Джон Лескроарт
Вина (15)

15

Кристина знаеше, че се бе случило на онази вечеря в събота при Сам… По-точно след това.

Докато пътуваха тогава с колата към жилището й, Джо се разпалваше все повече и повече. Как можело изобщо да й минава през главата на Кристина, че познава толкова добре Марк Духър? Какво е имало между тях двамата? Какво целяла тя с признанието, че той изобщо не бил копеле? И понеже си били дошли на думата, нека изплюела и камъчето откъде знае толкова подробности за онези излетчета на Духър и Фаръл?

Тя бе затворила очи, твърде изморена да се бори повече, да обяснява, да го взема присърце. Най-сетне я бе озарило прозрение, че Джо не е човека за нея и всичките доводи и пожелания на света не биха могли вече да променят това.

Той никога нямаше да е правият. Тя не го обичаше.

В началото бе имало някакво привличане, после желание, породено от любопитство, което съдбата бе пришпорила. Но всъщност тя не изпитваше кой знае какви чувства към него, откъдето и да го погледнеш. Освен когато заговореше за фактите. Но дори и тогава не изпитваше чиста омраза — по-скоро го намираше за дразнещ и скучен.

Оправдавайки се с главоболие, Кристина не го бе поканила в жилището си. Щяла да му звънне по-нататък, когато се оправела.

Но в неделя не му се обади. А в понеделник той излетя за Ел Ей, където преспа. И двете вечери тя се прибра много късно, защото имаше да учи. Слушаше ядните му излияния, записани на телефонния секретар и всичко й ставаше от ясно по-ясно.

Сега беше сряда сутрин и тя стоеше пред вратата на кабинета му. Както винаги, той бе потънал до гуша в работа. С телефонната слушалка на ухото, едновременно подписваше нещо, четеше друго, и постоянно връчваше разни листове на секретарката, която кръжеше около него с бележник в ръка и с израз на зле овладян страх.

Да, помисли си Кристина, Джо ще преуспее.

Съдбата пак се намеси. В този миг Джо много разсъдливо говореше по телефона: „Не мисля, че мобилизираш всичките си сили, Бил, и това са голите факти“.

Тя влезе в стаята. Като я забеляза, Джо направи знак с показалеца си към телефона и й се ухили, сякаш тя бе някакъв клиент, с когото имаше насрочена среща.

— Изчакай — прошепна.

Кристина горчиво поклати глава и остави на бюрото му плик, в който бяха пъхнати годежната халка и едно писмо. Потупа с ръка плика, обърна се и напусна стаята.

 

 

— Чувствам се като някоя страхливка, как просто избягах. Трябваше да застана очи в очи с него.

— И какво щеше да му кажеш?

— Не знам. Просто да му съобщя.

— А дали щеше да те изслуша?

— Навярно това, че го напускам — да. Това може би да. — Кристина се загледа в белите гребенчета на вълните, препускащи през синия залив и в корабчетата, наклонени на една страна от бриза. В далечината се виждаше Сан Франциско, а от дясната й страна се простираше дъгата на залива Голдън Гейт отвъд Сосалито. Видя изражението на Сам и се засмя.

— Да, права си — кимна Кристина. — И това не би изслушал. А този твой поглед… не е честно.

— Чакай, кое не е честно? Аз нищо не съм казала.

— Знаеш за кой поглед говоря. Няма нужда да казваш каквото и да е.

Намираха се в „Скома“. Бяха пристигнали с ферибота. В Центъра се навъртаха две опитни доброволки и Сам реши, че може да си даде отдих за няколко часа. Кристина на свой ред, след като бе оставила плика, изгаряше от желание да се обади на Духър в кабинета му и да му разкаже всичко, но си помисли, че това може да създаде у него погрешно впечатление, а тя категорично не желаеше да допусне подобно нещо.

Имаше ли смисъл? Беше й дал ясно да разбере, че цени брака си и не би го подложил на риск. Това звучеше много успокоително, макар че тя несъмнено виждаше в негово лице един страхотен мъж.

Понякога си мислеше, че едва ли има друг човек на планетата, който би могъл да оцени нейната душевност. С изключение на Марк. Той просто я харесваше такава, каквато е. А това беше фантастично.

Кристина бе наясно, че решението й да скъса с Джо бе възникнало поради невъзможността да се справи с натрапващия се контраст между младия й годеник, от една страна и Духър, от друга, с неговата опияняваща смесица от чудесен външен вид, богата душевност, опит, могъщество и чувство за хумор. Вътре в себе си бе решила, че все по-укрепващото й приятелство с него щеше да й послужи като лакмус за типа отношения, които би желала евентуално… не да бъдат противопоставяне, както беше с Джо. А съгласие. С някой от ранга на Духър, ако изобщо можеше да се намери друг такъв. Навярно търсенето щеше да й отнеме векове.

И това беше другото нещо, другият чудесен резултат от общуването й с Духър — ако мъжът не бе в състояние да я оцени по достойнство, светът не свършваше с него.

Тъкмо тези неща се опитваше да обясни сега на Сам.

— Не знам защо ми трябваше толкова много време да разбера за какво става дума. Понякога си мисля, че единственият мъж, който изобщо ме харесва такава, каквато съм, с изключение на татко, е Марк.

Сам дояждаше вълшебния сос с хапка от чудесно изпеченото хлебче и бе настроена по-прозаично.

— Това е проклятието на неземната хубост. — Тя повдигна очи. — Говоря съвсем сериозно.

Кристина не бе от тези, които притваряха клепачи в изблик на фалшива скромност.

— Добре де. Но сега поне прозрях, че може би представлявам някаква ценност и сама по себе си.

— А преди какво беше?

— Знам ли? Придатък на някакъв хапльо, с когото ходех известно време.

— Нещо като трофей?

Кристина кимна.

— В известна степен това ласкае самочувствието ти. Или нещо подобно. Тъй че аз се поддадох — станах куклата, която искаха да бъда.

— Изкушаващо е, защо да се лъжем. Наистина те ласкае. А и досега са те учили на това. И ти се чувстваш задължена и признателна. Започваш да привикваш. Влиза ти в кръвта. — Сам пак топна от соса. — Вкъщи не мога да направя такъв сос и това си е. Как ли го правят тук? — Тя отхапа от хлебчето, сдъвка хапката и въздъхна. — Една от най-трудните за преглъщане истини.

— За соса ли говориш?

Сам се разсмя и поклати глава.

— Какъв сос? — Последва нов смях. — Нещо загубих ориентир. Не, трудната истина за това кои сме ние. И с мен се случи същото преди десетина години.

— Ти май изтърва нишката на разговора. Какво е това същото нещо?

— Говоря за решението, че не съм онова, което си мисли за мен някой мъж.

— И просто тегли чертата, така ли?

— Не. — Тя усмихнато вдигна пръст. — Но опитах. Постъпих по такъв начин, че целият свят да забележи. Разбих четири-пет пъти сърцето си. Станах твърде скептична и цинична по отношение на мъжете. Но самата аз се почувствах по-добре. Така поне мисля.

Кристина кимна.

— Не бих се върнала назад, по същия път, с някой друг Джо.

— Добре. Запази това чувство. Ще ти потрябва страшно, когато измине половин година. Тогава започваш да усещаш самотата. Повярвай ми.

— Мисля, че мога да се справям със самотата. Била съм сама и преди. Разликата е в това, че преди самотата дезинфекцираше времето между едното и другото гадже. Сега обаче успях да си отгледам няколко приятелства.

— Приятелството е хубаво нещо — каза Сам. — До мига, в който не изпаднеш в неловко положение.

— Имаш предвид Марк Духър? — Кристина рязко поклати глава. — Не. Той не е такъв човек.

Сам повдигна вежди.

— Не е мъж?

— Не, не — разсмя се Кристина. — Но той внушава… доверие, така ми се струва. А освен това е женен. Бракът му е щастлив. Наясно е със себе си. Никога няма да ми посегне. По-скоро обратното, ще държи надалеч ръцете си. Той първо е човек, а после мъж. Направо е велик, наистина.

— Щеше ми се аз да съм го срещнала. Уес също мисли, че той е бог.

— Разкажи за него…

— За бога? Или за Уес?

— За господин Фаръл — кимна Кристина.

— Боя се, че самотата е изострила сетивата ми и го преследвам малко по-безразсъдно, отколкото би ми се искало. Ще ми се да мисля, че предпазливо се придвижваме към истинското приятелство, но има да изядем цяла торба сол, преди да преодолеем повърхностния етап.

— Което не е толкова зле, нали?

Сам сви рамене.

— Не знам със сигурност. И това е най-забавното. Малко се притеснявам — нали за това си говорим от толкова време. Няма начин да му отдам сърцето си — тя докосна лявата си гръд, — докато не го опозная по-добре.

— Докато не разбереш, че става дума за нещо истинско.

По лицето на Сам се четяха най-различни емоции. Тя кимна свенливо.

— Винаги изниква този въпрос, не е ли така?

 

 

Глицки винаги бе мразил да излиза от рамките на чисто професионалния разговор във връзка с някое убийство, а точно това се бе случило и в двата случая — при разговора с жена му и при разговора с Пол Тию.

Не само не разполагаше с каквото и да е доказателство, уличаващо Марк Духър в убийството на Виктор Транг, но — както бе споменал на Фло — нямаше никакъв основателен мотив един преуспяващ адвокат да намушка друг по повод на евентуално споразумение. Такова едно заключение, без значение дали му харесваше или не, просто увисваше във въздуха.

Тъй че сега се канеше да опита нов подход и тъкмо затова се бе обадил на Пол Тию в отдел „Изчезнали хора“, за да го помоли да се свърже с Фелиция Деп и да уговори една среща с нея, по възможност преди следобедния чай.

А през това време се качи в отдел „Убийства“.

Залата изглеждаше такава, каквато си беше винаги — огромно пространство с дванайсет бюра, най-много три от тях заети по всяко време на денонощието; „аквариумът“ без врата в ъгъла, който служеше за кабинет на шефа на отдел „Убийства“, лейтенант Франк Батист; двете масивни колони, облепени и накичени с всевъзможни плакати, факсове, обяви за продажби, талони от автомобили, случайни телефонни номера на проститутки — и така нататък — които бяха влизали в работата на инспекторите по някое време и които навремето бяха изглеждали твърде важни, смешни или необичайни, така че на хората сърце не им даваше да ги изхвърлят в кошчетата.

Бюрото на Глицки се намираше до едната от тези колони. Той издърпа стола си, скръсти ръце зад тила и вдигна крака отгоре. Погледът му се задържа върху извадената на ксерокс мъдрост, залепена на нивото на очите му: „Не позволявай устата ти да попълни чек, който задникът ти не може да плати“.

Опита се да се пребори с дразнещото усещане, че не може да изхвърли от главата си Марк Духър, който в известен смисъл бе най-малко възможния извършител на убийството. Но именно поради тази причина…

Беше се обадил инстинктът му. Там бе проблемът. Инстинктът на Глицки говореше, без да може да го докаже, че в убийството на Транг е намесен личен мотив. Някой диво го беше мразил.

А това хич не се връзваше с противника му Марк Духър. Тъй че Глицки трябваше да престане да пилее енергията си в тази посока. Освен ако Транг не олицетворяваше нещо, което Духър да мразеше лично. Например виетнамците.

Не. Не става. Имаше толкова друга работа, още шест убийства му висяха на главата.

Извършител би могла да бъде и приятелката му, Лили. Гаджетата винаги имат една-две лични причини за убийство. Навярно бе очаквала да се облажи от сделката между Транг и Духър. И когато нещата са се разтурили, тя е побесняла. Вчера си бе казал, че е твърде крехка за подобно нещо; никога не би могла да се справи с Транг. Но внезапно през главата му мина зашеметяваща мисъл — ами ако си имаше и друг приятел? Знаела е, че Виктор е сам в кабинета. Бе недогледал този вариант — ако е изпратила гадже номер две…

— Ейб. Имаш ли минута?

Франк Батист стоеше на входа на „аквариума“ си. Лейтенантът и Глицки бяха преодолявали заедно стъпалата в служебната йерархия. И двамата бяха от така наречените малцинства — Глицки наполовина с негърска кръв, Батист — от испаноговорещ произход. И двамата бяха избрали да не зачитат привилегиите, а произтичащите от това положение привилегии в Сан Франциско не бяха малко. Привилегированите представляваха нещо като рицарски орден. Макар че Батист редовно изпреварваше Глицки в чинопроизводството, стажът и на двамата в отдела беше еднакъв и те се чувстваха като равни.

Глицки стана и се запъти натам. Когато влезе, лейтенантът отново се беше настанил зад бюрото си.

— Какво има, Франк?

— Влез и седни. И затвори, ако обичаш, вратата.

Майтапеше се, защото врата нямаше. Глицки дръпна сгъваемия стол до бюрото. Батист измъкна от чекмеджето един молив и започна да барабани с него по плота.

— Знаеш ли как ще познаеш коя е проститутка в конкурса „Мис Америка“?

— Май не, Франк.

— На флагчето й пише Ай-да-хо^[1].

Лейтенантът се грижи за традициите в службата, помисли си Глицки. Винаги трябва да има някой, който да ръси тъпи шеги. Сега бе дошъл неговият ред.

— Давам ти още един шанс. Знаеш ли разликата между Мик Джагър и шотландеца?

Глицки се подсмихна.

— Предавам се.

— Мик Джагър казва: „Ей, ти, аре слизай от облака ми“, а шотландецът — „Ей, МакОблако, аре слизай от овцата ми“^[2].

— Трябва да си намериш импресарио, Франк. Добрият импресарио може да те превърне в звезда.

— Съвършено си прав. Единствената беда е, че тук няма кой да ме замести — ухили се Франк. След това се изпъна и стана сериозен. — Между другото, точно затова те извиках. Забелязах, че тази година не се каниш да полагаш изпит за лейтенант. Да не би да нямаш нужда от повече мангизи?

— Парите никога не стигат.

— Ами тогава?

— Може би просто не искам да ставам лейтенант. Може би просто не искам да напускам отдел „Убийства“. — Обикновено производството в лейтенантско звание означаваше преместване на полицая от заеманата дотогава длъжност. Разбира се, това правило си имаше изключения. Преди да стане лейтенант, самият Батист бе инспектор в отдел „Убийства“. Нямаше особена гаранция, но Батист си бе навил на пръста, че и при Ейб ще стане същото. Ала сержантът първо трябваше да си вземе изпита.

Батист отвори страничното чекмедже на бюрото си и извади шепа фъстъци. Изсипа ги на плота между тях, взе си един и го счупи, фъстъците също бяха свещена традиция в отдела. Отдавна никой не си спомняше кога се бяха появили за пръв път, но сега вече не можеха без тях.

— Дано да е така, както казваш. Просто не исках да има недоглеждане. След време сигурно ще съжаляваш.

Батист сдъвка фъстъка и си счупи нов. Изглеждаше изцяло погълнат от това си занимание. Сякаш вършеше кой знае какво.

— Имаш моето мнение, имаш и желание да вземеш изпита, така че си остави отворена вратичка.

Глицки помисли малко, сетне кимна.

— Добре, така ще направя. Благодаря за подсещането.

— Така бива.

Чуваше се само хрущенето на фъстъците. Никой от мъжете не помръдваше.

— Ей, Франк…

— Да?

Отново се проточи дълга пауза. Батист извади нова шепа фъстъци от чекмеджето. Глицки се изправи, изсипа обелките в кошчето, хвърли един поглед навън през входа и отново си седна на мястото.

— Сигурен ли си, че ме извика само заради това? Обзалагам се, че има и друго.

— Какво например?

— Ами например това, че така съм се задръстил, че не си върша работата? — Гласът на Глицки остана непроменен, но погледът му се отдалечи. — Че е по-добре да раздавам квитанции като лейтенант от пътната полиция, отколкото да се бъхтя като редови инспектор с истински задачи в отдел „Убийства“. — Очите му пак се втренчиха в лейтенанта. — Искам да знам как стоят нещата, Франк, съвсем сериозно. Ако съм се превърнал в пречка…

— Кой казва такова нещо?

Раменете на Глицки помръднаха.

— Мисля, че точно това е станало. Просто се интересувам. Не можах да приключа случая „Левън Коупс“. После се залових с онзи клоун от „Вкусен сандвич“, където нямаше нищо за разследване, но изгубих доста време да вися по улиците. Ей тези неща ме притесняват.

Батист бе престанал да чупи фъстъци и поклати глава.

— Никой не е обелвал и дума затова, Ейб. И през ум не ми е минавало.

Глицки си пое дъх. Чуваше ударите на сърцето си. Едно. Две. Три.

— Добре ли си? — попита Батист.

— Все търся под вола теле, Франк. Съжалявам. Не исках да те натоварвам. Просто съм станал голям песимист.

Франк му отговори, че не трябва да му пука толкова, ако сбърка в нещо. Какво като е просрочил малко времето? Те се намират в най-крайния окоп и при тях резултатите, а не часовете имат значение. Ако Глицки си въобразява, че не работи на максимални обороти, нека да погледне на всичко от друг ъгъл — че просто си гледа работата. И да престане да се измъчва около подозренията във връзка с Духър.

Случва се професионалистите да имат предчувствие. Блъскаш главата си върху всички възможни въпроси, без понякога да знаеш кому е нужно това. Ако се вземеш в ръце, ще можеш да си отговориш на всички тях за не повече от петнайсет минути.

Защо не отиде пак да поприказва с Лили Мартин или с Фелиция Деп? Или даже с папата, ако иска.

В този миг на Глицки му хрумна нещо.

 

 

— Между другото, онази вечер срещнах пак приятелката ти. Мисля, че тя изпитва най-топли чувства към теб.

Уес Фаръл седеше на дъсчения под в салона за скуош, подпрял гръб на облицованата задна стена и дишаше тежко. Духър даже не се беше задъхал. Той продължаваше да запраща топката в стената с отсъстващ израз на лицето, посрещайки я с отсечени къси удари. Като машина.

— Имам толкова приятелки, Уес. За коя точно говориш?

— За хубавицата.

Духър наклони леко ракетата, топката направи парабола, удари се в нея и той я хвана с ръка.

— Всички са красавици — каза усмихнато.

— Не и колкото нея. Онази де, от „Фиор д’Италия“? Кристина. Лятната ти помощничка. Защо не й звъннеш?

— Една от моите летни помощнички, Уес — поправи го Духър. — Мисля, че са поне десет. Мразя да ти разбивам фантазиите, но трябва да ти призная, че всичко между нас е платонично.

— Мислех, че говорим за твоите фантазии.

— Аз нямам фантазии. Водя умерен и дисциплиниран живот. Това е причината, поради която ще загубиш следващата игра. Освен това казах ли ти, че двамата с Шийла точно сега изживяваме нещо като малък ренесанс в отношенията си? — По стар навик Духър пропусна личните усложнения в прекрасното си настояще, като например постоянните сексуални апетити на жена му, и тупна топката в пода.

— Двойно или нищо? Аз съм готов. Къде я видя?

Фаръл бавно се надигна.

— И аз карам нещо като малък ренесанс.

— С Лидия?

— Каква Лидия? Казва се Сам. — Вече бе стъпил на краката си, но още бе приведен и се държеше за кръста. — Защо съм грохнал толкова? Ям като разпран, пия като разпран. Ето, дори се упражнявам.

Духър хвърляше топката нагоре-надолу и я хващаше, без да я гледа.

— Коя е тази Сам?

— Гаджето ми, тъпак такъв. А Кристина Карера е нейна приятелка. Бяхме заедно на един купон.

— И стана дума за мен?

Уес раздвижи рамене.

— Както се разбра, половината от присъстващите бяха чували за теб. Казах, че не си толкова лош, колкото изглеждаш. Боя се, че им разказах твоята виетнамска история.

Лицето на Духър за миг потъмня.

— Онази история. Не се бях сещал за нея от десетина години и изведнъж един ден… — И той обясни за срещата с Глицки. — Показах му и снимката. Как реагира Кристина на всички тези приказки за мен?

— Изобщо нямаше нужда да слуша за трагичните сенки от миналото ти, за да те възприеме като герой. Тя е твоя почитателка. Очевидно някой й е внушил, че зад тази каменна фасада се крие топла и ранима душа.

— Тя много добре умее да прониква в хората — каза Духър. — Може би скоро ще я повиша.