Джон Лескроарт
Вина (11)

11

Следователят от отдел „Изчезнали хора“ сержант Пол Тию, който от време на време ставаше и преводач, се возеше в зеления плимут без отличителни знаци на Глицки и през цялото време не млъкна, сякаш отиваха на сватба, а не на оглед на убийство. Глицки шофираше, без да откъсва очи от пътя — мръкваше се, а и мъглата ги обгръщаше отвред, гъста като вълна.

Всъщност той смяташе, че дори е забавно да слушаш нечий изпълнен с въодушевление глас. В живота му така и така нямаше особени поводи за приповдигнато настроение, особено вкъщи, където напоследък бе започнала да идва медицинска сестра.

Нямаше да пращат Фло в болница — обсъдиха това и решиха тя да си бъде при семейството през оставащите й дни. Не че бе стигнала до ръба, но този миг щеше да настъпи. Нат, бащата на Глицки, също помагаше и прекарваше нощ след нощ на кушетката в предната стая, като се опитваше да стяга момчетата и да поддържа някакъв ред, като че ли такъв можеше да съществува в подобна ситуация.

Добре че Глицки беше затънал до гуша в работа. За него тя бе облекчение. А и с този Тию, бъбривец или не, започваха случай, който имаше всичките изгледи да се превърне в един от най-интересните в практиката им.

Отдавна служителите на закона в града наричаха повечето убийства БЧУ — без човешко участие. Същества, в които липсата на интелект бе толкова крещяща, че просто не можеха да се нарекат хора, убиваха друг човек или дори неколцина без никаква очевидна причина или пък толкова неоснователна, че изобщо да не я забележиш.

Миналата седмица Глицки бе арестувал една двайсет и три годишна кака с двуцифрен коефициент на интелигентност, която бе гръмнала гаджето си при спор кое телевизионно шоу да гледат. След фаталния изстрел бе изгледала докрай „Шоуто на Роузан“, преди да си рече, ей, я чакай да видя дали ще мога да събудя Били. Което, с куршума в сърцето му, се бе оказало непосилна задача.

Но обикновено хора с малко или повече нормален живот убиваха поради някаква истинска причина — греховността на човешката природа продължаваше да взима жертви. Именно тези случаи разбуждаха ченгетата от отдел „Убийства“. И сега Глицки и Тию пътуваха с колата към нещо подобно — един адвокат на име Виктор Транг бе намушкан с нож в гръдния кош.

 

 

— Както и да го пресмятам, нямам шанс да попадна в отдел „Убийства“ по каналния ред — тюхкаше се Тию, имайки предвид онзи списък по старшинство, който беше в основата на професионалното издигане на полицаите. — Нали всички ония копелета, ама не е ли така, които след петнайсет-двайсет години успеят да издрапат до отдел „Убийства“, изведнъж се оказват сдали багажа. А и веднага разбират, че тук ще им се налага да бачкат не само съботите и неделите, но и нощем, ако искат да има резултат. А толкова време на никой не му се отделя. Да де, ама нали, по дяволите, да бачкаш в „Убийствата“ е чудо и половина. С топ не можеш да ги мръднеш, щом са дочакали реда си. Тъй че с надеждата за големия си удар те заемат щата, без да вършат работа и за пет пари.

Глицки го стрелна с поглед.

— Аз моята работа си я върша, Пол. Всеки отговаря за себе си.

Но Тию не изглеждаше твърде впечатлен от липсата на съгласие в думите на Глицки.

— Не казвам това, Ейб. Не говоря за теб. Знаеш кого имам предвид.

Глицки кимна неопределено. Знаеше в чия градина хвърля камъни Пол, а и бе успял съвсем точно да улови най-тъпия проблем в участъка. Но не беше в кръвта на Глицки да злослови за когото и да е. Беше му навик да заобикаля подобни ситуации.

— Цялата работа е, че ме сърбят ръцете. Искам да се занимавам точно с това. Тук пада истинската работа и отдавна имам желание за нея.

Ентусиазмът на Тию накара Глицки да се усмихне. Ловната тръпка отдавна бе престанала да е определяща при работата му.

— Представяш ли си само! — Тию не млъкваше. — Получавам сигнала в отдел „Изчезнали хора“ и чакаме три дни, и аз просто си го въртя като синджирче на пръста. Като знам през цялото време, че става дума за убийство.

— Ти си ясновидец, Пол.

Тию схвана намека и осъзна, че е стигнал твърде далеч. Но кой можеше да го обвини, че се пали толкова? След обаждането на онази жена с виетнамския акцент, че синът й е изчезнал, в гърдите му се бе появило предчувствие. Но в Сан Франциско човек трябваше да липсва поне три дни, за да се превърне в обект на полицейско издирване. И Тию прие сигнала и както си беше по устав, изчака цели три дни, но без да изпуска историята от поглед.

— А колко обаждания получи общо?

Тию нямаше нужда да надзърта в записките си. Възпитаник на Полицейската академия, строго подстриган и гладко избръснат, той олицетворяваше новата порода полицаи в Сан Франциско. Бе облечен в светъл костюм и биеща на очи яркочервена копринена връзка, която по някакъв начин му отиваше.

— Майка му, гаджето, един от клиентите му.

— А откога е бил изчезнал?

— В деня преди обажданията.

— Да се обадят трима човека още през първия ден? Брей че прочуто копеле.

— Очевидно.

Глицки го удостои с поглед.

— Порових се малко около него, преди да го впиша официално като ИЧ (Изчезнал човек). Майка му подхвърли нещо за някакъв процес, върху който работел.

— Е?

— Хората са го знаели, но не са хранели топли чувства към него — с изключение, разбира се, на майка му и на гаджето му.

— Защо така?

— Какво защо така?

— Защо не са го обичали?

— Ами, как да ти кажа, май момчето се е правело на нещо като политик сред виетнамската общност. Нали се сещаш — прегръдки, усмивки и брътвежи. — Тию погледна към Глицки, като се надяваше на някаква реакция от негова страна, но такава не последва. Той си гледаше в пътя. — Не съм човек, който ще говори кофти за мъртвец. Предавам ти какво съм чул.

Глицки внимаваше да не изпусне Мишън стрийт. Намираха се пред един светофар на Джинива, който не работеше. Движението се бе превърнало в пълен ад. Мъглата още повече допринасяше за задръстването. А и вече бе почти тъмно.

И Тию не млъкваше.

— Та без този Транг не минавал нито един купон, нито една сватба, нито едно погребение. Бил навсякъде и все раздавал визитни картички… истински навлек.

Лицето на Глицки се опъна.

— Май съм го срещал.

— Сериозно? Виждал си Транг?

Бърз кос поглед.

— Майтапя се, Пол.

Тию се смъкна по седалката. Без да усети промяната в настроението му, Глицки процеди:

— Писна ми! — После измъкна полицейската лампа, залепи я отвън на покрива на колата и включи сирената. След пет секунди излязоха на магистралата. — Та какво каза майка му?

Тию бе забравил докъде е стигнал.

— За кое?

— За някакъв процес, върху който работел, дето те накарало да си мислиш, че Транг може да си има неприятности, както и стана, ако наречеш неприятност това да те убият, което според мен си е точно така.

— Явно Транг е съдел Архиепископията на Сан Франциско за сума от няколко милиона долара или нещо такова…

— Каква е била причината?

— Не знам. Поне засега. Майката каза, че опитвал да надскочи себе си и си го знаел. Във всеки случай делото било истинско предизвикателство. Каза още, че бил доста уплашен.

— От какво?

— Не знам. Може би, защото се е набъркал между големите шамари. Майката май беше объркала църквата и мафията и си мислеше, че са от един дол дренки.

Глицки кимна.

— Чувал съм и по-лоши теории. Значи бил уплашен. А дали е получавал заплахи, за които да е чувал и друг, например майка му? Или нещо подобно?

— Не.

— Добре, и това е нещо.

 

 

Както често се случваше, Глицки пристигна пръв на местопрестъплението. Тялото било открито случайно около четири и петнайсет следобед от човек от агенцията за почистване, която извършвала тази услуга веднъж седмично. Обезпокоен от възможните усложнения, защото бил имигрант, човекът взел, че се върнал в централния офис и съобщил на управата. След известно обсъждане компанията известила полицията, а оттам бяха установили настъпването на смъртта.

Тъй като не бяха сто процента сигурни в самоличността на жертвата, Глицки се бе обадил в отдел „Изчезнали хора“ с въпроса дали в картотеката им не присъства виден ИЧ на име Виктор Транг. На Тию името му бе познато и той бе помолил да отиде с него.

Пред ниската, безлична и потискаща сграда, намираща се в една пресечка на Джинива, имаше паркирани няколко служебни коли. Две униформени ченгета зъзнеха, изправени на смърдящите на урина и застлани със стари вестници и счупени стъкла стъпала пред входа. След като легитимира себе си и Тию, Глицки им нареди да изчакат пристигането на съдебния следовател и криминалистите.

После двамата с Тию отвориха вратата и влязоха в сградата.

Дългият коридор бе осветен от две голи крушки. Една срещу друга бяха разположени три врати. В далечния край на коридора се виждаха още две униформени ченгета и един цивилен, вероятно също или цивилно ченге, или обикновен гражданин, които си шепнеха нещо, свели глави. Глицки се сепна от кънтящия глух звук на стъпките им по дървения под.

Другите врати по коридора бяха дървени и захабени, с лющеща се боя, но горната половина на третата врата бе направена от матирано стъкло с гравирано върху него име „Виктор Транг“, а под него имаше ръкописен надпис „Адвокат“.

— Вратата е специална поръчка — обади се цивилният. Казваше се Хари някой си и живееше на горния етаж. По думите му той отговарял за сградата.

И то лошо, помисли си Глицки.

Хари притежаваше оригиналните ключове от апартаментите — униформените го бяха издирили още с пристигането си. Това само по себе си представляваше малко чудо и Глицки се преизпълни с признателност.

— Май е платил хиляда долара за вратата — изтърси Хари в желанието си да бъде полезен и да се сети за нещо важно.

Глицки го заряза и се обърна към Тию, върху когото съседството с мъртвеца оказваше точно обратното на Хари въздействие. Той най-сетне бе млъкнал.

— За пръв път ли ти е?

— Да.

— Най-добре ще е да изчакаш.

Глицки се стегна — с някои неща не можеш да свикнеш никога — отвори вратата и щракна лампата. Добре че в стаята е студеничко, мина му през главата. Но въпреки студа, преди още да е видял каквото и да е, той усети специфичната миризма. На нещо, което се разлага.

Горчивият опит на Глицки свидетелстваше, че сцените на местопрестъпленията в истинския живот бяха отчайващо прозаични и рядко имаха нещо общо с ярките картини от полицейските филми и постановки, пронизани от черни предзнаменования и пропити със зловещ дух. Но офисът на Виктор Транг май влизаше във втората категория.

Очевидно адвокатът бе изхарчил всичките си налични пари за направата на вратата. Отвътре стаята приличаше на останалата част от сградата. Дългото два метра и половина бюро бе направено от дебел шперплат — всъщност, установи Глицки, това бе някаква врата, вероятно оригиналната. Под прав ъгъл на бюрото имаше масичка с компютър, принтер, телефон и телефонен секретар.

Мръсножълтите стени бяха нацвъкани от мухи и макар да пазеха спомен за някаква белота, по тях нямаше абсолютно нищо — нито календар, нито картина, нито дори една пощенска картичка. Зад бюрото тъмнееше прозорецът, който без щори и завеси приличаше на черна дупка. Край една от стените имаше жълта кушетка, дървен стол с възглавничка на седалката и сгъваем стол, поставен срещу бюрото.

Бавно, разглеждайки обстановката в движение, Глицки заобиколи сгъваемия стол, като се запита дали е бил поставен тук заради някоя среща? Дали винаги си беше стоял на това място, където бе сега?

Той спря. Столът зад бюрото бе съборен — едва сега можа да го види до задната стена.

Тялото се намираше по протежение на бюрото, сякаш човекът си почиваше, сякаш… не, установи Глицки, точно като че ли някой внимателно го бе преместил там и много грижливо го бе положил на пода.

Транг беше облечен в бял ленен костюм, нашарен сега с червени ленти. В средата на гръдния му кош имаше голямо петно от кръв, но то бе почти кръгло и не се бе разтекло по ризата му. Странна работа — кървенето не бе продължило дълго, след като Транг се бе озовал на пода.

Глицки остана така за миг, опита се да асимилира всичко. Щеше да изчака със заключенията до пристигането на съдебния следовател и докато не прочетеше докладите, но с всяка изминала минута първите му впечатления се затвърждаваха. Вече знаеше какво означаваха червените ленти. Това го смрази.

Убиецът бе използвал нож, после бе стиснал Транг в смъртоносна прегръдка и придържайки го може би за около минута, бе продължил да вкарва с въртене ножа в областта на сърцето. Сетне бе положил кротката си и напълно мъртва жертва върху пода и извадил най-сетне ножа, бе избърсал внимателно острието в костюма на Транг с две-три на пръв поглед движения.

Глицки имаше двайсет и две годишен стаж като ченге, от тях половината в отдел „Убийства“. Но по това, което виждаше сега, той си помисли, че ще му се наложи да се сблъска с един от най-хладнокръвните, потайни и с ярко изразен личен мотив убийци в своята кариера.