Джон Лескроарт
Вина (32)

32

За Глицки галерията вече не съществуваше.

Съдбата на Марк Духър щеше да се реши от другата страна на перилата, той хвърли поглед към масата на защитата и усети как кръвта му завря от омраза. Рядко чувстваше подобно нещо. Имал си бе работа с доста мерзавци, много от които бяха извършвали отвратителни престъпления, но собствените му чувства никога не се бяха превръщали в нещо лично.

При Духър беше различно. Не само че бе нападнал Глицки по няколко различни повода, беше заплашил кариерата и репутацията му — последствията още не бяха отшумели — но това, че бе убил жена си, беше нещо различно.

Обвиняемият седеше със спокойно изражение на лицето, а от двете му страни помощниците му се опитваха да не изглеждат нервни и ядосани, ала според набитото око на Глицки, не успяваха. Предположи, че това е реакцията им на историята в „Кроникъл“ и снимката — Духър и Кристина се целуват на неосветената предна врата.

Кристина беше стиснала устни. Преструваше се, че чете от папката пред нея, но твърде често вдигаше очи, за да го прави наистина.

Уес Фаръл изглеждаше по-сдържан. Беше професионалист и знаеше, че не бива да показва чувствата си пред съдебните заседатели. Но Глицки го бе чул да отговаря на един от въпросите на Духър. Като че ли двамата мъже вече не бяха най-добри приятели.

Въпреки подробния подход на Томасино към разпитите на потенциалните съдебни заседатели, след като отстрани хората, които знаеха за процеса, и другите очевидни невъзможности — жертви на други престъпления, членове на семейства на служещи в системата на правораздаването — изборът на съдебни заседатели протече бързо. Сега беше четвъртъкът на първата седмица, обедната почивка бе минала и шоуто набираше скорост.

Аманда беше споделила с Глицки, че не вярва в съществуването на такова нещо като изкуство за избиране на съдебни заседатели. Въпреки всичките специални теории, които хората създаваха, малко или много изборът бе лотария. Очевидно Уес Фаръл споделяше това твърдение. Аманда имаше предпочитания към омъжените жени за сметка на неженените мъже, а ако можеше да се добере и до азиатци, още по-добре, но това като че ли бяха единствените й критерии. Фаръл харесваше работещи мъже. Но и двамата адвокати бяха единодушни в едно — да свършат тази работа възможно най-скоро.

И сега новата Аманда Дженкинс се бе изправила пред дванайсетте избраници. Глицки се опита да прочете нещо по лицата им, но не знаеше какво да търси. Никой от тях не избягваше погледа му, но и ничии очи не се спираха продължително на неговите. Гледаха Аманда.

Жените бяха седем, а мъжете — пет. Петима — двама мъже и три жени — бяха, както би ги описал Глицки, добре облечени. Други пет си бяха навлекли нещо, което можеше да мине за уважаващо съда облекло. От останалите двама единият беше млад бял мъж с набола брада и дълга коса. Носеше избеляла армейска риза, която нито бе закопчал, нито запасал в панталоните, а отдолу имаше тениска. Аманда го беше оставила, защото бе предположила, че няма да е особено добре настроен към адвокати като Духър. Цяло чудо беше, че и Фаръл не се заяде с него.

Другият беше много едър испаноговорещ мъж на средна възраст с дънки и дънкова риза, с която сигурно често ходеше на работа. Очевидно Фаръл го бе поискал, защото беше католик, а Аманда каза на Ейб, че не се е противопоставила, защото си мислела, че той се преструва на по-глупав, отколкото е в действителност.

Имаше четирима азиатци (три жени и един мъж), двама испаноговорещи (една жена и един мъж), трима афроамериканци (две жени и един мъж) и трима бели (една жена и двама мъже). Глицки нямаше представа какво е демографското значение на това разпределение, а Аманда с типичния си нетърпящ празни приказки стил му бе отговорила на обяд: „Никой си няма представа“.

Сега щеше да се обърне към тях, а Глицки си мислеше, че въпреки не толкова агресивния й външен вид, езикът на тялото й не работеше в нейна полза. За да не стои с празни ръце, тя държеше един жълт бележник и стърчеше пред заседателите, леко отпусната на единия си крак.

Аманда не криеше факта, че не обича съдебните заседатели, не гори от желание да им обяснява всички факти така, че и глупак да разбере опасния свят, в който се намираше. Според Глицки това бе изписано на лицето й, особено в насилената й усмивка. Поне за Ейб беше ясно. Надяваше се да греши.

Но никой в тази зала не бе дошъл да създава нови приятелства. Предполагаше, че сериозното държание не е най-лошия недостатък на един адвокат, макар да знаеше, че всички преуспели адвокати се държат много човешки със съдебните заседатели.

— Дами и господа съдебни заседатели. Добър ден.

Тя провери бележките си — може би все пак бележникът служеше за нещо — пое дъх и започна:

— Както ви каза съдия Томасино, встъпителното слово на обвинението ще ви запознае с доказателствата по делото, доказателствата, които Народът на щат Калифорния ще използва да ви покаже фактите, с които след това ще докажем извън всяко съмнение истината — че на седми юни тази година Марк Духър — тя се обърна и за да предизвика ефект, посочи към него, — тук намиращият се обвиняем по своя воля и с умисъл е убил съпругата си Шийла. Ще ви представя доказателства за това, което се е случило през онзи вторник. Времето е било изключително приятно, слънчево, с температура около 22 градуса. Към четири и половина обвиняемият — по време на процеса Дженкинс щеше да се опита възможно най-много да обезличи Марк Духър, като избягва да споменава името му — се обажда на съпругата си Шийла Духър и й казва, че днес ще излезе по-рано от работа и че ще имат романтична вечеря. Добре звучи, нали?

Глицки не се учуди, като чу първото възражение на Фаръл — почти гърлено, с потиснати чувства, но достатъчно ясно. Концентрацията му, която липсваше сутринта, сега се връщаше. Глицки беше наясно, че предполагаемата идилия между Духър и жена му звучеше добре, но не беше работа на Дженкинс да я описва.

Томасино вдигна и спусна вежди.

— Приема се.

Дженкинс не се впечатли. Свали поглед от заседателите, за да се посъветва с бележника си и отново ги погледна.

— В собствените си показания пред полицията обвиняемият признава какво се е случило след това. Тръгнал е от офиса си в центъра на града и по пътя е спрял в магазина за спиртни напитки и деликатеси на Оушън авеню, купил е бутилка шампанско „Дом Периньон“ и различни меса и зеленчуци. Прибрал се е и с жена си е пил шампанско и е ял ордьоври. След това, тъй като е била уморена, госпожа Духър се е качила да си легне. Обвиняемият е отишъл на игрището за голф.

Глицки отново изпита познато чувство — случваше се винаги, когато присъстваше на процес — разликата между, принципно погледнато, неограничената свобода, която имаше при събиране на доказателствата и задължението на съда обективно да ги анализира. Но като че ли Дженкинс осъзна колко приятно звучи всичко, затова млъкна, отиде до масата и отпи глътка вода.

След това отново се обърна към заседателите.

— Това е, което обвиняемият е казал на полицията. Това, което е премълчал, е, че дори тогава е планирал да убие съпругата си. Планът е бил прост. Обвиняемият отдавна се е бил снабдил — за собствена употреба — с рецепта за хлоралхидрат, силно успокоително, което казал, че му трябва, защото не спял добре. Наричат хлоралхидрата „нокаут капки“ и точно така мислел да ги използва и обвиняемият. Щял да пробие някои от гел таблетките и да сложи от лекарството в шампанското на съпругата си. Щял да й помогне да си легне. Щял да отиде до близкото игрище за голф, за да си създаде алиби. След това щял да се върне, да намушка жена си, докато спи и да инсценира грабеж. И така и станало. Това, което обвиняемият не е знаел, е, че през този ден жена му вече е взимала две силни лекарства — бенадрил за алергиите й и нардил за депресиите й. Когато обвиняемият дал на жена си и хлоралхидрат, в комбинация с алкохола и с другите две хапчета, това било достатъчно, за да я убие.

В залата зашушукаха. Очевидно тази информация беше изненада за хората, които бяха чели във вестниците само за жестокото намушкване с нож. Томасино леко почука с чукчето и възвърна тишината.

Дженкинс продължи:

— Ако госпожа Духър не беше намушкана, докато е лежала мъртва в леглото, Марк Духър може би нямаше да е в тази зала днес и да бъде обвинен в убийството й. Но господин Духър е адвокат. Той е умен мъж и…

Фаръл скочи от мястото си.

— Ваша Светлост…

Томасино отново прие възражението му. Дженкинс се обърна към съдията, извини му се, а след това и на съдебните заседатели. Не е имала намерение да прави характеристика на обвиняемия.

Държеше се добре със заседателите — дружелюбна, любезна, професионалистка.

— Обвиняемият е имал намерение да я намушка до смърт, но вместо това я е отровил. От правна гледна точка разлика няма — и в двата случая става въпрос за предумишлено убийство. Но фактически погледнато разликата е огромна. Неправилната преценка на обвиняемия го е издала. Защото голяма част от уликите, нарочно поставени от обвиняемия, за да наведат на мисълта за кражба, голяма част от уликите, поставени, за да обяснят смъртта на Шийла Духър от ръцете на нападател, приемат съвсем друго значение, след като вече знаем, че Шийла Духър е била отровена. Това говори за пресметнат и последователен опит на хладнокръвен убиец да скрие следите си.

— Ще ви покажем един нож — класическо оръжие, по което има отпечатъци на Марк Духър. Ще изслушате свидетели, които ще ви помогнат да сглобите в едно истинската история за това, което се е случило на седми юни. А то е, че след като се е уверил, че съпругата му е заспала дълбоко, упоена с хлоралхидрат, обвиняемият е напуснал къщата си през страничната врата, без да задейства алармената инсталация, пресегнал се е над вратата и е развил крушката, така че алеята да е тъмна, когато се върне. След това е отишъл в голф клуба „Сан Франциско“, не в клуб „Олимпик“, който е по-близо до дома му и в който членува, и си е купил две големи кофи с топки за голф. Направил е няколко удара, излязъл е през един процеп в оградата, отишъл е до колата си и се е прибрал. Знаем, че се е прибрал с колата, защото един от съседите му, Емил Балиан, я е разпознал по персонализирания номер. Била паркирана надолу по улицата, някъде между осем и девет вечерта.

Глицки знаеше, че така твърди Балиан, но си мислеше, че ако някой свидетел е създаден, за да бъде унищожен, то това е кварталният клюкар, който променя подробностите в историята си вече три пъти. Глицки беше убеден, че Фаръл ще го смаже на кръстосания разпит. Но, както твърдеше Драйсдейл, Балиан бе едва ли не ключът към делото. Понякога трябваше да разчиташ на това, с което разполагаш.

— Навън вече било тъмно и обвиняемият влязъл в тъмната къща. Горе в спалнята забил нож в сърцето на жена си, която, както си мислел той, спяла. Разкъсал нощницата й и разхвърлял одеялата, за да изглежда така, все едно е имало съпротива. Около тялото излял флаконче с кръв, което откраднал от кабинета на собствения си лекар. Издърпал годежния пръстен и брачната халка от пръстите на Шийла Духър, разбъркал бюрото в стаята, взел и други бижута, включително и собствения си „Ролекс“. След това се върнал в голф клуба, прескочил оградата…

— Всичко това са долни лъжи!

Глицки подскочи стреснато. Духър се беше изправил, сочеше към Дженкинс, която го гледаше със зяпнала уста, онемяла от избухването му. А то не беше приключило.

— А вие сте безсрамна лъжкиня!

Томасино, който внимателно слушаше Дженкинс, реагира като ударен от електрически ток. Посегна към чукчето, не можа да го хване и то падна зад бюрото му, така че той трябваше да се изправи.

— Господин Духър, незабавно седнете на мястото си! Господин Фаръл! Контролирайте клиента си, чувате ли? Казах да седнете!

Глицки също беше станал и двамата пристави вървяха към масата на Фаръл, но Уес вдигна ръце и им махна да се отдръпнат.

— Хайде, Марк, успокой се…

Кристина също се бе изправила, ръката й беше на гърба на Духър, шепнеше му нещо.

Но Духър гледаше бясно към всички.

— Не мога да повярвам, че слушам такива пълни глупости!

Всички в залата го чуха.

Духър се обърна към съдебните заседатели и изведнъж гласът му се върна към нормалното.

— Нищо подобно не се е случило — каза той. — Абсолютно нищо.

Томасино беше открил чукчето и удряше с него по бюрото си.

— Господин Фаръл, ще запуша устата на клиента ви, ако…

— Да, Ваша Светлост. — Той хвана Духър за ръката и го натисна да седне, след което му прошепна през стиснати зъби: — Марк, сядай и се овладей!

После се обърна към Томасино:

— Ваша Светлост, мога ли да ви помоля за кратка почивка?

Но Томасино поклати глава.

— Не и по време на встъпително слово, господин Фаръл. Контролирайте клиента си и позволете на госпожа Дженкинс да довърши. Ако има още подобни прекъсвания, ще обвиня вас в обида на съда. Ясно ли е?

 

 

— Какво беше това, по дяволите? Какво се опитваш да направиш, сам да се довършиш?

Фаръл беснееше в малката стаичка от другата страна на улицата. По устните му течеше слюнка, като че ли бе изпаднал в истерия — крачеше бързо, нахвърляше се върху клиента си. Духър отново се бе покачил на бюрото. Беше спокоен, клатеше крака. Кристина стоеше до прозореца със скръстени пред гърдите си ръце.

Томасино даде на Дженкинс колкото време искаше, за да довърши встъпителното си слово, но само след десетина минути тя сама помоли за почивка. Прекъсването на Духър я бе пречупило и убедително звучащият разказ на събитията се бе превърнал в накъсан списък от отделни случки, чиято свързаност и значимост като че ли убягваха и на самата Дженкинс. Тя непрекъснато гледаше бележките си, заекваше и най-накрая се отказа.

— Уес, спокойно — обади се Духър. — Всичко е наред. Ще получиш инфаркт.

— Абсолютно си прав. И си го заслужавам. Какви ги вършеше там? За какво бяха тези приказки? Как можеш така да си изпуснеш нервите?

Духър се ухили.

— Нищо подобно не съм направил.

— Смешно ти е, така ли? И къде е вицът, че аз не го схващам?

— Не съм си изпуснал нервите, Уес.

— По дяволите, Марк, значи много хубаво се преструваш.

Кристина се приближи към тях и посмя да се обади за пръв път, откакто Уес ги бе наругал и двамата с Марк заради невероятната им глупост и двуличност и заради всички други недостатъци, за които можа да се сети във връзка с целувката. Тя се обърна към Духър:

— Какво искаш да кажеш, как така не си си изпуснал нервите?

Той се завъртя към нея с вдигнати длани. Усмивката му изчезна.

— Това беше нарочно. Мисля, че започнах да изглеждам по-човечен в очите на съдебните заседатели.

Фаръл като че ли се стресна, засмя се, но в смеха му нямаше нищо весело. Погледна Кристина, после пак клиента си.

— В занаята на това му казваме лоша идея. Заседателите, Марк, те помислиха за човек без никакво уважение към закона, за надут пуяк…

— Чакай, чакай! Не виждаш ли?

— Не виждам. Кристина, ти виждаш ли?

Тя не отговори.

Духър се обърна и към двамата.

— Добре. Ще ви го кажа бавно. Дженкинс рисува някаква картина. Аз съм хладнокръвен. Планирам нещата до най-малките подробности. Ето ме, седя на масата, опитвам се да се сдържам, докато тя реди лъжа след лъжа. И аз реагирам. Кой не би го направил? Не е естествено просто да седиш там, студен и безчувствен, и да им се навреш в ръцете. Исках да им покажа кой съм.

— Е, направи го.

— Абсолютно си прав, Уес. Погледнах ги право в очите и им казах, че всичко това е лъжа. Мислиш ли, че няма да има ефект?

— Сигурен съм, че ще има. Просто не смятам, че ще е този, който търсиш. Предполага се, че си добър адвокат и изведнъж не показваш никакво уважение към системата…

— Защото са объркали всичко. Не виждаш ли? Несправедливо съм обвинен в нещо, което не съм направил, и се стигна чак до този фарс. Как мога да уважавам нещо такова? Как мога дори да се преструвам?

— Но да крещиш на заседателите…?

— Не съм им крещял. Много внимавах да не го правя. Погледнах ги като хора и те ще ме гледат като такъв.

Фаръл направи крачка към Кристина, като че ли щеше да я помоли за помощ, но само поклати глава.

На вратата се почука, Духър скочи от бюрото и отвори. Приставът от Съдебната палата предаде, че съдия Томасино вика веднага господин Фаръл в кабинета си.

Уес се изправи.

— Опитайте се да не си налитате, докато ме няма. — Той излезе от стаята.

 

 

Те останаха сами.

Духър се обърна.

— Сърдит ни е.

— Има защо.

— Предполагам, че трябваше да го предупредя, преди да наруша свещения ред в съда, но моментът просто дойде и аз се възползвах. Ако го бях предупредил, той така или иначе щеше да ме посъветва да не го правя.

— Не знам, Марк. Не съм била на други процеси. Не знам как стоят нещата. Шокирах се, когато го направи, но сега, като те слушам, мисля, че може и да свърши работа.

— Сигурен съм, че няма да ми навреди. Уес не се сърди за това.

Тя се отпусна на един от дървените столове.

— Знам, на нас се сърди. Но му казахме, че не вършим нищо зад гърба му. Не е свързано с процеса.

— Не ни повярва.

— Днес ти си психологът. Първо, Уес ни се сърди и второ, Уес не ни вярва.

— Може би трябва да позагладим нещата.

— Мисля, че няма да е лошо.

Марк отиде до прозореца, отмести щорите и се загледа надолу в Брайънт стрийт и в центъра по-нататък.

— Но не мога да си представя, че на Ноб Хил е поставена камера с телескоп, която е насочена към този прозорец.

Той се приближи до нея и я пое в прегръдките си.

 

 

Покоите на съдия Томасино не бяха нито големи, нито внушителни, а много функционално обзаведени. Три високи тикови етажерки покриваха стените, а най-различни дипломи, грамоти и похвали в дървени рамки бяха разположени без никакъв ред по четвъртата стена. До големия прозорец се беше наместил фикус. Един от месинговите каубои на „Ремингтън“ красеше широката тикова масичка, но украсата се изчерпваше с това. Върху стандартния линолеум бе проснато избеляло кафяво килимче.

Дженкинс и Глицки седяха в ниски кожени столове пред бюрото на съдията и при почукването на пристава и двамата се обърнаха. Беше Фаръл и Глицки стана да отстъпи мястото си на по-висшия по професия. Той беше тук, само защото Дженкинс го беше помолила.

Фаръл не седна, а се приближи до бюрото на Томасино.

— Радвам се, че си тук, Аманда — започна той, — защото исках да се извиня за поведението на клиента ми. На вас също, господин съдия. Съжалявам.

Томасино едва обърна внимание на думите му с двусмислен жест, след което мина по същество.

— Повиках ви тук, господин Фаръл, за да видя дали ще ми дадете някаква причина, поради която да не отнема гаранцията на клиента ви. Трябва да знаете, че вече казах на госпожа Дженкинс — ако тя го поиска, аз съм готов. Мисля да го направя при всякакви обстоятелства. А решите ли да обявите процеса за неправилно проведен, клиентът ви отива за шейсет дни ей тук отсреща, докато чака датата на новия процес и нека помисли дали иска отново да прекъсва хода на делото.

Когато Уес влезе в кабинета, Глицки си помисли, че той не би могъл да изглежда по-зле, но ето че сега това ставаше пред очите му. Видимо.

Дженкинс се обади.

— Ще бъда откровена с теб, Уес. И двамата знаем, че това е първото убийство, което съм докарала до съд. Колегите ми в прокуратурата започват да се чудят защо получавам заплата, щом не ходя в съда. Не ми се чака още шейсет дни.

— Минимум — обади се заплашително Томасино.

— Минимум — повтори тя. — И мисля, че аргументът може да бъде, че избликът му е потенциално толкова вреден за клиента ти, колкото и полезен.

Усърдно кимване.

— Точно за това си говорихме — каза Фаръл.

— Значи се разбрахме — заключи Дженкинс.

Глицки се възхити на Аманда. Звучеше искрено, макар да знаеше, че истината е друга. При обявяването на почивката Дженкинс беше изпратила Глицки да извика Арт Драйсдейл и да му каже, че тя ще поиска отмяна на гаранцията на Духър.

Драйсдейл се бе обадил по телефона — тайно, но може би на Крис Лок — и след това придружи Глицки до Отдел 26, където все още напушената Дженкинс седеше на мястото си.

За себе си Глицки беше сигурен, че Лок несъмнено има някаква лична — политическа — връзка с това дело. Областният прокурор не искаше да отлага, не искаше нещата да останат неразрешени, въпреки че бе настоял за неразумно ниска гаранция. Правеше услуга на архиепископа.

Докато Драйсдейл обясняваше, че областният прокурор не е съгласен с отмяната на гаранцията, Томасино беше викнал Дженкинс в кабинета си, за да обсъдят същия въпрос и Драйсдейл й бе осигурил причината, поради която тя се отказа от това си искане.

Фаръл от друга страна беше удавник, току-що потънал за трети път, отворил очите си под водата и видял спасителния пояс. Веднага се протегна да го докопа.

— Ваша Светлост, няма да позволя нещо подобно да се повтори.

Томасино го изгледа зверски, изръмжа и се намести в стола си.

— Добре, има и друго.

Двамата адвокати се спогледаха в недоумение.

— Не знам до каква степен сте в състояние да контролирате поведението на клиента си, господин Фаръл, мисля, че не много. Но може би е възможно да упражните някакво влияние върху помощничката си. Не искам да секвестирам заседателите, но ако се чуят още някакви истории за господин Духър и госпожица Карера, няма да имам избор. Мъжът е обвинен в убийството на жена си, за негово добро е да си държи панталоните вдигнати — извинявай, Аманда — поне докато заседателите се ориентират. — Казал съм им да не гледат телевизия и да не четат вестници, но всички знаем какво ще стане, ако обвиняемият продължи да се появява на първа страница. Това не е в ничий интерес. Съгласни ли сте?

— Да, Ваша Светлост.

— Добре. — Томасино помълча няколко секунди, после си погледна часовника. — Смятам да приключим за днес, като това, господин Фаръл, ще ви даде достатъчно време да изясните някои неща с клиента и помощничката си. На ваше място бих се възползвал от тази възможност.

Фаръл едва успя да кимне. Желанието на съдията съвпадаше с неговото.