Джон Лескроарт
Вина (40)

40

В сряда следобед Аманда Дженкинс приключи с изложението на обвинението, без изобщо да възстанови — или установи — превъзходството си. Тя нямаше повече свидетели.

Служителят по поддръжката на голф клуба „Сан Франциско“ беше показал на съдебните заседатели оградата към края на паркинга. В нея имаше голяма дупка.

Дженкинс на бърза ръка разпита Пол Тию, полицаите от управлението в Таравал и съседката на Духър, Франсис Матсън, която (оказа се) никога не се беше разбирала много добре с Марк Духър и изобщо не го беше виждала да отвинтва или завинтва крушката пред страничната врата.

При кръстосания разпит Фаръл изясни, че „Духър посегна нагоре, побърника малко, направи нещо. Може и да я е отвинтил“.

Дженкинс се опитваше да не го показва, но на Глицки му беше ясно, че е изтощена от неуморните престрелки, на които Фаръл подлагаше свидетелите й. Все още се опитваше да вярва, че може да осъди Марк само заради кръвта и че показанията на Емил Балиан убедително са „поставили“ Духър на мястото на престъплението през въпросната вечер. Беше смело от нейна страна — тя се преструваше, че заседателите ще обявят Духър за виновен, особено ако призоват Даян Прайс за аргументирано опровержение и успеят да я накарат да нарисува образа на един съвсем различен Марк Духър. Глицки й се възхищаваше за това, че се държеше, но с нея беше свършено и всички го знаеха.

Естествено, вестниците и телевизията вече имаха готова присъда. Тази сутрин, докато идваше на работа и търсеше хубава станция, Глицки чу името си по радиото и се насили да слуша водещия на един местен консервативен канал, който твърдеше, че даването под съд на Марк Духър въз основа на такива никакви доказателства, само доказваше как в коридорите на властта на техния град липсва здрава ръка. Глицки, негър, и Дженкинс, жена, били издигнати над нивата на собствената им компетентност и нека ни се обадят слушатели, които мислят, че трябва да се сложи край на тези глупости и хората да започнат да се назначават според заслугите им.

Течението се беше променило.

Независимо от това, сутрешното заседание започна с лош ход за защитата. Веднага след като Дженкинс обяви, че няма повече свидетели, Уес Фаръл подаде иск за оправдателна присъда, според който нито един съдебен заседател не би намерил обвиняемия за виновен при тези представени от обвинението доказателства.

Това беше рутинен иск и с него почти никога не се постигаше нищо. Ако съдията одобреше иска, той щеше да прекрати делото и Марк Духър щеше да си тръгне свободен. Томасино откри заседанието с отхвърлянето на иска и Дженкинс прошепна на Глицки:

— Кръвта.

Той кимна неангажиращо.

Фаръл, който беше избрал да каже встъпителното си слово веднага след това на Дженкинс в началото на процеса, се изправи и съобщи на Томасино, че защитата е готова да представи делото си и би искала да започне с разпит на обвиняемия, Марк Духър.

Беше пресметнат ход, който показваше самоувереността на Фаръл. Обвиняемият имаше правото да не дава показания, но съчувственото поведение и добрата история можеха да направят много за очовечаването му в очите на заседателите — нещо много важно.

След избухването му онзи ден Духър беше надянал маска и внимаваше да не покаже никакви чувства. Съсредоточено слушаше всяка дума, от време на време се съвещаваше с двамата си адвокати, когато нещо го интересуваше. Бе заинтересован и се държеше на положение, но все още не беше напълно човек в очите на заседателите.

Духър се наведе към Кристина, прошепна й: „Пожелай ми късмет“, след това постави бащински ръката си на рамото на Фаръл, стисна го и заобиколи адвоката си. С широки крачки се запъти към свидетелското място. Беше уверен в себе си, дори като че ли нетърпелив да разкаже — най-накрая — историята си.

Фаръл застана в средата на залата и го разходи през познатата територия на предисторията — ранния следобед, ордьоврите, шампанското и така нататък.

— И след като Шийла каза, че ще се качи горе да подремне, ти какво направи?

Духър погледна към заседателите. Не искаше много често да се обръща към тях — щеше да изглежда неискрено, като че ли им се докарваше. Но знаеше, че не би било лошо — напротив, естествено — да покаже, че ги е забелязал.

— Помотах се малко, след това реших да отида на игрището за голф. Излязох до колата…

— Само минута, Марк. Излязъл си до колата. Но преди това, при задната врата, спомняш ли си какво си правил?

— Нищо конкретно не си спомням.

— Но чухме госпожа Матсън да казва, че си спрял и си правил нещо на електрическата крушка отгоре. Спомняш ли си нещо такова?

— Не. Може да е имало паяжини на светлината. Понякога се събират там, може да съм ги изчистил, но не си спомням конкретно да съм правил нещо. — Бърз поглед към заседателите: — Може и да съм правил.

Разбира се, това беше репетирано. Духър не отричаше показанията на Франсис Матсън. Беше разумен, казваше своята собствена истина, без да отрича нейната. Номерът мина, както си и знаеха.

— Марк, къщата има алармена инсталация, нали?

Духър кимна.

— Да.

— Включи ли я, когато излезе онзи ден?

Тези внимателно подготвени въпроси щяха да обезвредят твърденията на Дженкинс, преди още да ги е направила.

— Не, просто излязох.

— Не заключи ли вратата?

— Не.

— Не е ли необичайно това? Защо не го направи?

Духър се замисли.

— Предполагам, че просто не съм се сетил.

— Защо?

— Първо, навън беше светло. Не съм предполагал, че някой ще влезе в къщата. Никога не ни се беше случвало.

— Но не си заключил вратата?

— Всяка сутрин излизам за работа и никога не заключвам. Не оставях къщата празна. Шийла беше там. Никога не съм си помислял, че тя не може да се грижи за себе си. Живеем в сигурен квартал или поне така си мислех. Обикновено проверявам ключалките вечер преди да си легнем, както правят нормално хората.

— А алармената инсталация?

— Шийла не обича — не обичаше — алармата.

— Защо?

— Защото когато я инсталирахме за пръв път, тя три или четири пъти излиза да хвърли боклука или нещо такова и алармата се включваше, а и нещо имаше проблеми с копчето за изключване — както и да е, не й беше приятно. Използвахме я само когато отивахме на почивка или някъде за уикенда. Нямаше да я включа, когато тя просто си почиваше горе. Ако се беше събудила и по някаква причина бе излязла навън и алармата се беше включила, щеше да ме убие.

След това минаха на игрището, където Духър твърдеше, че е купил две кофи с топки. Да, спомнял си от коя позиция е удрял. Направи най-самосъжалителното си изражение.

— Страхувам се, че преди това — жест, който включваше цялата съдебна зала — бях много суетен относно… относно това как изглеждах. Не исках някой да ме види в нещо друго, освен върхова форма. Същото се отнасяше и за голфа. Не исках хората да ме гледат как се упражнявам върху замаха си, как търся кое не му е наред…

— Ваша Светлост — Дженкинс започваше да показва нетърпението си, — всичко това е много интересно, но не отговаря на въпроса от коя позиция е удрял топките си за голф.

Томасино се наведе към Духър.

— Просто отговорете на въпроса, господин Духър.

— От последната позиция, на самия край, като излезете от вратата на клуба от лявата страна.

Фаръл запази ритъма.

— И остана на тази позиция до колко часа?

— Мисля, че до около девет и трийсет, десет без двайсет.

— Напускаше ли позицията?

— След първата кофа ходих до тоалетната, купих си кока-кола. После се върнах да си привърша ударите.

— Добре.

Фаръл отново го преведе през ужасното откритие, през обаждането на 911, чакането на полицията. Всичко, което Духър казваше, бе завладяващо и достоверно.

Уес смени скоростите.

— Марк, лейтенант Глицки даде показания, че съм присъствал в къщата ти, когато те е разпитвал в нощта на убийството. Защо бях там?

— Аз те повиках и ти дойде.

— Дойдох ли като твой адвокат, защото искаше да се предпазиш от полицейски въпроси? Защото знаеше, че ще те обвинят в убийството на жена ти?

— Не, нищо подобно. Извиках те като приятел.

— Защо се спря на мен, адвоката, а не на някой от другите ти приятели?

— Познавам те от трийсет и пет години. Ти си най-добрият ми приятел. Затова.

Фаръл хвърли поглед към заседателите, след това пак погледна Духър.

— Да сменим темата. По време на последното ти посещение при доктор Питър Харис, взе ли флакон с кръв от кабинета му?

Очевидно зашеметен от глупостта на въпроса, Духър поклати глава и за последен път погледна съдебните заседатели.

— Не.

— И накрая, веднъж и завинаги, като си спомняш, че се намираш под клетва, ще отговориш ли на следния въпрос: ти ли уби съпругата си?

Този път поза липсваше. Той се приведе напред, пое дъх, изпусна го и отговори с ясен глас, който се чу в цялата съдебна зала.

— Господ ми е свидетел, че не съм.

Фаръл кимна.

— Благодаря. — Обърна се на пета. — Свидетелят е ваш.

 

 

Преди да премине към кръстосания разпит във връзка със събитията през следобеда и вечерта на седми юни, Дженкинс искаше да изясни още неща.

Тя отиде до масата с веществените доказателства и извади два фотоса с големината на плакати, които представи като доказателства, свързани с разпита на служителя от игрището. Първата показваше игровата област около средата на игрището, а другата представляваше схема с разположението на позициите. Тя ги сложи една до друга на статив до мястото на свидетеля.

— Както виждате, тези веществени доказателства показват разположението на игрището за голф. За да сме напълно наясно откъде изпращате топките си, бихте ли показали позицията си на съдебните заседатели?

Духър спокойно и услужливо го направи.

— Последната позиция, сигурен ли сте?

— Да.

— Това е позицията, която се намира най-близо до дупката в оградата, водеща към паркинга, нали?

— Не знам. Не съм забелязвал дупка в оградата. Но щом свидетелят ви твърди, значи е така.

Дженкинс стоеше неподвижно в средата на залата. След двайсет или трийсет секунди съдията се обади:

— Госпожо Дженкинс?

Тя премигна и се опомни.

Кръстосаният й разпит продължи три часа и половина.

Не постигна нищо.

 

 

— За какво беше това? — Кристина ядеше моркови и целина, докато двамата мъже нагъваха сандвичи със салам. — Говоря за позицията, откъдето си удрял топките.

Духър поклати глава.

— Нямам представа.

Фаръл дъвчеше и гледаше през прозореца.

— Не ми харесва. Има нещо, което крие.

— Имаш предвид нови доказателства? — Кристина не можеше да си го представи. — Как е възможно, Уес? Видели сме всичко, което има. Знаем всичките й свидетели. Трябва да ни каже, ако разполага с още нещо.

— Така е по правилата.

Но Духър внимателно наблюдаваше приятеля си.

— Какво би могла да има?

— Не знам, но се притеснявам. Това ми е работата.

— Не се притеснявай — каза Духър. — Удрях топки за голф от последната позиция и това е.

Фаръл кимна.

— Да се надяваме.

 

 

Глицки мислеше, че Ричи Браун вярва във всички подробности от историята на Духър. Беше специалистът по голф в клуба и все едно идваше от филмово студио — добре сложен, около трийсет и пет годишен, в спортни панталони и блуза. Запознал се с Духър три или четири месеца преди убийството, когато обвиняемият започнал да посещава клуба.

— Непрекъснато беше там.

— Сигурен ли сте.

— Абсолютно.

Фаръл се обърна, погледна заседателите, включи ги в своята увереност и през рамо запита:

— Виждахте ли го през цялата вечер?

Браун се замисли.

— Видях го да идва. Говорихме за разни нови клубове, които мислеше дали да посещава — спомена ми за някакви нови графитни дръжки за стикове и смяташе да си вземе цял комплект, така че внимавах, защото ставаше въпрос за хиляда долара.

— Това беше, когато дойде?

— Да.

— Изглеждаше ли нервен, напрегнат…?

— Възразявам. Въпрос на мнение.

Глицки забеляза, че Дженкинс седи на последните десетина сантиметра от стола, подпряла лакти на масата с пръсти пред устните си. Нямаше представа защо се бе наелектризирала така, когато за него вече всичко беше ясно, ала очевидно имаше нещо.

Но Томасино не се съгласи с нея.

Фаръл повтори въпроса си и Браун му каза, че Духър е бил спокоен и сърдечен.

— Говорехме си за голф клубове. Не се е преструвал по какъвто и да е начин.

— И след това е отишъл да удря топки. Кога пак го видяхте?

— Не съм съвсем сигурен. Петнайсет, двайсет минути по-късно. Излязох с една клиентка и го видях към края с наведена глава, напълно вглъбен. Хак, хак, хак.

— Господин Браун, господин Духър каза, че е влязъл да си вземе кока-кола около средата…

— Ваша Светлост, моля ви! — скочи Дженкинс. — Подвеждане на свидетел.

Томасино внимаваше. За учудване на Глицки той доста се замисли, след това просто отсече:

— Не се зачита.

Фаръл не можеше да загуби.

— Кога отново видяхте господин Духър?

— Не знам точно времето. Влезе да си вземе кока-кола. — Дженкинс плесна ядосано с ръка. — Може би като е свършил първата кофа.

— Ваша Светлост, за бога! — отново се изправи Аманда.

Фаръл разпери ръце.

— Нищо не съм питал, Ваша Светлост. Свидетелят сам даде тази информация.

— Това са предположения.

Томасино вдигна ръка.

— Така е. Така е. — Каза на съдебните заседатели да не обръщат внимание на последната информация и Глицки си помисли, че ако направят това, то със същия успех могат и да левитират, когато си поискат.

Но моментът беше минал и Фаръл привършваше.

— Видяхте ли господин Духър по някое друго време през вечерта?

— Да, когато си тръгна.

— Когато беше свършил двете кофи?

— Възразявам! Предположения.

Томасино отново се съгласи с нея, но на Фаръл не му пукаше. Беше получил почти всичко, което желаеше, и вече свършваше.

— Видяхте ли господин Духър, когато си тръгна?

— Да.

— И как се държеше тогава?

— Както обикновено. Нормално. Влезе, поговорихме си няколко минути за играта му, каза ми един виц.

— Каза ви виц?

— Да, поговорихме няколко минути и той ме попита как можеш да накараш едно куче да спре да ти помпа крака. Затова си спомням, че го видях да си тръгва. Защото се засмях.

— Заедно се смяхте?

— Вицът си го биваше. — Браун се замисли, обърна се към съдебните заседатели и довърши вица: — Започваш да му духаш.

Съдебната зала се умълча за секунда и след това избухна в нервен смях. Томасино удари с чукчето няколко пъти, редът беше възстановен и Фаръл предостави Ричи Браун на Аманда.

 

 

— Господин Браун, особено ме интересува тази кока-кола, която сте видели, че господин Духър си взима в средата на упражненията си. По време на разпита на лейтенант Глицки споменахте ли това отиване до машината за кока-кола?

— Предполагам, че не съм. Тогава не си го бях спомнил. Сетих се по-късно, че беше онази вечер.

— И сега си го спомняте?

— Да.

— Значи, за да сме абсолютно наясно, господин Браун, твърдите ли сега под клетва, че господин Духър си е купил кока-кола по средата на упражненията си онази вечер?

Браун се размърда.

— Мисля, че дойде и си взе кола.

— Мислите, че господин Духър е дошъл и си е взел кола? Но не сте сигурен?

— Доста съм сигурен.

— Но не и съвсем.

Браун реагираше физически на въпросите, беше се облегнал на стола, скръстил ръце пред гърдите си.

— Не, не съм сигурен. Но мисля, че беше онази вечер.

— Господин Браун, вие не сте сигурен, че сте видели обвиняемия да идва по средата на играта си онази вечер и да си купува кока-кола?

Фаръл използва паузата.

— Свидетелят вече отговори, Ваша Светлост.

Томасино се съгласи с него.

 

 

Със свидетелите на Фаръл нещата се движеха бързо. Ричи Браун още не бе излязъл от залата и Фаръл призова Марсела Мендоса, четирийсет и две годишната бивша старша сестра на лабораторията в болницата „Сейнт Мери“. След като описа на съдебните заседатели какви са били задълженията й през дванайсетте години работа в болницата, Фаръл я попита:

— Госпожо Мендоса, когато сте работили в лабораторния отдел за кръв в болницата, случвало ли ви се е кръв, взета от пациент за изследване, да се загуби?

— Да.

— Често ли? Чакайте, преди това ми кажете колко кръвни проби взимате?

— Шестстотин или седемстотин на седмица.

— По стотина на ден?

— Горе-долу.

— И колко често се случва кръвна проба да получи погрешен етикет, да не се постави на съответното място или да се загуби, да кажем през дванайсетте години работа в болницата?

— Възразявам, Ваша Светлост. Лекарят на обвиняемия не е работил в тази болница.

Глицки остана с впечатлението, че Фаръл се е надявал Дженкинс да каже точно това.

— Ето къде, Ваша Светлост, е и смисълът. Искаме да покажем, че тази кръв е можела да дойде отвсякъде.

Томасино вдигна вежди.

— Не се приема. Продължавайте.

Въпросът определено притесни госпожа Мендоса. От тази информация обществото нямаше да се почувства много добре. Всъщност, докато работеше в болницата, не би й се налагало да отговаря на въпроси за открадната кръв, както защото тя нямаше да иска, така и защото щяха да й забранят.

Но човек на Фаръл я беше открил през август и я бе убедил, че ако свидетелства, ще спаси живота на невинен човек.

— Бих казала, една или две на седмица.

— На седмица? — Разбира се, Фаръл вече знаеше отговора, но се направи на стреснат. — Една или две на седмица?

— Понякога повече, понякога по-малко.

— И къде отива тази изгубена кръв?

Мендоса леко се усмихна.

— Ако знаехме, господин Фаръл, нямаше да е загубена, нали?

Напълно съгласен с нея, Фаръл се приближи до свидетелското място.

— Случвало ли ви се е, госпожо Мендоса, лаборант да изпусне флакон с кръв и да не го докладва?

— Да.

— И защо?

— Не искат да си навличат неприятности, затова просто казват, че изобщо не са получили пробите.

— Вие лично запознати ли сте с подобен случай?

— Да.

— Бихте ли ни го обяснили по-подробно?

— Един от моите подчинени постъпи точно така, както описах, и аз не го докладвах, за което и ме уволниха.

Фаръл не искаше да задълбава точно тук и затова продължи нататък.

— Госпожо Мендоса, колко кръвни лаборатории има горе-долу в града?

— Големите са осем или девет. По-малките, лекарските кабинети, подвижните лаборатории, кръвните банки — сигурно има стотици, не знам точно.

— Но определено са над петдесет?

— Да.

— И по ваши наблюдения, имало ли е проблем с изгубена кръв в някои от тях? Например при преминаване от и към лекарските кабинети?

Госпожа Мендоса не се гордееше с тази информация, но знаеше каквото знаеше.

— С повечето от кръвта проблем няма.

— Така е. Но понякога…

— Разбира се.

 

 

Свидетелствата за кръвта продължаваха да се сипят и според Глицки нещата ставаха все по-лоши, защото Аманда нямаше какво толкова да прави по време на кръстосания разпит. Доктори и лаборанти от „Каунти Дженерал“, „Сейнт Люк“, „Масоник Блъд Банк“ и от няколко други места заставаха на свидетелското място и даваха показания за по десет минути, като всички казваха едно и също нещо: непрекъснато се губи кръв. Възможно беше — може би не много вероятно и сигурно трудно, но при всички случаи възможно — човек да вземе флакон с кръв и просто да си излезе с него.

Според Глицки най-лошият момент бе в самия край на деня, когато Фаръл призова сержант Еймс от Парк Стейшън. Сам по себе фактът, че защитата призоваваше служител на закона, беше достатъчно злепоставящ. През последните пет години Еймс бе работил по случаи, свързани с вуду и сатанински култове, като всички те използваха кръв от най-различни източници за ритуалите си. Еймс беше на мнение, че всеки полицай в града, който иска да вземе човешка кръв, трябва просто да погледне в шкафчето за веществени доказателства във всяко полицейско управление в една типична съботна нощ.