Джон Лескроарт
Вина (49)

49

Даян Прайс работеше в Центъра във вторник вечер и в събота сутрин. В девет без петнайсет телефонът звънна и тя го вдигна.

— Търся номера на Саманта Дънкан.

— Съжалявам — отвърна Даян. — Не мога да ви дам номера й, но мога да й се обадя и да й предам да ви се обади.

Притеснена въздишка.

— Просто половината нощ съм будна и започвам… Добре, няма значение. Ще е хубаво, ако помолите Саманта да ми се обади. — Жената даде номера на мотела и стаята.

— И кого да търси Саманта?

Дълго колебание.

— Кристина Карера.

— Вие сте съпругата на Марк Духър? — попита Даян.

— Точно така. — Очевидно Кристина нямаше представа с кого говори, коя е Даян. Тя се зачуди какво да й каже, след това реши да си мълчи. Какъв беше смисълът?

— Ох… — Жената изстена протяжно и след това задиша тежко.

— Добре ли сте?

Дишането се забави. Гласът отново беше същият.

— Мисля, че болките ми започват. Бихте ли се обадили на Сам?

— Веднага.

 

 

Айрин Карера излезе на площадката пред басейна, където Бил плуваше сутрин. Наблюдаваше как без никакво усилие тялото му се плъзга в синята вода. После погледът й се насочи към Оджай — към сигурността, реда.

Бил стигна до края на басейна, извъртя се и отново заплува към дълбокото. Тя се отпусна на един от шезлонгите. Щеше да го остави да свърши гимнастиката си, още няколко спокойни момента преди да го притесни.

Дъщеря им отново беше загазила. Айрин току-що бе говорила с Марк по телефона. Беше й казал, че не бил съвсем честен снощи. Кристина не си била вкъщи. Всъщност изобщо не се била прибирала.

Тя се взираше в спокойствието на долината.

— Защо гледаш така?

Не бе забелязала кога Бил е свършил. Той вървеше към нея, надянал обичайната си спокойна усмивка и се бършеше с кърпата. Нямаше как да премълчи. Трябваше да му каже.

Съпругът й се отпусна на другия стол сякаш беше кукла, на която са отрязали конците. Айрин продължи:

— Марк каза, че му се обадила снощи. Съобщила му, че имала нужда от време да размисли, но не казала къде е. Крие се.

Бил въздъхна дълбоко, загледан в празното място между двата стола.

— Всеки ден може да роди бебето му и се крие?

Айрин кимна.

— Според Марк се държала странно през последните няколко седмици — нервна, плачела, виждала призраци навсякъде…

— Обади се да ни пита какво да прави според нас. Звучеше ужасно. Бил, защо не ни се е обадила?

Той едва имаше сили да говори. Ще отиде да я намери. По някакъв начин. Да помогне на Марк, ако трябва, въпреки че никога не го беше харесвал.

— Не знам, мила.

— Но нали вървеше толкова добре? Нали тя…?

Бил я прекъсна, клатейки глава.

— Не е искала да разберем. Не е искала да ни разочарова.

— Значи няма да ни се обади?

— Ще се обади. — Но по лицето му личеше, че не си вярва.

— Бил? — Айрин се изправи, приближи се до него и го прегърна. — Знам какво си мислиш, но не бива да изключваме Марк.

Той не отговори.

— Марк й е съпруг. Още й вярва — усетих го по гласа му. Ако я чуем, трябва да й кажем. Не можеш да си тръгнеш така. Не можеш винаги да си тръгваш.

— Не знаем всичко, Айрин. Може би Марк я е накарал…

Но тя се отдръпна и в очите й блесна огън.

— Не! Винаги това й е било извинението…

— С Брайън не беше извинение, Айрин. Копелето се ожени за друга и я заряза бременна. Това не е извинение.

— Добре, ами Джо Ейвъри? Ами другите?

— Може би не са били достатъчно добри за нея.

Айрин го изгледа вбесена.

— Говориш като истински баща, Бил.

— Какво искаш да кажеш? Аз наистина съм й баща.

— И всеки път, като напусне някой мъж, винаги всичко е наред, защото не са достатъчно добри за нея. И всеки път това разбиваше сърцето й, но всичко беше наред. Тя все още е малкото момиченце на татко.

— Айрин…

— Не, чуй ме. Почти на трийсет години е. Избра си добър мъж, убедена съм. Добър мъж.

— Не съм сигурен.

— Бил, сигурен си.

— Тогава защо го е напуснала?

— Не знам. Но той ни се обади. Той не я бие. Тя лоша дума не е казала за него. Не знае какво да прави, затова звъни на нас. Това не ти ли говори нещо? Не е ли добър знак? — Той не искаше да я слуша, но тя продължи: — Бил, тя се омъжи за него. Време е да разбере, че животът й е там, с мъжа й. Не с нас. Обичаме я, но не може непрекъснато да се връща при нас. Така никога няма да порасне. Да има свой живот.

Те се гледаха един друг. Във въздуха над тях сини сойки се бореха за надмощие. В един от каньоните отекна воят на койот.

 

 

Предполагаха, че винаги правиш грешки и така ще те хванат.

Духър трябваше да си признае, че и той бе грешил.

Честно казано, при Нгуен всичко мина гладко.

Но с Транг имаше някои малки пропуски. Онази работа с клетъчния телефон, откъде да знае за това? Но пък с Транг бяха стигнали само до разследване.

С Шийла го докараха до процес, значи обективно погледнато се беше подхлъзнал. Бе принуден да побърза, след като Ейвъри отиде в Лос Анджелис. Ако не го направеше, рискуваше да загуби Кристина. Някой друг можеше да се яви и да я разсее и щеше да изгуби преднината си. Затова трябваше да действа веднага.

Но си пролича, че нямаше план.

Ножовете бяха единия проблем, макар че той обичаше ножове, защото можеше да ги контролира. Слагаш го където трябва, задържаш, усещаш как животът изтича и знаеш, когато си привършил.

Ала ножовете бяха проблем. Много мръсна работа. Трябваше да хвърли байонета от „Голдън Гейт“.

Мислеше, че е разрешил проблема с кухненския нож — кръвта, ръкавицата, инсценирания грабеж. Но едва му се размина.

Беше научил доста от този процес. Имаше телефонни улики, писмени улики, най-различни други улики, свидетели и полицията следеше всичко.

Затова този път от самото начало нямаше да оставя следи.

Глицки щеше да разбере. Не можеше иначе. Но нищо нямаше да може да направи.

Нямаше да оставя съобщения на телефонни секретари. Цялата събота сутрин никой не отговаряше при Уес и Сам и той затвори веднага, след като секретарят се включи.

Щом взе решението снощи, сънят веднага дойде. Нерешителността проваляше низшите. Беше настроил телесния си часовник за около девет и се обади на родителите й в Оджай. Ако искаше да намери жена си, щеше да има нужда от Айрин.

 

 

Сам не отговаряше, затова Даян се обади на Кристина в мотела и я попита с какво може да помогне.

— През колко време са контракциите? — попита тя.

— Не са близки. През седем минути. Предупредиха ни на курсовете. Няма да ме приемат, докато не са през две или три минути. Има още време.

— Защо сте в мотел? — попита Даян.

— Дълга история.

— Има ли някой с вас?

— Не.

— Мога да дойда.

— Защо ще го правите?

— Вие също сте били доброволка тук, нали? Трябва да се поддържаме. — Даян се замисли дали да не каже нещо за другото, което ги свързваше, но реши, че това ще навреди, вместо да помогне. Отново чу тежкото й дишане. Когато Кристина се успокои, Даян заговори: — Родила съм две деца, Кристина. Мога да ви правя компания. Да си говорим. Не е хубаво да сте сама. Как ще отидете в болницата?

— Не зная.

— След десет минути съм при вас.

 

 

Кристина отвори вратата на мотелската стая. Жената беше облечена подходящо — тежко палто, огромна кожена чанта, ски шапка, нахлузена върху гъстата й сивееща коса. Но се усмихна топло, от нея се излъчваше увереност, която я успокои.

Излъчваше и нещо познато.

— Познавам ли ви? Откъде знаете, че съм жена на Марк Духър?

Усмивката не изчезна. Очите й като че ли знаеха всичко. Не пристъпи напред, сякаш нямаше нищо против да стои на студа, докато не разчистят този въпрос, докато Кристина не я приеме. След като разбере, може и да не поиска да е с нея. И това ще е разбираемо.

— Сам каза, че сте умна. — Даян протегна ръка. — Аз съм Даян Прайс. Радвам се да се запозная с вас най-накрая.