Джон Лескроарт
Вина (25)

25

Когато Сам пристигна в девет часа в понеделник сутринта, жената чакаше до входа на Центъра. Представителна, привлекателна, с дънки, боти, жилетка в ярки цветове и лилава барета. От скъпата й чанта се подаваха меките корици на книга на Ейми Тан. Сам спря пред нея.

— Здравейте.

— Здравейте. — Възпитан глас.

— За тук ли чакате?

Въпреки стеснителността си, често срещана на това място, тя излъчваше силна решителност. Дори докато кимаше, очите й обхождаха улицата в двете посоки.

— Мислех, че като за начало, това място е добро.

— Често е така — съгласи се Сам. — Чакайте да отключа.

 

 

Даян Прайс бе махнала жилетката и баретата и седеше спокойно на един от плетените столове в малката стаичка зад приемната. По раменете й падаше гъста сива коса. Естествена жена, помисли си Сам, не носеше грим, а и не й трябваше — красиви устни, сиво-зелени очи. Професионално направен маникюр, но без лак.

Беше изчакала, докато Сам сложи водата за кафето — каза си, че е чакала достатъчно дълго, от още няколко минути нищо нямаше да й стане. Звънчето над входната врата се обади, когато Тери, първата от доброволките за днес, дойде на работа.

Сам донесе чашите с черно кафе и седна срещу Даян.

— Малко ми е неловко, но не знаех къде другаде да отида.

Сам чакаше. Всичко щеше да си каже.

Жената отпи от кафето и замълча. След това въздъхна, като че ли доволна от нещо и започна:

— Предполагам, че знаете защо съм тук.

Сам наклони глава.

— Били сте изнасилена.

— Да — отново отпи от кафето Даян и повтори: — Да. Бях изнасилена.

Сам се наведе напред.

— Трудно ви е да го кажете, нали?

— Да. — Едносричната дума увисна между тях. — Беше отдавна. Не знам дали някога ще ми е лесно да го кажа.

— Колко време е минало?

Очите на Даян обходиха отново стаята. Сам имаше чувството, че тя решава дали да продължи с разказа си или не, дали не е прекалено късно да се откаже. Погледите встрани, изчакването.

Накрая остави чашата си и кръстоса ръце в скута си.

— Много. Двайсет и седем години.

— И през цялото време сте мълчали?

Даян стисна ръце, като че ли да се предпази.

— Сега се нарича изнасилване на среща. Познавах го. Изглеждаше толкова добър. През цялото време съм живяла с това. Не мисля, че съм отричала случилото се. Предполагам, че най-вече съм си мислила, че щом се е случило толкова отдавна, как биха могли да се променят нещата, нали?

— Но нещата се променят, разбира се.

Кимване.

— Вече не знам какво изпитвам. Не ми е ясно. За каквото и да е, свързано с това.

— Няма нищо. Защо — както казахте — не започнете отнякъде? Какво чувствате най-вече в този момент?

— Зависи. Това е смешното. Днес предполагам, че съм обидена, защото толкова мисля за него. А в началото беше просто всепоглъщаща ярост, бяс. Но толкова дълго, нали разбирате, съм живяла със съпруга си, била съм майка на големи деца, организирала съм футболни първенства, просто съм живяла, че не виждах какво добро ще направя, ако отново изкарам всичко на повърхността.

— Съпругът ви знае ли?

— Дон. Знае, но… — Мълчание. — Той е страхотен, ала не съм сигурна, че разбира. Не съвсем. — Възпитаният глас ставаше все по-равен, губеше естествената си жизненост. — Мисля, че това, с което се опитвам да се справя сега, е гневът ми от чувството на загуба, че съм погубила такава част от живота си заради тази… тази случка. — Тъжна усмивка. — Смешно е, знаете ли. Не вярваме, че един ден може да промени всичко, искам да кажа, ако направим само едно различно нещо…

— Всички се чувстват така, Даян. Ако това ще те успокои, говорим за един от механизмите, които използваме, за да се товарим с вина. По някакъв начин, поне в известна степен, ние трябва задължително да сме виновни.

Това като че ли не помогна.

— Но наистина се чудя дали вината не е била моя — не само изнасилването, за което, няма съмнение, че аз съм го подвела, но наистина вярвах, че… Нищо не знаех тогава. Бях девствена. Казваш „не“ и трябва да спрат, нали?

— На теория да — кимна Сам.

Даян се отпусна на стола, облегна главата си назад и за кратко затвори очи. Отвори ги и рязко посегна за чашата с кафе. Да върши нещо, което не е свързано с разказването на тези минали истории. Но забрави да отпие.

— Дори сега — каза тя, — дори сега се чудя до каква степен вината е била моя.

— Даян, ако те е насилил…

— Каза, че ще ме убие.

— Ами тогава ти…

Ала жената клатеше глава.

— Не, не само това. Не само изнасилването. Всичко след това. Целият ми живот. — Пак тишина, отново поклащане на главата. — Не, не целият ми живот, преувеличих. Малко повече от десетилетие. Малко. — Изведнъж тя удари ръкохватката на стола. — Господи, как мразя да се чувствам като жертва! Не съм жертва. Не искам да съм жертва.

Сам изчака.

— Преди това щях да ставам лекарка. — Горчив смях. — Не беше смешно — в Станфорд не влизаш, ако си тъп, а през живота си съм получавала само отлични бележки. Бях забавна, умна, хубава. И сега си казвам — от години си го казвам — трябваше да си го казвам, че това… това нещо, то е променило всичко. Че вината не е моя.

— Не е толкова странно, Даян. Нормално е да се чувстваш така.

— Знам. Още не съм изглупяла. Но не виждате ли, че ми се гади от това да се извинявам непрекъснато. Трябваше да се издигна над него, да го оставя зад себе си. Вместо това случилото се ме погълна и аз го позволих. Просто го позволих. — Ръцете й стискаха ръкохватките на стола, от едното й око потече сълза. — Съжалявам. — Тя посегна към чантата, извади кърпичка и изтри сълзата. — Няма защо да се плаче. Глупаво е.

— Не е.

Жената се усмихна снизходително.

— Естествено, обучени сте да го казвате.

Сам нямаше да спори с нея. Да, обучена беше, защото това бе истината. Не беше глупаво да се плаче. Почти всички плачеха.

— Какво се случи, Даян? За какво се обвиняваш?

— За всичко! Не разбирате ли? Бясна съм за това, че ми се случи. Бясна съм, защото наистина се обвинявам, не ми пука каква трябва да бъде модерната реакция. Можех да бъда… Не зная, нещо повече, по някакъв начин. Да бъда онова, което ми е било писано да бъда. А вместо това — тя видимо се отпусна, — вместо това съм това, което съм.

— И толкова ли е лошо?

— Не зная. Сигурно това се опитвам да разбера. Затова съм тук. Не мога да повярвам… толкова малко нещо изглежда.

— Изнасилването? Малко нещо?

Тя кимна.

— Знам, че звучи налудничаво, но точно това си казвам, когато съм изпълнена с ненавист. Толкова малко нещо и аз му позволих да промени живота ми. Единия ден съм в подготвителния медицински курс, изкарвам отлични оценки, ходя на мачове, цялата съм тра-ла-ла, нямам никаква грижа и на следващия ден, обръщам се и съм пълна скръб. Взимам всяка известна дрога в Америка. А това бяха шейсетте години, изборът беше голям. Оцелявам още около година, преди да ме изключат. Спя с всички, все ми е едно. Губя връзка с мама и татко и ми е все едно.

— И какво се случи накрая?

Даян отново докосна лицето си с кърпичката.

— Накрая се събудих. Не знам как другояче да го кажа. Просто се събудих. Предполагам, че не съм искала да умра. И не бях се замислила за това, докато не почина майка ми. Заради нея съжалявам най-много. Ако можеше да ме види сега, всичко щеше да е наред. Но когато тя умря, все още бях онзи друг човек. И тя така и не разбра.

Сам кимна. Нямаше какво да каже. Знаеше, че понякога затварянето на този кръг можеше да е най-трудното нещо в един човешки живот. Мислеше, че Даян Прайс беше на път да направи точно това.

Жената продължаваше:

— И като че ли сега всичко е зад мен. Омъжих се за Дон, върнах се в училище и поне си взех дипломата. Имам двама страхотни тийнейджъри и дори работя в лаборатория, където мозъкът ми е от полза. И получих всичко това, след като спрях да се правя на жертва, просто се хванах за тирантите и реших, че слагам точка, че няма да позволя на тази проказа да продължава да разяжда живота ми. Нямаше да говоря за това, да мисля за това, да го споменавам. То бе в миналото, свършено.

— Но си тук?

— Тук съм.

Сам се поколеба.

— Нещо друго ли се случи?

Даян поклати глава.

— Не на мен, слава богу. Но изведнъж миналата седмица четях вестника и започнах да треперя на кухненската маса. Не можех да се успокоя.

— Какво прочете?

— За онази жена, която била убита, Шийла Духър.

Сам почувства как косъмчетата по ръцете й започват да се изправят.

— Обърнах внимание на името, погледнах заглавието, отворих вестника и там имаше снимка на нея и съпруга й на някакво благотворително събитие тази година. Съпругът й Марк.

Сам знаеше какво ще чуе.

— Мъжът, който ме изнасили.

 

 

Отец Горман знаеше защо го викат в кабинета на архиепископа. Не само че отсъстваше от службата, когато полагаха тялото на Шийла Духър, но не беше и на бдението след това, после помоли да не участва изобщо в богослужението на погребалната литургия. Накрая не отиде в дома на Духър.

Сега, в края на работния ден, го накараха да чака почти двайсет и пет минути. Лош знак. По-изтощен не се бе чувствал през живота си. Седмици наред беше спал само по няколко часа нощем, преследван от кошмари не за друго, а за отдавна починалите си родители.

Най-после влезе в аскетичния кабинет. Джеймс Флеърти се изправи зад бюрото си, но не го заобиколи, не предложи веднага да се помирят, както правеше някога. Вместо това устните му се изкривиха в задължителна усмивка, но погледът му изобщо не се промени и той си седна веднага.

— Джин, минавам направо на въпроса — започна Флеърти. — Марк Духър е един от най-доверените ми съветници. Освен това, и неслучайно, е значителен дарител на Църквата и на енорията ти. Оглавява твоето общество „Свято име“, председателства енорийския ти съвет, както и…

Горман нямаше нужда от горещата литания.

— Да, Ваше Превъзходителство. Знам кой е.

Архиепископът не беше свикнал да го прекъсват и в очите му блесна светкавица. След дълга тишина Флеърти продължи:

— Освен това съпругата му бе убита, както добре знаеш. От полицията не го оставят на мира заради някаква политическа вендета. Не е време да изоставяме хората, които имат най-много нужда от нас. В момента този човек минава през ада и намирам за невероятно нехристиянско, да не говорим, че е безчувствено от човешка гледна точка да не сметнеш за необходимо да помогнеш при погребението на жена му или да го посетиш след това. — Той заговори по-нормално. — Марк много го заболя, Джин. Страшно много.

— Съжалявам — отвърна Горман. — Аз… — Не знаеше какво друго може да каже и остави недовършеното изречение да увисне в средата на стаята.

Флеърти изчака за още, но Горман мълчеше.

— Съжаляваш?

— Да.

— Не ми изглежда достатъчно, Джин.

— И за това съжалявам, Ваше Превъзходителство.

Флеърти наведе глава.

— Какво става тук? Вие двамата не се разбирате ли? Спречкали сте се?

— Не.

— Искаш ли да ми кажеш нещо друго? Проверих последните ти доклади и всичко в енорията изглежда върви гладко. Греша ли?

— Не, Ваше Превъзходителство.

Флеърти почука по бюрото.

— Стига с това превъзходителство. Аз съм Джим Флеърти. Познаваме се отдавна. Става ли нещо в енорията ти?

Горман знаеше какво го питат — имаше ли любовна връзка, назряваше ли скандал? Той вдигна парещите си очи към тавана, към стените.

— Имам чувството, че напоследък се намирам под голямо напрежение. Не спя много. Аз…

Отново тази непослушна сричка.

— Какво да направя, Джин? Искаш ли отпуска? Да се откъснеш от всичко за малко?

— Може би, Джим. Може и да помогне.

Архиепископът не мръдна около минута, с присвити устни, немигащи очи.

— Добре — каза той накрая, — нека опитаме.

 

 

Фаръл знаеше, че замърсява въздуха. Пурите „Ъпман спешъл“ имаха превъзходен вкус и обикновено се въздържаше да пуши пури в малки помещения, но Крейг Изинг не му харесваше кой знае колко и му бе приятна мисълта, че за да се отърве от миризмата, Изинг ще трябва да даде костюма на химическо чистене. Според Фаръл това беше справедливо — и той се чувстваше измърсен около него, ала Изинг му бе клиент, а клиентите невинаги са достойни за възхищение хора.

— Но нищо лошо не съм направил. В Невада това дори не е престъпление.

Фаръл се изкашля, а след това прокара димна пътечка във въздуха между тях.

— Говорихме ги тези работи, Крейг. Трябвало е да си бил в Невада, когато си го извършил.

Изинг беше на трийсет и шест, в отлична форма и с хубав тен. Вече бе разказал на Фаръл всичко за костюма, който скоро щеше да му се наложи да чисти. Бил му броил 450 долара в Хонконг. Коприна, която на пипане била още по-добра, отколкото на гледане. Ако го намериш в Америка, щяло да ти излезе повече от хиляда.

По-голямата част от деня Фаръл бе прекарал в тази малка заседателна зала в луксозния офис на Изинг. Двамата обсъждаха жалба, с която възнамеряваха да спасят Изинг от затвора. Поне така се надяваха. И Фаръл беше готов да си тръгва.

Сутринта становището на Изинг беше, че е бизнесмен и единственото, което е направил, е да се възползва от една инвестиционна възможност. През последните няколко години бе направил доста сериозни пари от нея. Инвестицията беше проста — Изинг изкупуваше застрахователните полици на болни от СПИН хора, като по този начин, когато те умираха, ставаше техен наследник.

Според него всички се облагодетелстваха по този начин. Болните продаваха обезценените си полици за пари, които им трябваха за болничните им разходи — обикновено шейсет на сто от цената им — а след това полиците се препродаваха от посредници на инвеститори като Изинг, който плащаше между 6 000 и 200 000 долара за тях в зависимост от това колко се очакваше да живее пациентът.

С първите си двама клиенти Изинг беше извадил късмет — бяха умрели почти веднага и за по-малко от година бе направил близо половин милион долара. За негово нещастие щатът Калифорния обяви тази инвестиция за незаконна и сега пред Изинг се мержелееха от две до пет години в щатски затвор и шестцифрена глоба.

— Това изобщо не те притеснява, нали, Крейг?

— Притеснява ме, че се мъчат да ме изкарат виновен. Ето кое ме притеснява. Други какви неща са правили…

Нямаше спор по този въпрос, така че Фаръл не настоя. Вместо това обърна внимание на тактиката.

— Имаш късмет, знаеш ли? Областният прокурор скърца, че съдът провлачва тежките престъпления и е решил да прочисти постните дела, без да отнема много време на съда. Ти минаваш между капките. Иначе щеше доста да се озориш. Това си е направо муцка предложение.

Изинг подбели очи.

— Като е направо муцка, защо ти не намериш парите? — Сделката беше за половин милион долара, предназначени за изследване на СПИН, и двеста часа общественополезен труд за Изинг. — А времето? Откъде да намеря двеста часа?

Фаръл поклати глава.

— Двеста часа са пет седмици пълно работно време, Крейг. Минималният престой в затвора за твоето провинение е две години. Пет седмици. Две години. Помисли си. — Той засмука пурата и крайчето й грейна. Въздухът в стаята придобиваше плътността на мъгла. — Но решението си е твое.

— Това си е грабеж. Трябва да ги съдим.

— Кого да съдим?

— Който го е прокарал този закон. Това е престъпно. Нищо чудно, че този щат никакъв го няма. Човек не може хляба да си изкара.

Уес не знаеше точно колко е изкарал Крейг миналата година, но наемът в този небостъргач никак не беше нисък, а и за последните дванайсет месеца Изинг бе наброил на Фаръл трийсет хиляди долара хонорар, така че му беше малко трудно да съчувства на един предприемач без морал, който се жалваше колко трудно си изкарва хляба в Калифорния.

— Какво става, Крейг? Страхуваш се, че общественополезният труд ще те омеша с местната измет?

— Между другото и това, да. Защо, не си съгласен ли? Ония там ще се омешат с мен, ще разберат кой съм и след това ще ме ограбят. Почакай и ще видиш. Точно така ще стане.

— Означава ли това, че подаваме жалбата?

Изинг задърпа горната си устна, потупа с пръсти по масата пред себе си.

— По дяволите — измърмори той.

 

 

— Не знаех дали да се обадя. Притеснявах се за теб.

— Винаги можеш да ми се обаждаш, Кристина. Ще ми е приятно. Но няма за какво да се притесняваш. Голямо момче съм. Ще се оправя.

— Не искам да споря с теб, но не звучиш много добре. А в събота…

— Мислех, че в събота се държах стабилно.

— Това си беше роля. Усещах го.

— Е, да. Но какво можех да направя с всички тези хора там? Не можех да се свия в някой ъгъл и да заплача, нали?

— Не. Съжалявам. Не исках…

— Знам какво си искала да кажеш, Кристина, и съм ти благодарен. Права си. Смяташ, че няма нищо, ако малко си личи. Хората не ме съдят толкова сурово сега. Така ли?

— Естествено, ти го виждаш. Усещаш тези неща.

— Но не е зле да го запомня. И много се радвам, че се обади. В такъв момент не искаш… не искаш да досаждаш на приятелите си. Къщата взе да става доста голяма…

— Марк?

— Тук съм. Мисля си да взема да я продам тази проклета сграда.

— На твое място не бих взимала такива решения сега. Дай си малко време.

— За какво?

— Да се изяснят нещата.

— Те и сега са достатъчно ясни. Май това е проблемът. Всичко е кристално ясно. И така ще бъде занапред.

— Времето лекува, Марк. Ще видиш.

— Добре.

— Съжалявам. Не казвам, че сега не е ужасно.

— Не, разбирам, няма нищо. Виж, не ставам много за разговори напоследък. И съм ти благодарен, че ми се обади. Наистина. След няколко дни ще съм в офиса. Ще се видим ли там?

— Разбира се.

— Добре тогава. Пази се.

 

 

Тя внимателно остави слушалката и се загледа в колите, които минаваха покрай прозореца. След това отново я вдигна и натисна бутона за повторно набиране на номера.

— Пак съм аз.

Учуден смях, прекрасен за слушане.

— Как я караш напоследък?

— Бях безчувствена.

— Никак даже.

— Повече, отколкото ми се иска. Не знам какво чувстваш, освен болката, Марк. Глупаво е да се казва, че времето лекува. Може би времето нищо няма да направи. Исках само да ти кажа, че ако имаш желание да си поговориш с някого, аз съм насреща. Само това.

Той не отговори веднага, а когато го направи, гласът му бе дрезгав от потиснати чувства.

— Страхотна си. Благодаря.

 

 

Когато Фаръл разбра, че делото със СПИН застраховките ще му отнеме по-голямата част от деня, той се обади и помоли брата на Сам да й предаде, че ще я вземе на връщане и могат да вечерят някъде.

Лари и Сали живееха над Туин Пийкс в пищна къща във викториански стил. Фаръл не бе изкачил и половината стълби към верандата, когато входната врата се отвори. Сам затръшна вратата след себе си и тръгна към него.

— Трябва да поговорим — заяви тя. — Къде се губиш?

 

 

— Значи чакай да си изясня — каза той. — Някаква дама…

— Някаква жена, Уес.

Почва се, помисли си Фаръл.

— Добре, някаква жена идва на работното ти място и ти разказва някаква история…

— Не беше история, а истината.

Той спря. Сам направи още няколко крачки.

— Виж сега — вдигна ръка Фаръл. — Аз се опитвам да довърша едно изречение. След това и ти можеш да кажеш едно. Искаш ли?

— Не е необходимо да ми се зъбиш.

— Не ти се зъбя. Мъча се да отговоря в цели изречения на темата, която се опитваме да обсъдим. Сега. Тази жена ти казва, че преди двайсет и няколко години излязла на среща с Марк Духър, завела го в апартамента си и го напила, а след това той я изнасилил.

— И заплашил да я убие.

— Да бе. И това също. И по тази причина, ако е вярно…

— Вярно е.

— Ако е вярно, трябва да изоставя приятеля си, когото познавам цял живот и за когото ти сега вярваш, че е убиец. Така ли излиза?

— Така.

— Убил е съпругата си, защото се предполага, че е изнасилил тази жена?

— Уес, не ми се прави на адвокат. Не се предполага, че е изнасилил жената. Наистина го е направил.

— Не, чакай малко. Тя го е поканила в апартамента си, затрупала го е с питиета, започнала е да му се сваля…

— И след това му е казала да спре, а той не е спрял. — Гледаше го с онзи поглед — очите й бяха сурови и предизвикателни. — Това е изнасилване.

— Ex post facto.

— Какво означава?

— Означава, че сега се смята за изнасилване. Тогава не се е смятало за такова. Като хората, които сега говорят, че Линкълн е бил расист, а тогава подобно понятие изобщо не е имало. По днешните стандарти преди сто години всички са били расисти. Същото е и с отдалечените във времето изнасилвания. Въпрос на семантика.

— Никаква семантика не е това. Той я е изнасилил.

— Не казвам, че старото изнасилване не е изнасилване. Казвам, че преди трийсет години много момичета са казвали „не“, а са имали предвид съвсем друго.

— Няма да почна да ти обяснявам колко първобитно звучи това, Уес, но точно тази жена не е спряла дотам. Опитала се е да го отблъсне и той й е казал, че ще я убие.

— Не е вярно.

— Какво? Как можеш…?

— Защото познавам Марк Духър. Няма да убие някой в колежа заради едното чукане. Хайде де, Сам. Ти се занимаваш с изнасилвания, за бога. Знаеш как става. Тя го кани…

— Тя си го е търсела, така ли? Не на мене тия!

— Не знам дали си го е търсела. Не съм бил там, но във всеки случай не е било същото, като че ли се е спотайвал в храстите и се е хвърлил отгоре й, когато е минавала оттам.

— Същото е, Уес. Там е цялата работа.

Стояха в средата на повитата в мъгла улица, под мъждукащата светлина на една от уличните лампи на Чърч стрийт. Уес бе мушнал ръце в джобовете си. Не беше взел предвид тази разходка на открито и замръзваше в костюма си.

Опита се да се успокои, да си поеме дъх, да не позволи на караницата да се разрасне още повече. Щяха да се разберат. Просто точно в този момент се бяха нахвърлили един срещу друг. Реши да отстъпи малко, да разреди напрежението.

— Виж, Сам. Хайде да отидем някъде. Да седнем. Може да хапнем нещо. Да се успокоим.

Тя скръсти ръце.

— Спокойна съм. И какво си мислиш ти? Дай да я заведа някъде, където няма да може да се прави на интересна. Няма да мине.

— Нищо подобно не си мисля. Реших, че можем да проведем един разумен разговор между възрастни хора на някое по-удобно място.

— Мястото си беше окей, докато не почнахме да говорим за това.

— За изнасилването или това, което ти наричаш изнасилване?

— Което наричам изнасилване? Майната ти, Уес, очаквах повече от теб!

— И викането много помага.

— Така ли? — Сега тя наистина викаше. — Пак ме поставяш на мястото ми. Правило номер едно — никога не говори по конкретния въпрос, в никакъв случай. Господи!

— Бих искал да говоря конкретно, Сам, но първо не мога да довърша и едно изречение, освен това ми крещят, задникът ми вече е замръзнал, а на всичкото отгоре ме изкарват какъв ли не, само защото съм предложил да отидем и да седнем на някое топло местенце. Я стига! Аз никого не съм изнасилил. Аз ли съм врагът?

— Приятелят на моя враг също е враг.

Фаръл се хвана за главата.

— Това беше добре. И откъде си го чула? От Калил Гибран или от устава на организацията за освобождение на Палестина?

— Въпрос на здрав разум. На оцеляване.

— Не мислех, че сме го докарали чак дотам.

— За всички жени е въпрос на оцеляване.

— И това ми хареса. Какво правиш ти? Да не пишеш сборник с феминистични лозунги?

— Майната ти.

Сам се обърна и закрачи.

Той тръгна вбесен след нея.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Много дълго вече работиш в онзи център.

Тя се завъртя.

— Точно така. Разбира се, че това е причината. Жените не трябва да работят, нали, Уес? Изобщо не трябва да си имат собствен живот.

— Точно това исках да кажа, Сам. Точно така мисля. Чудя се дали можеш още малко да извъртиш нещата.

— Разбира се. В края на краищата нали съм жена и нищо не мога да направя както трябва.

— Дай да ти кажа нещо. Точно тук сбърка. Приятелят ми не е убил жена си и много ще се учудя, ако е изнасилил и тази дама. Видяла е името му във вестника и е решила да блесне. Помислила ли си за това?

— Не, Уес, изобщо не съм се сетила за това. Майната ти! — Тя отново се обърна и тръгна. После спря и го погледна: — Чух я. Видях лицето й. Това наистина се е случило, по дяволите, независимо дали го вярваш, или не.

— Какво се е случило? Може би е казала „не“ преди трийсет години и чак досега е забравила за това? Бас ловя.

Сам не каза нищо.

— Потърсила ли е помощ? Казала ли е на някого? Отишла ли е в полицията? Направила ли е изобщо нещо? Не.

— Животът й се е провалил. Това е променило всичко.

— Много ми е мъчно. И я виж сега, каква изненада! Марк Духър се появява по телевизията и изведнъж всичко й се връща. И — тук е най-хубавото — това означава, че най-добрият ми приятел, когото познавам от сума ти време за разлика от теб, е убил жена си, която е обичал и с която е създал семейство. Моля те, Сам, я се опомни! Нелепо е.

Този път тя си тръгна, без да се обръща.

 

 

— Ей, Барт. Татко си е вкъщи.

Беше десет часа.

Кучето стана, прозина се и бавно тръгна към господаря си. Уес разсеяно го потупа, след това се затътри към кухнята, включи лампата и провери за кучешки изпражнения. Плащаше на едно момиче, което въртеше бизнес с графики в сградата, да извежда Барт два или три пъти на ден, като понякога и това не беше достатъчно. Но не и днес.

В хладилника имаше няколко кутийки бира „Ролинг Рокс“. Уес извади две, отвори ги, изпи едната, дръпна един от столовете и тежко се отпусна до масата.

Имаше чувството, че е на сто години.

Изпитваше болезнено желание да вдигне телефона и да се извинява чак до сутринта. Но не помръдна. Телефонът също. Той отново надигна бирата и се втренчи в тъмнината през прозореца.

Това не трябваше да се случва. Всичко вървеше толкова добре, както никога в живота му, дори по-добре — помисли си той — отколкото някога беше с Лидия, когато бяха млади и сигурни, че са влюбени.

По време на първата вълна физическо удоволствие и през следващите седмици на нарастваща интимност се бе опитал да не мисли за избухливостта на Сам. След първата нощ, когато го бе изхвърлила, като научи, че защитава Левън Коупс, бе предпочел да си мисли, че причината се корени в несигурността и алкохола.

Но явно не беше така.

Добре стана, че го разбрах по-рано, помисли си той, но не беше в настроение да гледа оптимистично на каквото и да било.

На път за вкъщи си бе блъскал мозъка да си спомни за всички отрицателни неща у Марк. Но те бяха толкова малко наистина.

Веднъж в колежа, след годежа му с Шийла, Марк й беше изневерил. Но след това чувството за вина го преследваше дълго време — бе го споделил с Уес на едно от „бягствата“ им, чудеше се дали да отмени сватбата, защото е толкова лош.

Беше зашлевил сина си Марк младши през лицето, защото той си бе хвърлил бухалката по средата на един бейзболен мач. Това беше най-ужасният момент на Марк. Но тогава той работеше по осемдесет часа на седмица и се опитваше сам да спаси западащата си фирма. И дори от този случай се опита да извлече нещо положително — подейства му като един вид студен душ. Работеше твърде много, пренебрегваше истински важните неща. Семейството, духовните ценности.

По някакъв начин тези прегрешения успокояваха Уес по отношение на характера на приятеля му. Марк далеч не беше съвършен. Естествено, бе грешил — човешко е. Бе правил неща, от които се бе срамувал. Но, ето защо, според Уес, той беше хармоничен човек. Не толкова стегнат, не задържаше в себе си всички лоши импулси, заради които един ден можеше да експлодира.

Затова се опита да разбере причината, защо изведнъж от толкова много места се бяха затекли да оклеветят и очернят Марк Духър.

Първо бе завистта. Марк беше богат, могъщ и, допреди няколко месеца, пълен късметлия. Точно този тип човек, който малките хорица искаха да видят очернен.

След това онази работа с Транг, политически мотивирана и неоснователна, беше пробила бронята на Духър. А Уес знаеше, че една от непоклатимите истини на живота е, че обвиненията водят със себе си още обвинения.

И сега — накрая — бикът беше ранен, куцаше. Бе дошло времето да го довършат. Всички изоставяха Марк. Хората се редяха на опашка да стрелят в него, когато най-малко можеше да се защити.

Е, Уес не беше герой и нямаше как да ги спре, но пък можеше да застане пред приятеля си и да се опита да го защити, докато той не събере силите си.

Убийството на Транг. Онази история с изнасилването. Враговете стягаха редиците си и не беше нужно да мисли много, за да се сети какво следваше. Щяха да го обвинят в убийството на Шийла.

Уес знаеше, че ще е последната защита. И сега — каквото и да изровеха и да хвърлеха срещу приятеля му — той беше сигурен, че няма да е вярно.

Уес щеше да го защити.