваше съдебните си доклади с ченгетата и прокурорите по време на обилните си закуски в някоя от градските закусвални. И през ум не му минаваше, че да ровиш из нечия кървава насилствена смърт, онагледена с цветни снимки, може би не е най-удачният начин да повишиш апетита рано сутрин.

Сега бе дошъл редът на Глицки.

Страут бе приключил с огледа на трупа на Виктор Транг в петък следобед и Глицки бе заявил — нещо необичайно според практиката на Страут, който си го обясняваше с проблемите на полицая вкъщи — че ще има готовност да разискват резултатите в понеделник сутринта. Нека през уикенда всичко да узреело. Защо пък не?

— Дай да хвърля един поглед на снимките, Джон, докато вървим. Ако нямаш нищо против. — Неохотно Страут му подаде папката и пъхна празните си ръце в джобовете на балтона, за да ги предпази от студа. — Какво имаме? Някакви изненади?

— В известен смисъл. Всъщност…

Глицки затвори папката.

— Какво? Нека първо да чуя.

— Изненада е малко силна дума, но смъртта е настъпила, след като е бил изкормен с щик още при първия удар.

— Щик?

— Нож.

— Щикът е вид нож, така ли?

Върху лицето на Страут се изписа раздразнение.

— Дяволите да ви вземат вас, янките… Щик означава нож. По дефиниция. Виктор Транг е бил промушен с голям нож, това ти е ясно, нали? И не просто с какъв да е голям нож, например ловджийски, ами според любимата ми догадка, с байонет. Знаеш ли какво значи байонет?

Глицки продължи да крачи.

— Чувал съм нещичко. Създаден е в швейцарската армия, нали? Сечиво за дялане.

— Точно така, като изключим тези с по-големите размери. — Страут хвана за ръкава Глицки и го спря. — Отвори папката — каза той. Излезлият вятър ги принуди да се скрият в близкия вход на някаква ведомствена сграда. — Виж снимките.

Глицки го послуша и прехвърли снимките от местопрестъплението и от трупа, както го бе открил, а сетне заснет и под различни ъгли на масата в моргата. Накрая Страут посочи с пръст един от кадрите.

— Ей това ни трябваше.

Беше цветна фотография в прекалено близък план, както скоро установи Глицки. Снимка на самата рана след почистването й — по-дълга и по-широка от повечето рани с нож, които му бяха минали пред очите.

— Виждаш ли тук? — не млъкваше Страут. — Точно в горната част.

Глицки присви очи, без да е сигурен къде точно трябва да гледа. Страут се приближи още по-плътно и забоде пръста си върху горния край на прореза.

— Точно тук. Виждаш ли полумесеца? И малкото кръгче под него? Знаеш ли какво е това?

На Глицки му трябваше секунда, за да отгатне.

— Това е отпечатък от началото на ръкохватката на ножа.

Съдебният следовател изглеждаше доволен.

— Трябва да призная, че е истинско удоволствие да работиш с професионалист. Съвършено си прав. Извършителят го е намушкал толкова бързо и силно, че върху кожата е останал този малък отпечатък от началото на ръкохватката, който по мое мнение е твърде отличителен. Той просто е срязал кожата над раната. Не бих могъл да се подпиша под това — Страут знаеше, че никога не би могъл да докаже със сигурност твърдението си и всеки адвокат с лекота щеше да го обори, ако не съумееше да поднесе всичко, изпипано до последната подробност, — но между нас казано, това трябва да е само байонет.

Страут бръкна във вътрешността на балтона си и измъкна сгъната кафява хартиена пазарска торба.

— Всъщност…

— Случайно се оказва, че имаш един под ръка.

Това не беше толкова необичайно, колкото изглеждаше на пръв поглед. В службата на Страут притежаваха забележителна колекция от оръжия, натрупали се в продължение на дълги години — боздугани, арбалети, ленти за душене, саби, револвери и узита. А очевидно и байонети.

Той го извади, претегли го на ръка и го подаде на Глицки.

— Мислех да си накълцам пържолата на закуска. За да впечатля сервитьора. Гледай сега обаче.

Ейб вече гледаше. На пръв поглед, както бе отбелязал Страут, ножът приличаше на щик. Там, където свършваше острието и започваше дръжката, имаше голям стоманен предпазител за пръстите с дупка около два сантиметра.

Страут отново посочи с ръка.

— На това място щикът се закрепва за дулото на пушката. — После пак надникна в снимката. — Ето откъде се е получил този двоен кръг — от стоманения предпазител за пръстите, след като щикът е бил забит докрай… Няма какво друго да е.

— Намират ли се лесно такива щикове, как мислиш?

Страут сви рамене.

— Не толкова лесно като витамините, но ако някой рече, би могъл да се докопа до такова чудо. От складове на армията и военния флот, клубове за стрелба, от запасняци, от добрите стари военни дружинки, които отстояват местните си интереси… Наистина тук навярно се намират по-трудно, отколкото в Айдахо или Орегон, но човек би могъл да си набави едно такова нещо.

— А също и от някой ветеран — каза Глицки. Внезапно в главата му просветна. Марк Духър. Виетнам и мъртвите му войници. Той затвори очи, мъчейки се да си припомни снимката, която бе зърнал в кабинета на адвоката. Сред всички онези оръжия трябваше да има и някое с щик накрая. Но не се получи нищо.

През това време Страут продължаваше да говори:

— Тази работа, Ейб, може да се окаже костелив орех. Ако не ме лъже паметта, при демобилизацията оръжията се събират. Разбира се, винаги можеш да скатаеш някак своето… Правили са го.

Прекарвайки палец по острието на байонета, Глицки кимна.

— Това би било незаконно — отбеляза той.

 

 

След срещата си с Джон Страут в понеделник сутринта Глицки възнамеряваше да се съсредоточи изцяло върху разследването на убийството на Транг — бе известно, че ако случаят не се разреши в близките няколко дни, много е вероятно това никога да не стане. Но когато се върна в кабинета, там го чакаше ново убийство. Той беше дежурен миналата седмица, така че новото убийство си беше проблем на някой колега. Обаче дежурният тази седмица инспектор се беше престорил на болен и бе отишъл да лови сьомга. А Глицки цъфна в управлението, точно когато шефът му, лейтенант Франк Батист, вече се беше отчаял на кого да възложи случая.

Очевидно уволненият готвач от заведението „Вкусен сандвич“, което се намираше в долния край на квартал „Мишън“, се бе завърнал на сцената на своето унижение, за да си тръгне във вид на пощенска картичка — нов лаф, който Глицки ценеше. Уволненият, естествено, не бе убил никого от хората, с които бе имал конфликт. Но за беда, преди да свърши със себе си, бе отнел живота на един седемнайсетгодишен гимназист, влязъл да си вземе какао. С новото убийство случаите, върху които работеше Глицки, ставаха седем. Остатъка от деня той прекара в оглед на заведението „Вкусен сандвич“.

И едва сега, във вторник на обяд, успя да се отбие в чистичкия, но разхвърлян апартамент на госпожа Транг, придружен от своя ентусиазиран преводач Пол Тию.

Глицки бе решил да започне разпитите именно с майката на Виктор. Но подобно на по-късните му планове, и този не зависеше изцяло от него. В началото бе уважил голямата й скръб и невъзможността й да разговаря непосредствено след смъртта на сина си. После дойде ред на бдението над мъртвеца и самото погребение. Едва тази сутрин се появи първата възможност за разговор.

От този апартамент можеше да се научи всичко за дантелата. Всяка една равна повърхност бе покрита с нещо, изплетено на една кука — салфетки, кърпички и покривки. Облегалката на затрупаната с вещи кушетка, към която Глицки и Тию бяха упътени да седнат, беше покрита с дантела, масичката за кафе бе покрита с дантела, от краищата на масичките под лампите и снимките висяха дантелки, телевизорът беше покрит с дантела, както и малката холна масичка, върху която стоеше телефонът. Немощни слънчеви лъчи едва проникваха през подобната на паяжина дантелена драперия, покриваща прозорците.

Майката на Транг беше дребничка и спечена от възрастта като маслинка, с равно подстригана сива коса и дребна фигура, която изглеждаше безформена по-скоро заради голямото черно мъжко сако, което бе облякла, без да пропусне да метне на раменете си бял плетен шал. Тя предложи на гостите си малки безвкусни бисквити и врящо кафе, примесено с цикория, което на Глицки се стори направо ужасно, но Тию набързо сръбна първата чашка и помоли за втора. Жената седна неподвижно като камък до масичката за кафе, пропита от скръб по един търпелив и ненатрапчив начин, без да проявява ни най-малък интерес към каквото и да е. Животът й, лишен от присъствието на сина й, явно не струваше вече пукната пара.

Но Глицки трябваше да бръкне с пръст в раната.

— Кога за последен път видяхте сина си?

Той изчака Тию да преведе въпроса му и се заслуша в равната напевна интонация на гласа й, като се опитваше да разбере предварително нещо от чутите звуци. Гласът й обаче бе прекалено равен. Тию кимна към госпожа Транг и се извърна към него:

— Виждала го е в деня преди да бъде убит, но е разговаряла с него и на другата вечер, май след вечеря. Не е сигурна точно за времето.

Глицки се правеше, че си записва в бележника и се стараеше лицето му да изглежда безизразно, а гласът му да бъде нисък и предразполагащ.

— Пол, хайде просто да ми предаваш думите й, ама точно. Не ми преразказвай какво казва. Кажи какво казва.

Младият мъж кимна и преглътна.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Глицки се наведе напред и се обърна към майката.

— Госпожо Транг, как ви се стори Виктор последния път, когато го видяхте?

Тию преведе и изчака.

— Беше изпълнен с надежди. Яденето мина чудесно. Опитваше се да ме навестява поне веднъж седмично, в неделя, а някой път си идваше и по-често. Той… — Тя млъкна и Тию изчака. — Мисля, че вечерята тук му спестяваше известна сума. Беше в началото на кариерата си и не печелеше кой знае колко, но чувстваше, че скоро ще получи много пари.

— А това по какъв начин щеше да стане?

— Имаше един клиент, който бе дал Архиепископията под съд и казваше, че тези от Архиепископията предлагали… — Тию я изслуша и се обърна към Глицки. — Извинява се — уточни той. — Не била наясно с точния термин.

Глицки махна с ръка.

— Всичко е наред, госпожо Транг, просто го кажете по вашия начин.

Тя отново се обърна към него и заговори. Тию предаде думите й.

— … да се споразумеят, преди делото да се гледа в съда. Те не искали да се стигне до съд и той мислеше, че това ще му донесе много пари.

— Напълно сигурен ли беше?

— Да. Изглеждаше напълно сигурен, много обнадежден. Но в същото време и притеснен.

— За какво?

— Че може и да не стане. Че нещо ще се провали. — Малка пауза. — Както и стана.

— Каза ли точно кое може да се провали? От какво се притесняваше?

— От това, че става дума за огромна сума пари и Църквата може да използва… връзки… в съда, тъй че, въпреки че Виктор е правия и въпреки че законът е на негова страна, в крайна сметка да му попречат.

— Как смятате, да му попречат насилствено, това ли имаше предвид той?

— Не. Но сега вече не знам. Може би нещо подобно.

— За каква сума пари говореше синът ви?

— Не ми каза точно. Достатъчна да си плати заемите. Мислеше да си наеме нов офис, да вземе секретарка. Мен също възнамеряваше да ме премести на ново място. — Тя махна с ръка към съборетините навън. — Да ми купи нови дрехи.

— А какво ще кажете за следващата вечер, когато се чухте по телефона? Той ли ви звънна, или вие му се обадихте?

— Той ми се обади. Адвокатът на Архиепископията…

— Марк Духър?

— Да, мисля, че така се казваше. Бил се обадил на Виктор и го помолил да си стои в офиса и да чака да му позвънят същата вечер с ново предложение за още по-голяма сума пари.

— Каза ли ви кога е било първото обаждане на Духър?

— Ами мисля, че е било непосредствено преди да ми се обади на мен.

Глицки отбеляза нещо в жълтия си бележник. Трябваше да установят точното време на обаждането.

Госпожа Транг каза още няколко думи, които Тию му предаде:

— Ето защо е останал до късно.

— А дали не се е обаждал и на други хора във връзка с това, за да им разкаже евентуално за възможното споразумение?

— Не. Аз исках да звънна на сестра си, за да й кажа, но Виктор ми рече да изчакам, тъй като и той очаквал новото развитие на нещата. Да не съм съобщавала на никого, докато не е сигурно. Не искаше… — Тию се намръщи, търсейки точната дума. — Да го урочасаме. И ми го каза.

 

 

— Но това не означава, че гаджето или някой друг просто не се е отбил ей така. — Тию изпитваше необходимост да коментира. Още и още. Постоянно.

Глицки караше плимута без отличителни знаци обратно към офиса на Транг. Опитваше се да не си прави заключения и изводи. Беше щастлив, че обикновено работи сам. Започваше да вярва, че хората прекалено много залагат на кръглите маси и дискусиите. Понякога оттам наистина можеше да изскочи някоя революционна идея — но често самотният размисъл даваше по-добър резултат.

— Трябва да е бил някой, когото е познавал, нали? Не е грабеж — нищо не липсва.

— Не знаем това. Не знаем какво е имало, за да знаем какво липсва.

— Имам предвид портфейла му, разни лични вещи…

— Всичко може да е скалъпено. — Щом Тию толкова настояваше да играе, Глицки можеше поне да го научи на нещо. — Човекът е вътре и Транг се връща от вечеря…

— Не е излизал, за да вечеря. — Пол си беше научил урока. — При аутопсията в стомаха му не откриха нищо.

— Значи се е върнал за ключовете си или нещо подобно. Или е ходил да пуска писмо. Ако е излизал и открива при връщането си как извършителят тършува навред…

— Не е било така.

— Съгласен съм. Но може да се е случило, това искам да ти кажа. Мисля това, което си мислиш и ти — че го е убил някой силен мъж, когото той е познавал.

— Духър?

— Може би. А може да е бил някой от неговите клиенти. Или някой, с когото се е карал. — Глицки го изгледа продължително. — За това ни плащат, за да разберем точно.

 

 

На дневна светлина офисът на Транг не изглеждаше по-добре, а на Тию обстановката му се стори даже по-отвратителна от предишния път. На вратата продължаваше да стои жълтата лента, която показваше, че тук е извършено престъпление. Вътре пък начинът, по който криминалистите бяха свършили работата си в петък вечерта, създаваше впечатление за опустошение, което според Тию действаше направо съкрушително.

Той забеляза, че никакъв слънчев лъч не можеше да проникне в тази пещера. Изобщо.

Глицки бе закопчал авиаторското си яке. Виждаше се дъхът му в мразовития въздух. Той пресече стаята до един от прозорците — онзи, който приличаше на черна дупка през фаталната нощ — и го отвори. Видя се тухленият калкан на съседната сграда, на не повече от десет сантиметра. Глицки пъхна главата си и погледна нагоре, встрани и надолу.

— Ако убиецът се е промъкнал оттук — каза той, — трябва да е бил кожа и кости.

Това беше първата духовита фраза, която Тию чуваше от сержанта. Набра смелост и дръзна да зададе друг въпрос.

— Какво търсим сега?

Глицки междувременно се бе върнал до бюрото и бе седнал на стола. Той се пресегна към четирите картонени кутии, наредени в ъгъла, с подаващи се от тях папки.

— Каквото и да е. Защо не надникнеш като за начало в тези кутии?

Тию сви рамене — май чувството за хумор на Глицки бе доста плитко — и се захвана за работа.

Досиетата вътре не бяха подредени по азбучен ред и той бе прегледал едва първите три със записки от юридическия факултет, когато чу щракане и сумтене зад гърба си. Като се обърна, видя, че Глицки е заседнал зад компютъра с изпружени крака и скръстени ръце и се взира в монитора. След минута сержантът се наведе напред и започна да щрака с мишката.

Тию остави кутиите, изправи се и мина зад гърба му, решен да не задава никакви въпроси, макар че това не му беше в стила. Той обичаше хората и вярваше, че истината се ражда сред пълноценен и свободен обмен на идеи и теории. А опитът му от университета го учеше, че като питаш професорите какво искат, разбираш какво да им дадеш. В това нямаше никаква мистерия, беше въпрос на елементарно общуване. А после в академията им набиха в главата, че си длъжен да задаваш въпроси, а старшите офицери винаги с огромно щастие ще ти се притекат на помощ.

Но беше сигурен, че някой е забравил да каже всичко това на Глицки.

На монитора се появяваха страниците на документ, който очевидно представляваше някакъв вид работен календар. Глицки стигна до деня на смъртта на Транг — оттогава до вчера бе изтекла една седмица — и се наведе напред.

— Виж това — каза той.

Тию вече бе впил поглед в екрана. Имаше четири отметки:

10:22 — обадих се на МД и му казах, че чакам отговор от КОБ днес или подавам жалба утре. Три милиона долара.

1:40 — съобщение от МД. Обадих се. Бе на обяд. ВКБ.

4:50 — обади се МД. Ф е излязъл до 6. Удължаваме времето до полунощ. Добре.

7:25 — МД от името на Ф. Споразумението възможно. Предложението за сумата още неуточнено. Полунощ, твърдо.

Тию не можа да се сдържи.

— Последното е по времето, когато е звънял на майка си. Кой е Ф.?

Глицки се бе облегнал намръщено назад, с вперени в екрана очи.

— Архиепископът — каза той. — Флеърти.

Както се и очакваше, не изглеждаше Виктор Транг да е въртял голям бизнес. Имаше още няколко клиента, уговорени срещи и телефонни номера. Когато върна няколко седмици назад, Глицки спря.

МД, 600 бона К!!! Отказах.

— Това е нещо — каза Тию.

— Позна — кимна Глицки.

— И е отказал?

— Така изглежда. Мислел си е, предполагам, че може да изкопчи повече.

На телефонния секретар имаше записи от обажданията на гаджето на Транг, Лили Мартин, а така също от госпожа Транг, от Марк Духър и от Фелиция Деп. Всички те се чудеха там ли е Виктор, защо не се обажда и нека, щом чуе съобщението, непременно да звънне.

Освен това двамата намериха папката с делото, в която беше и коригираната жалба, пренасрочена за вторник, деня след убийството на Транг. Имаше и един жълт бележник със записки, в по-голямата си част непонятни за Глицки, но на първата страница успя да разчете достатъчно, за да му стане ясно, че Транг се е чувствал „заплашван“ по време на първото си посещение в „Маккейб и Рот“.

 

 

— Духър? — чудеше се Тию. Пак се бяха запътили към центъра, където на Глицки предстоеше разговор с Лили Мартин. Тя сама бе изявила желание да дойде в Съдебната палата, за да бъде разпитана. — Само да го пипна, на шиш ще го въртя.

— За какво?

— За какво ли? Заради цялото това нещо.

— Това нищо не е, Пол. Не може да послужи като доказателствен материал. Още сме под кривата круша. — Глицки внимаваше да не обезкуражи съвсем Тию. В края на краищата в думите на младока имаше хляб. Но така или иначе, не разполагаха с никаква улика срещу Духър, нито имаха някакви факти, с които да го объркат, задавайки му насочващи въпроси. Отгоре на всичкото Глицки още си ближеше раните във връзка с краха, който претърпя по повод несъмнено виновния Левън Коупс. Там той просто знаеше какво се е случило. Тук нямаше да допусне същата грешка. Но наистина беше много строг с Пол. Не бе необходимо да го попари от самото начало.

Макар да знаеше, че няма нужда от преводач при разговора с Лили Мартин, Глицки изведнъж реши да вземе със себе си и Тию. Имаше едно наум, че този човек може би ще му трябва и занапред.

— Дай първо да поприказваме с приятелката му, Пол. Да видим какво ще ни каже тя.

 

 

— Цената на споразумението беше един милион и шестстотин хиляди долара. От тях за Виктор щяха да са… биха били петстотин трийсет и три хиляди.

Лили Мартин беше абсолютно сигурна в думите си.

Бе облечена консервативно и според Глицки без разточителство, но с добър вкус. Говореше безупречно английски, което се дължеше на факта, че е в страната от четиригодишна възраст. Баща й, Ед Мартин, се бе сражавал във войната, там се оженил за майка й и се беше прибрал в Щатите заедно с тях двете. Сега тя бе на двайсет и пет. Работеше като стажант-счетоводител в една фирма с име „Голямата шесторка“. Парите явно не криеха тайни за нея.

— Майката на Виктор сподели, че й е казал, че няма да се обажда на никого във връзка със споразумението. Не искал да урочасва сделката.

— Не ми се обади той. Аз му се обадих. Само минута след онези. — Тя се усмихна измъчено, но усмивката й почти веднага се стопи. — Поставяше се началото на съвместния ни живот, на всичко. Разбира се, че му звъннах аз.

— Същата онази вечер? Миналия понеделник?

— Да.

— И какво каза той?

— Каза, че Марк Духър току-що му се бил обадил от канцеларията на Архиепископията с молба… преди да представи окончателната сума на архиепископа… още веднъж да я свери с Виктор, за да види дали ще се налага да ходят на съд.

— Та каква била сумата?

— Същата, каквато ви съобщих преди малко, сержант, милион и шестстотин хиляди.

— Искам да уточня този въпрос, госпожице. Духър му е казал, че е валидна сума от този порядък, така ли?

— Точно така.

— Но ако те, Духър и Флеърти, в крайна сметка се откажели…?

— Тогава Виктор щял да даде ход на жалбата, но той не мислеше… не. — Лили скръсти бързо ръце пред гърдите си. Глицки беше запознат с основните положения от езика на тялото — тя бе решила да им спести нещо.

— Казахте не… за какво става дума?

— Не, няма нищо. Съжалявам. Продължавайте.

Стаята за разпити бе малка и без прозорци. По стените нямаше никакви картини. Мебелировката се състоеше от три сгъваеми стола, наредени около окълцана дървена маса. Подобна обстановка можеше да скъса нервите и на най-сговорчивия свидетел. Въздухът бе застоял. Хората се свиваха, представяха си какви ли признания са били изтръгвани тук по всевъзможен начин.

Внезапно Глицки се облегна назад, изпъна се, разтърси рамене и се отпусна. Повдигна ъгълчетата на устата си и почеса лицето си. Накрая направи и онзи номер с очите, остави погледа си свободно да се рее. Беше си втълпил, че по този начин кара хората да си мислят, че насреща им стои мек човек. Сетне завъртя глава, отправяйки думите си и към Пол Тию.

— Защо не направим една почивка, за по един чай или нещо такова?

 

 

— И тъй, след разговора ви онази вечер…?

— Щеше да идва при мен. Помоли ме да не му звъня повече — можело Духър да е там. Щял сам да ми звънне, когато разберял нещо или щом всичко приключело.

— А когато това не стана…?

— Просто си помислих, че са закъснели много и той се е прибрал направо вкъщи. На другия ден през цялото време чаках да ми звънне в работата, но никой не се обади. Звънях на свой ред в офиса му, у тях… дори в кабинета на господин Духър.

— А той какво ви каза?

— Не пожела да разговаря с мен. — Глицки и Тию се спогледаха. Заведението на Лу Гърка изглеждаше необичайно схлупено и почти без посетители в този следобеден час. Но създаваше много по-добра нагласа за разговор, отколкото онази дупка в Съдебната палата. — Тъй че отидох в офиса на Виктор и почуках на вратата, но никой не отвори. Сега е ясно защо. — От време на време подсмърчаше в салфетка. — Тогава се обадих в полицията.

Глицки небрежно запита:

— Защо Духър не е пожелал да разговаряте?

Тя тръсна глава.

— Не толкова, че не пожела, просто не се обади. Секретарката прие съобщението ми, че съм приятелка на Виктор и дали господин Духър няма някаква представа къде може да е той. Дали го е виждал напоследък? Сетне чух пак нейния глас в слушалката. Каза, че господин Духър също е много загрижен. Навярно нямало да бъде зле да се обадим в полицията. И аз не му звъних повече.

Глицки късаше своята салфетка на малки парченца и ги подреждаше отгоре на масата.

— Госпожице Мартин, преди известно време в хода на разговора се появи нещо, което не поискахте да изясните, нещо във връзка със споразумението с Духър…?

Тя вдигна очи към тавана и въздъхна дълбоко.

— Добре — каза след малко.

 

 

Вечерта у дома Глицки си припомни добрите стари времена. Айзък, Джейкъб и О Джей гледаха телевизия или може би дори си пишеха домашните.

Фло се чувстваше по-добре днес. Състоянието й често се променяше. Но днес бе във форма. Беше се облякла в тесни дънки, златни сандали на бос крак и кафява блузка. На ушите й висяха диамантени обеци, по лицето й се забелязваха следи от грим, а на устните си бе сложила червило. На главата си артистично бе вързала кафяво шалче, за да прикрие пораженията от косопада.

Сестрата си беше тръгнала. А самата Фло бе освободила бащата на Глицки, за да може да се прибере и той вкъщи. Бе му казала, че също има нужда от почивка. Защо не вземел да отиде на едно кино или ако иска, да се зарови в загадките на Талмуда.

Нат със сигурност се бе сринал от денонощните бдения и днес Фло щеше да се справи и сама. Никой не знаеше колко дълго щеше да продължи това, но засега — може би за ден-два, може би и за повече — тя копнееше да възвърне на малките мъже и на големия мъж поне някаква привидност на уют.

И някак си бе успяла. Впечатлението наистина беше такова. Бе сготвила руло (любимото ястие на всички), бе опържила дреболии с лук, чушки, броколи и сос от сирене и бе заляла черешовия пай с ванилов сладолед.

— Знаеш ли, вече нямам никакви притеснения за холестерола.

Дори пускаше и шегички.

Сега плакнеше съдовете — количество, в състояние да напълни цял товарен вагон — и внимателно ги пъхаше в миялната машина. Глицки седеше на кушетката близо до нея и й разправяше как е минал денят му, досущ като едно време — за това как Лили Мартин изведнъж млъкнала, а цялата работа била там, че приятелят й изобщо не допускал, че може да спечели съдебния процес, ако се стигне до него.

— Искаш да кажеш, че основната му цел е била да измъкне пари от Църквата?

— Лили не го каза толкова явно, но в общи линии за това става дума, да.

— Просто отвратително.

— Той е адвокат — сви рамене Глицки. — Беше адвокат.

— И смяташ, че затова са го убили?

— Просто защото е адвокат? Не знам, Фло, звучи ми дивашки. Има доста адвокати и повечето от тях са си живи. Сама виждаш.

Тя го погледна.

— Говоря за сделката, Ейбрахам.

Той помълча.

— Не знам. Много е възможно.

Фло отново го измери с поглед.

— Сержант по следите на афера, филм от единайсет часа.

Ейб й се усмихна, с истинската си усмивка.

— Проблемът ми е такъв: и какво от това? Този хубостник Духър наистина може да е изпитвал подобни чувства към Виктор Транг, но никой не убива някого ей така, само защото този някой съди неговия клиент. А в това убийство има личен мотив.

— Ами ако е имало опасност да изгуби клиента си при неблагоприятен развой на делото?

— Та процесът изобщо не е бил започнал. Залогът не е бил толкова голям. Те просто са опитвали да се споразумеят.

— Може би клиентът не е одобрявал условията на споразумението. Те са се спрели на този вариант, защото са нямали друг избор, просто нещата са били стигнали твърде далеч… но в крайна сметка адвокатът е щял да изгърми. Или поне той така си е мислел.

— И заради това да е убил опонента си? — Глицки поклати отрицателно глава. — Някак не ми се връзва. Не виждам никакъв смисъл. Освен това този Духър, адвокатът, за когото говорим, е шеф на голяма адвокатска фирма долу в центъра. Цял живот се е занимавал точно с такива неща. Не е човек, който ще седне да убива противника си по делото. А и да загубят някой клиент, светът няма да се свърши, фирмата му вероятно има стотици клиенти.

— Вероятно? Не си проверил точно?

Глицки се усмихна.

— Фло, отделих им малко време, фирмите обикновено обслужват повече от един клиент.

Фло сви рамене.

— Добре де, какво друго ще е, ако не е заради парите…?

— Знам. Не ми се ще финансовият мотив да пропадне.

Тя постави и последната чиния в миялната машина, затвори я и се застана между коленете на съпруга си. Обгърна го с ръце. Двамата се целунаха.

— Ще запомня това — каза Глицки.

Фло кимна по посока на спалнята.

— На бас, че ще стигна първа.

 

 

В следващия половин час той забрави действителността.

После тя задиша равномерно и Глицки отново стъпи на твърда земя. Часовникът показваше девет и четирийсет и пет. Утре беше учебен ден и трябваше да сложи децата да спят. Не беше зле да се размърда, но си помисли, че ако не го направи, може би имаше шанс времето да спре и всички да си останат там, където са в момента.

Тя леко помръдна.

— Ейб? — Значи не спеше. — Ще си намериш някоя, нали? Обещай ми.

Едното му око потрепна. Мускулите на челюстта му се стегнаха. Белегът върху устните му побеля и той изпита такъв прилив на гняв, че дъхът му секна.

— Не ми се говори за това. — Изправи се. — Време е да сложа децата да спят.