Джон Лескроарт
Вина (2)

2

След една дълга седмица дойде и денят на купона, но за беда се канеше да вали.

Духър забеляза скупчващите се над океана облаци, докато шофираше към дома си в Сейнт Франсис Ууд.

Той смяташе, че живее в най-хубавия квартал на света. Беше си хем град, хем предградие, но без неудобствата на едното или на другото. Съседите му бяха възпитани. Красив балдахин от клони засенчваше улиците през деня и създаваше чувство на сигурност през нощта. Редици от евкалипти насищаха въздуха с ухание, особено през дъждовния сезон, а през лятото идваше ред на магнолиите.

Улицата беше тиха, с големи къщи, разположени на значително разстояние една от друга. Повечето коли нощуваха в гаражите. Изключение правеха неголям брой семейства с малки деца, чиито микробуси клечаха отпред на алеите.

Следобедното слънце изпрати един последен златен лъч през облаците, който угасна, когато Духър зави по алеята пред своя дом.

Подобно на останалите сгради в карето, и неговата стара калифорнийска хасиенда беше твърде живописна отпред, с покрития с плочи двор зад ниската зидария на оградата, с вековните магнолии по моравата и с плъзналите по стрехите и трегерите лозници и бугенвилии.

Горе в кулата, където се помещаваше кабинетът на Шийла, светеше, макар още да не бе тъмно. Като си я представи там, Духър усети пробождане на онова, което той наричаше чувство на грях. Беше разтърсващо. Въздъхна дълбоко и мисълта се изпари — в крайна сметка не бе сторил нищо нередно.

Сетне даде газ по алеята.

 

 

След като паркира колата в гаража и затвори автоматичната врата зад себе си, той се върна на алеята и влезе в къщата през страничния вход, както правеше обикновено.

— Здравей! — бодро оповести завръщането си.

Знаеше, че жена му е горе в кулата и вероятно говори по телефона с някое от децата им, какъвто й беше обичаят, когато го нямаше. Беше видял светлината и знаеше, че тя не е в състояние да го чуе, освен ако не извикаше силно.

В отговор чу само ехото на собствения си глас.

— Здравей. — Този път по-тихо, с гневна нотка.

Отиде до хладилника, зареден догоре за купона, и си извади една бира. Докато я отваряше, си спомни дните, когато Шийла го посрещаше още на входната врата с питието му в ръка. После сядаха в дневната, тя също си наливаше нещо и двамата потъваха в половинчасов задушевен разговор.

Отдавна не си беше припомнял това златно време, продължило и след раждането на децата. Кога точно приключи всичко? Не можеше да си спомни, знаеше само, че е било твърде отдавна. Отпи пак от бутилката, загледан през френските прозорци към задния двор.

Вятърът люлееше дългите сенки. От небето се откъснаха първите големи дъждовни капки.

— Мисля, че те чух кога влезе.

Той се обърна.

— Така ли? Не ми отговори.

Навремето жена му бе твърде привлекателна, немного висока, с тънка талия и висок бюст. Преди подчертаваше преимуществата си. Още можеше да изглежда добре, стига да пожелаеше, но вкъщи — само заради него — това вече не се случваше. Просто не я интересуваше как ще изглежда в очите му. Марк знаеше какво се крие под дрехите й — тънкият кръст и стегнатите гърди бяха един мил спомен. Тя бе на четирийсет и седем и все още в прилична форма, но вече нямаше нищо общо с онова двайсет и пет годишно момиче. А и никой не можеше да очаква подобно нещо от нея.

Днес беше облечена в зелено трико и зелени еспадрили. Някога буйната й черна коса сега бе прошарена — тя обожаваше естествения чар — и подстригана доста късо, а една зелена лента я придържаше назад. Когато я бе срещнал в началото, лицето й бе самото съвършенство — раздалечени лешникови очи, гладко чело, ослепителна усмивка. И сега беше така, с тази разлика, че той вече познаваше до болка всяко нейно изражение и никое от тях не бе в състояние да го впечатли.

Тя се приближи и допря бузата си до неговата, целувайки приятелски въздуха.

— Говорех по телефона, Марк. С доставчиците на провизии. Щели да закъснеят половин час.

— Пак ли? Трябва да ги разкараме най-сетне.

Тя го потупа по ръката.

— Недей така. Хората са свестни, а и храната им е чудесна. Просто си се спекъл заради купона.

Шийла завъртя крана на чешмата и си напълни чаша с вода. Той отпи бавно от бирата и направи опит да се овладее. На свой ред тя отпи от водата.

— Права си — каза Духър. — Това са просто нерви. Ще пийнеш ли едно с мен?

Тя поклати глава.

— Ти си налей. Аз ще ти правя компания.

— Ще пиеш ли довечера на купона?

Шийла го погледна предизвикателно.

— Това си е моя работа, Марк. И да не пия, всичко ще е наред, нали знаеш?

— Не съм казал, че няма да е наред.

— Точно това каза.

Той надигна бутилката с бира, допи я и след това внимателно я постави на мивката.

— Съжалявам — кимна. — Права си. Нещо съм се напрегнал. Ще отида да си взема душ.

 

 

Шийла седеше с кръстосани крака пред тоалетката в будоара си зад спалнята само по комбинезон и нанасяше последните пластове грим върху лицето си. През прозореца нощта изглеждаше мрачна и потискаща. Светлините в стаята трепкаха при всеки порив на дъжда и вятъра върху стъклата. През това време в спалнята Духър се бореше с копчетата си за ръкавели. Беше изпускал едното върху шкафа вече най-малко три пъти. Ето пак.

Шийла остави четчицата с руж и се огледа.

— Добре ли си, Марк? Всичко наред ли е?

Той най-сетне успя да промуши копчето през илика, завъртя го, за да не излезе и вдигна поглед.

— Добре съм, нищо ми няма. Сигурно е заради времето.

Шийла пак се извърна към огледалото.

— Всичко ще е наред — каза тя. — Не се притеснявай. Къщата ще побере всички. Даже може да стане още по-голяма веселба.

Духър направи гримаса.

— Веселба — продума той, сякаш чуваше думата за пръв път.

Тя отново се обърна към него, този път доста по-бавно.

— Ще ми кажеш ли какво ти тежи? — Беше загрижена. — Защото не поканихме Уес ли?

Заради предстоящия развод на Уес Фаръл с жена му Лидия, Шийла бе издала разпореждане със силата на указ те двамата да не застават на ничия страна. Това бе причината да не поканят никого от тях. Щеше да бъде първият им купон без участието на най-добрите им общи приятели.

Марк Духър не можеше да признае на жена си, че му е писнало да се прави на такъв, какъвто не е. Нещо трябваше да се промени и щеше да се промени.

— Не мисля, че е това. Мога да се забавлявам и без Уес Фаръл…

— Е, сигурно не толкова — подразни го тя.

— Благодаря ти за прозрението — отвърна той.

После, когато жена му започна да се извинява, изведнъж чуха звънеца на входната врата.

Духър погледна часовника си.

— Купонджиите пристигат.

Той се извъртя на токове и изхвърча от стаята. Шийла го сподири с поглед. Изразът на лицето й бе замислен и тъжен. Тя въздъхна дълбоко.

 

 

Гостите едва се бяха промъкнали през бурята. Застанали един до друг в обширното фоайе, Духър и Шийла посрещаха първите пристигнали. Бяха наели пет човека да сервират храната и напитките. Имаше разбира се и музиканти, които си правеха експерименти с мелодията на „When the Saints Go Marching In“ и както изглеждаше, щяха да продължат да го правят през цялата вечер.

Дланите на Духър бяха потни. Той всъщност не беше наясно дали жената от ресторанта е приятелка на Ейвъри. Можеше да му е всякаква — сестра, братовчедка, финансова съветничка, личната му архитектка. Но знаеше, че Ейвъри ще дойде с компания.

Не беше решил как ще постъпи, след като я посрещне. Всичко се свеждаше до нещо съвсем обикновено — просто искаше да я зърне. Ако не дойдеше с Ейвъри тази вечер, тогава…

Но тя дойде.

Духър пристъпи напред, придружен от Шийла, и се здрависа с Ейвъри, докато жената сваляше шлифера си и го подаваше на едно от момчетата, изтърсвайки капките от сплетената си по френски плитка. Беше облечена в кафява рокля от рипсено кадифе. От едната страна, там, където започваше деколтето, Духър забеляза малка бемчица. Тялото й веднага откликна на музиката. Ейвъри я представяше, първо на Шийла, после…

— … а това е господин Духър, Марк, исках да кажа, домакинът ни. Марк, Кристина Карера.

Той пое ръката й и съвсем несъзнателно я поднесе към устните си. Ухание на бадеми. Очите им се срещнаха и това продължи толкова дълго, че накрая тя сведе поглед.

Никой нищо не забеляза. В този миг нахлуха нови гости. Духър усети, че още държи ръката й, пусна я и се обърна към Ейвъри.

— Благодаря и на двамата заради куража да преодолеете този нюорлиънски мусон. — Провлачи глас. — Шийла и аз наистина поръчахме малко дъжд, за да изглежда всичко по-истинско, но не предполагах, че ще се стигне дотук, нали така?

Беше налучкал верния тон. Те се засмяха на шегата, отпуснаха се, приети от домакина. Шийла го докосна с ръка. Явно приветстваше завръщането на чувството му за хумор. Той кимна към Ейвъри.

— Влизайте и си налейте нещо, за да се стоплите. С една дума, забавлявайте се.

Сега, след нейното пристигане, отново можеше да прелива от любезност. Първоначалните му опасения отстъпиха място на всепоглъщащо като наркотик спокойствие. Щеше да намери начин да я види и опознае. Ако не тази вечер, то…

Тя се намираше в дома му. Вече знаеше името й — Кристина Карера. Нямаше лесно да я пусне.

 

 

Бяха правили ремонт на кухнята преди пет години и сега тя представляваше обширно пространство с обособен като остров кът за готвене. Дълбока шахта, вградена в мрамора, осигуряваше леда и несекващ запас от бутилки с шампанско. Срещу мивката, в другия край на стаята, имаше маса с дванайсет крака, претрупана от току-що изчистени стриди, пушена сьомга, три вида хайвер, речни раци, фрикасе от краб и скариди, големи като пипалата на омар.

Оркестърът — корнети, тромпети, тромбони, банджо и баси — свиреше нюорлиънски джаз и мелодията се носеше из голямата къща. Целият долен етаж бе завзет от танцуващите, но тук, в кухнята, летящата врата ограничаваше донякъде силата на звука и беше възможно да се разговаря.

Кристина се бе изправила до шахтата и наливаше шампанско в две чаши, поставени върху мраморния плот. Духър бе видял как тя зарязва Ейвъри в компанията на някакви младоци от фирмата, и без да губи време бе тръгнал след нея с чаша в ръка.

Той изникна ненадейно зад гърба й.

— Ще бъдете ли така добра да сипете и на мен? — Духър нареди чашата си до другите две върху плота.

Тя се обърна и се засмя.

— Да, разбира се. — За миг погледът й се задържа върху него. — Купонът е чудесен. Благодаря ви. — Момичето наведе чашата му, наля малко шампанско, изчака пяната да се слегне и я допълни.

— Жена, която знае как да налива шампанско — отбеляза Духър. — Тъкмо си мислех, че това изкуство е забравено.

Тя се съсредоточи върху заниманието си.

— Не и в моето семейство.

— Някъде оттук ли са родителите ви?

— Не. Долу от юг са. Всъщност, от Оджай.

— Наистина ли? Харесвам Оджай. Често си мисля да се заселя там, като се пенсионирам.

— Е, дотогава има много време…

— Не толкова, колкото си мислите… — Тя му подаде чашата и с нея той докосна нейната. — Като се сетя за онзи розов миг!

— Вие наистина познавате Оджай — засмя се тя.

Градчето Оджай бе разположено в една долина зад Вентура и често залязващото слънце, разкъсвайки увисналата над океана мъгла, сякаш оцветяваше червените скали на долината в наситенорозово. Местните жители много ценяха тази игра на цветовете.

— Казах ви, че обичам това място — потвърди Духър.

— Аз също.

— Но, така или иначе, сте тук.

— Все още… — Очите й блеснаха, наслаждаващи се на мига, и тя отпи от шампанското. — Нали знаете, училище. — Кристина леко се поколеба. — Всъщност юридическия факултет.

Духър се дръпна назад с ръка на сърцето.

— Да не искате да кажете…

— Боя се, че да — направи гримаса тя. — Убеждаваха ме, че си струва, макар че сега през юни завършвам, а още не мога да кажа, че съм очарована. — Усмихна се над чашата си. — Боже. Май приказвам повечко. Вината е в шампанското. Не трябваше да признавам толкова неща пред самия шеф.

Духър се приближи до нея и гласът му премина в шепот.

— Ще ви издам една тайна — в тази професия има и мигове, които не преливат от блаженство.

— Направо ме разбихте!

— И въпреки това… — продължи той.

— И въпреки това…

Неловък миг.

— Шампанското на Джо ще се стопли… нали това беше чашата на Джо?

— Жената с чувство за отговорност — заяви тя и смекчи смисъла на думите с нещо като полуусмивка, но нямаше съмнение — някаква напрегнатост по отношение на Ейвъри. Все пак момичето взе чашата му.

— Ще се хващате ли някъде на стаж това лято? Подали ли сте документи при нас?

Повечето студенти юристи използваха летата, за да трупат стаж във водещи фирми. Причините за това бяха най-различни — заради опита, заради парите или просто заради вътрешното им желание да принесат жертва пред олтара на избраната професия.

— Джо ще ме убие — поклати глава Кристина.

— Ще ви убие ли? Защо?

Тя сви рамене.

— Ами… той е в комисията, която пресява кандидатите. Ще вземе да каже, че това мирише на връзкарство, на непотизъм.

— От латинското nepos, което значи племенник. Вие да не би да сте племенница на Джо? Да не би да имате кръвна връзка до трето коляно? — Духър повдигна вежди, уж шеговито, но я гледаше без да мигне. — Да знаете, обичам тези адвокатски лафчета.

Тя му се радваше.

— Не, няма нищо такова. Той просто мисли, че няма да се получи.

— Аз мога да прошепна две-три думи на господин Ейвъри…

— Не! Моля ви, това само ще…

Той отново плътно се приближи до нея.

— Кристина… мога ли да те наричам Кристина?

Момичето кимна.

— Кажи, искаш ли да станеш добър адвокат?

— Да. Имам предвид, мисля, че съм. Аз съм юридически рецензент.

Само най-добрите студенти правеха юридически рецензии.

Духър буквално връхлетя отгоре й.

— Значи ти си юридически рецензент и… — Той остави чашата си и започна да говори съвсем бавно. — Кристина, слушай. Така не правиш услуга нито на себе си, нито на фирмата, при положение че не си подаваш документите, макар да знаеш, че ще има полза. Жена, която прави юридически анализи, да не… — Беше на косъм да спомене и нещо за красотата й, но спря навреме — вече никой не беше сигурен откъде започва сексуалният тормоз. — Е, добре, ще вършиш значителна работа и ще привличаш толкова клиенти, колкото не могат да привлекат половината от колегите ти накуп, макар че това е една от мръсните тайни, която в никакъв случай не бих споделил с пропитата от идеализъм млада студентка.

— Не съм толкова млада, господин Духър…

— Марк. Ти си Кристина, аз съм Марк, нали така?

Тя кимна.

— Но аз наистина не съм толкова млада. На двайсет и седем съм. След колежа изгубих две години, преди да се запиша в юридическия факултет.

— … Значи просто имаш натрупан практически опит! Виж, Кристина, след всичко това, което чух, ако не кандидатстваш в „Маккейб и Рот“, аз ще цъфна в деканата и ще те вербувам лично, ясно ли е? — Усмивката му приличаше повече на озъбване.

Тя бе преполовила чашата си.

— Трябва да внимавам какво говоря, когато пия. Сега Джо наистина ще се вкисне.

— Обзалагам се, че няма. — Марк докосна ръката й. — Ти също не се стягай. Нали сме на купон. Съжалявам, ако по някакъв начин съм прекалил…

— Джо ще се вкисне. Той ми обясняваше, че няма смисъл да си подавам документите, при положение че ще се женим, защото към колеги, сключили брак помежду си, имало специално отношение…

— Ти сгодена ли си? Не виждам халката.

— Е, всъщност още не, но…

Духър продължаваше да настъпва.

— Кристина, Джо е добър адвокат, но това няма нищо общо с него. То е свързано единствено с онова, което е най-доброто за твоята кариера. Решението си е твое. Идваш и си подаваш документите, за да могат да минат по каналния ред.

— Добре.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

Той чукна чашата си в нейната и двамата отпиха.