Джон Лескроарт
Вина (30)

30

Делото на Духър омагьоса голяма част от населението и превзе медиите не само поради странния сам по себе си набор от факти, но и защото задълбочи още повече фракциите в Сан Франциско, чиито отношения вече наподобяваха Балкански конфликт.

Уес Фаръл внимателно бе обработил медийните си изявления, обвинявайки Глицки, че е използвал Духър като пешка в собствената си борба за издигане в служебната йерархия. Дело срещу Духър просто нямаше. Всичко беше на политическа основа.

Подкрепян от активната феминистка Аманда Дженкинс, Глицки просто се опитвал да привлече вниманието на шефа на полицията Дан Ригби, като му бутал под носа дело с медиен отзвук, а пък Ригби във всичко угаждал на кмета либерал Конрад Айкен. Същевременно Глицки разчитал и на подкрепата на областния прокурор Крис Лок — черен либерал, поддържан от двама помощници хомосексуалисти.

На страната на Духър бяха Архиепископията на Сан Франциско, по-голямата част от правната общност в града, множество независими и разгневени бели мъже, включително и някои много гласовити водещи на радиопредавания.

Духър беше бял, беше мъж. Появиха се истории от хора, които го познаваха и които беше уволнил — те си припомняха безчувствените му забележки за собствената му дъщеря лесбийка. Във фирмата му нямаше адвокати хомосексуалисти. Сигурно е хомофоб. Нито пък във фирмата му имаше партньори жени. Водеха го и че е против абортите.

Казано накратко, обществената защита на Духър го представяше като съвременен Драйфус — точно изкупителната жертва, която един амбициозен либерален фанатик като Глицки ще избере, за да си вдигне акциите и да напредне в кариерата си. Сержантът бе изкарал изпита за лейтенант и беше повишен в шеф на отдел „Убийства“ — нещо, което от много хора се приемаше (а в някои кръгове сериозно се критикуваше) като поредната либерална стратегия, за да вдигнат реномето му като свидетел на обвинението.

 

 

Пред съдебната зала на Оскар Томасино, на третия етаж в Съдебната палата, напрежението се покачваше.

Охраната на сградата бе издигнала дървен коридор, през който трябваше да минават всички зрители на процеса преди да влязат в съдебната зала. Пред двойните врати на залата един метален детектор още повече забавяше хората. (На металния детектор при главния вход на палатата му се бе случвало да изпуска оръжия, а Томасино не искаше да рискува в своята съдебна зала.)

Така че в тази студена и ясна понеделнишка сутрин на девети декември коридорът пред Отдел 26, превърнал се в микрокосмос на града, бе на крачка от пълната анархия.

Между „Ветераните от чуждестранните войни“, които подкрепяха Духър, и „Американските ветерани от Виетнам“, които вярваха на Чаз Браун, вече бе избухнал минибунт. Наложи се седем души да бъдат задържани от полицаите, а двама бяха изведени от сградата и арестувани.

Но с това нищо не приключи. Няколко от виетнамските ветерани с по-висок адреналин се врязаха в група виетнамски активисти, които протестираха поради факта че Духър не бе обвинен в убийствата на Транг и Нгуен, получили широк медиен отзвук.

А коридорът водеше всички към едно място и това никак не помагаше.

Вътре в залата положението не беше по-различно. Твърдите дървени сгъваеми седалки и всички празни пространства около тях бяха претъпкани с репортери от вестниците и телевизионните станции, които се бутаха за по-добро място. Феминистките настояваха да се чуе и историята на Даян Прайс. Защитниците и противниците на абортите си подхвърляха обидни реплики от двете страни на централната пътека. Ветераните, успели да се вмъкнат вътре, не се разбираха помежду си по-добре, отколкото в коридора.

А още не бяха избрани дори съдебните заседатели. Адвокатите на двете страни застанаха пред съдията и заговориха за доказателствата, които щяха да представят, какво ще бъде позволено и какво не.

По принцип това беше скучната част от процеса. Тя се състоеше от много адвокатски жаргон и празни приказки. Но днес щеше да се разбере кои политически и социални теми, свързани с този процес, щяха да станат част от него.

Съдията още не беше влязъл в залата, но стенографката вече бе заела мястото си. Съдебният сътрудник също бе седнал с компютърните разпечатки до себе си, а тримата пристави спокойно изчакваха.

На масата на обвиняемия Марк Духър бе въплъщение на спокойствието. Той и адвокатите му бяха влезли в Съдебната палата през задния вход, за да не трябва да се сблъскват с репортерите или с протестиращите тълпи. Сега Духър седеше сериозен и притихнал, с положени на масата пред него ръце.

От дясната му страна седеше Уес Фаръл, който бе свалил излишните си килограми и бе изоставил нехайния си начин на обличане. Кафявата му вратовръзка и сивият костюм от „Брукс Брадърс“ го превръщаха в олицетворение на преуспяващия адвокат.

От другата страна на обвиняемия седеше Кристина Карера, според някои „другата жена“, заради която Духър бе убил съпругата си. Тази теория не издържаше по-внимателно вглеждане — от месеци репортерите не ги оставяха на мира, а те бяха прекарали заедно съвсем малко време. Никога не ги бяха хващали на тайна среща. Отричаха да са нещо повече от добри приятели, изпълнени с уважение един към друг и отдадени на това да докажат невинността на Духър.

Кристина бе положила изпита за вписване в адвокатската колегия едва преди две седмици, но по молба на Духър бе влязла в отбора на адвокатите му от самото начало. Въпреки протестите на Фаръл.

 

 

Духър му го беше казал, когато излизаха от Съдебната палата, след като бяха пуснали Марк под гаранция. Фаръл бе хванал ръката на приятеля си.

— Дай да изясним нещата. Искаш Кристина Карера, която още не си е взела адвокатския изпит, да ми бъде помощник на твоя процес за убийство?

— Докато процесът почне, тя ще си вземе изпита.

— Дори и така да е, това ли искаш?

— Да.

Фаръл кимна и си даде вид, че мисли по въпроса.

— Как да ти го кажа така, че хем да звучи уверено и недвусмислено, хем да не ти нараня чувствата? А, сетих се. Да не си откачил съвсем?

— Няма такова нещо, Уес. Идеята е страхотна.

— Това е най-ужасното ти хрумване. Възможно най-ужасното.

Духър тръгна напред и принуди Фаръл да го последва по стълбите на палатата и после по „Брайънт“.

— Виж сега…

— Не искам да те слушам, Марк. Това не подлежи на обсъждане.

Но Духър продължаваше:

— И двамата сме съгласни, че става дума за политика, нали? Ето ни и нас, двама бели мъже, точно това, което този град мрази и всички заседатели също ще мразят.

— Не е вярно…

— Изслушай ме. В обвинението имаме жена областен прокурор и черно ченге и те представляват правораздаващите органи. Трябва да сме различни като тях.

— Хубаво, ще си изберем някой, който да не прилича на нас, но няма да е тя. Вече ви разнасят вас двамата…

Духър спря.

— В тези приказки няма нищо вярно. Нищо.

— Не съм казал, че има, Марк. Казвам ти какво съм чул, какво говорят другите.

— Ами още по-добре. Нека всичко да е открито. Пуснеш ли я в екипа, месеци наред ще ни гледат под микроскоп и нищо няма да открият, защото нищо няма. Тя е умна, знаеш ли? Отличничка.

— Тя дори не е адвокат.

— Говорихме вече за това. Ще стане. Обича си работата, умна е и ще работи като луда за теб за нищожна сума от това, което би платил на някой друг.

— Искаш да кажеш от това, което ти ще платиш на някой друг. Заради парите ли го правиш?

— Не, това е между другото. Ще спестя малко пари, но искам да е с нас. Адски красива е, мъжете съдебни заседатели ще искат да са на нейна страна.

Фаръл клатеше глава.

— Напротив, ще ти завиждат, а жените ще ги ударят комплексите.

— Не е вярно.

— И залагаш живота си?

Духър като че ли се замисли.

— Аз съм човек, който рискува, Уес. Интуицията ми казва, че в този случай съм прав. Цял живот съм вярвал на интуицията си. Така че, да, бих заложил живота си. Такъв съм си и мисля, че доста добре съм се справял досега, не мислиш ли?

Уес долови скритото послание: „По-добре от теб, стари приятелю“.

Но идеята беше ужасна. Уес просто не можеше да се примири и да я приеме, въпреки че виждаше накъде отиват нещата.

— Ами ако не се сработя с нея? Ако не се погаждаме?

— Защо да не се сработите? Двама професионалисти, обща кауза, в която вярвате. Защо да не се погаждате? — Духър погъделичка самочувствието на Фаръл. — Ти ще си мъжът, Уес. Тя ще приема заповеди от теб. И не би пропуснала такава възможност, ще скача и през обръч, ако й заповядаш.

Отново вървяха. Следобедът беше мрачен, четирите платна на „Брайънт“ бяха претъпкани с коли, които искаха да преминат моста „Бей“. Клаксони, ругатни.

— Защо я искаш, Марк? Честно?

— Току-що обясних.

Фаръл поклати глава.

— Не, исках да кажа в личен план. Питам те като приятел, не като адвокат. Не вярвам да не виждаш колко лошо може да се извърти всичко. Не е ли така?

— Така е — призна накрая Марк. — Говорихме, че риск съществува. Мисля, че си заслужава да го поемем.

— Защо?

Духър направи още няколко крачки и след това прегърна Фаръл през раменете.

— Предполагам, че я искам по същата причина, по която искам теб. Няма да се чувствам удобно с някой, който просто съм наел. — Той придърпа Фаръл по-близо до себе си. — Тя ми вярва, Уес.

 

 

Аманда Дженкинс бе заменила традиционната си мини пола с консервативен тъмносин костюм. Сега косата й стигаше до раменете, краищата й бяха подвити навътре. Лейтенант Ейб Глицки седеше до нея на масата на обвинението и помагаше в подреждането на документите.

Глицки бе опитал да се изолира от лудостта на всичко това през последните няколко месеца. Достатъчно му беше, че има да мисли за децата и за новата си работа. Предсказанието на Батист се бе сбъднало и сега той завеждаше отдел „Убийства“. Вестниците можеха да пишат каквото им хрумне за повишението му, но той знаеше, че Батист искаше точно него за свой заместник, а на изпита за лейтенант бе втори по успех. Беше си го заслужил.

На Марк Духър гледаше като на несвършена работа от дните си като сержант. Бе разследвал случая, беше събрал доказателства, бе ги предал на областния прокурор. Делото си оставаше негово, докато осъдеха Духър.

Така че по изискване на областната прокуратура, Глицки седеше зад масата на обвинението до Аманда Дженкинс, облечен в тъмния костюм, който беше купил за погребението на Фло и който не бе обличал оттогава.

Почти седем месеца.

Щеше да стои тук всеки ден до приключването на процеса. Според Законодателството на щат Калифорния, клауза 777(В) областната прокуратура имаше право да призове „длъжностно лице“, което да присъства по време на процеса и обвинителите обичаха разследвалият случая полицай да бъде до тях по няколко причини — да имат човек, който да подготви другите свидетели затова, което им предстоеше, да пробват стратегиите и теориите с друг професионалист, да говорят с някого през почивките, да разчитат на някой, който да наблюдава съдията и съдебните заседатели. Ако например някой от заседателите заспеше, Глицки щеше да каже на Дженкинс да повтори съответните неща.

Но най-вече това беше втори чифт уши, който слушаше какво всъщност казваха свидетелите, а не това, което всички — освен съдебните заседатели — очакваха и следователно чуваха. Имаше огромна разлика и Ейб беше точно за това.

 

 

— Всички да се изправят. Отдел 26 на Висшия съд на град и област Сан Франциско влиза в заседание. Съдия е Оскар Томасино.

Фаръл се изправи, намести вратовръзката си и прочисти гърло — нервите му бяха опнати до скъсване. Стотици пъти бе присъствал в съдебни зали, но нищо не можеше да се сравнява с напрежението по това дело. И накрая, след всички подготовки, то беше започнало.

Облечен в черната си тога, Томасино се запъти към мястото си. Седна, оправи полите на черната си дреха, подреди някакви документи, отпи глътка вода, пошепна нещо на съдебния репортер, който му се усмихна. Въпреки че беше наясно, че това си бяха чисти ритуали, Фаръл се зачуди какво говори съдията и дали се отнася за тях. Томасино повдигна рунтавите си вежди и огледа залата. Присъстващите сядаха, шумяха и почти никой не чу как съдията ги поздрави с добро утро.

Но това не го притесни. Той почука с чукчето си като че ли да провери дали още работи и кимна към сътрудника си:

— Обяви делото.

Сътрудникът се изправи.

— Съдебно дело номер 159317, Народът от щат Калифорния срещу Марк Франсис Духър. Страните да обявят присъствието си за протокола.

Фаръл погледна наляво към клиента си, а след това и към Кристина. Вирнат палец, дежурната усмивка за самочувствие, заради клиента. Той самият не се чувстваше много уверен, бе загрижен, че слабостите му и нежеланието, с което прие Кристина като помощник, фатално ще се отразят на делото.

Кристина изглеждаше добре — по дяволите, тя винаги изглеждаше добре — и определено беше готова за битка. Фаръл дори трябваше да признае, че тя работи съвестно и всеотдайно, както и че притежава афинитет към правото.

Е, и? Въпреки това, въпреки напереното й държане и чувството й за хумор, той искаше тя просто да изчезне.

Защото, дявол да го вземе, бе влюбена в клиента им.

Уес беше сигурен, че между тях още не бе имало нищо, но изобщо не се съмняваше, че нещата скоро ще се променят и направо го втрисаше.

Това беше неназованият мотив. Фаръл нямаше представа дали Аманда Дженкинс ще го повдигне пред съда, но това бе единственият аргумент за вината на Духър, който Фаръл не можеше да разбие на пух и прах.

Този въпрос лежеше заровен под рационалните аргументи дълбоко в него. Имаше нощи, в които той надигаше глава като призрак и Уес се събуждаше плувнал в пот.

Но времето за размисъл бе свършило.

 

 

Абсолютно сериозен, Томасино самодоволно отвори папката си, за миг се зачете и хвърли поглед към масите на адвокатите.

— Госпожо Дженкинс — започна той, — господин Фаръл. Преди да извикаме първите кандидати за съдебни заседатели, трябва да вземем решение по точка 402.

Дженкинс се изправи.

— Да, Ваша Светлост.

Съдията пак се зачете.

— Имате два иска, като и двата са свързани с показания за характера, които както знаете не могат да се използват за опровергаване от обвинението.

Томасино поясняваше този технически въпрос, но исковете по точка 402 бяха точно за това. По закон показания за лош характер не можеха да служат като доказателство, че обвиняемият е извършил дадено престъпление. Например, ако Джо Смит набие кучето си, това не означава, че е убил жена си.

Освен това законът бе наясно с естествената човешка склонност на обвинението да опетни репутацията на обвиняемия, като извади на показ всички лоши неща, които той е правил, така че да изглежда по-вероятно, че е извършил и онова, в което го обвиняват. Затова бе създал и тази преграда за подобни неща.

Ако преди това защитата не представеше доказателства за добрия характер на обвиняемия, правилникът за доказателствата забраняваше на обвинението да представя показания, накърняващи репутацията му.

Фаръл бе направил този иск, защото свидетелският списък на Аманда Дженкинс включваше някои бивши колеги на Духър, които нямаха много мили спомени за него. Но най-вече, защото обвиненията на Чаз Браун и Даян Прайс се бяха прикрепили към обвиненията в убийство към Духър.

Дженкинс мислеше, че те са важни за разбиране на истинската същност на Марк Духър. Острието на стратегията й явно се състоеше в това, че Духър не е този, за който се представя, а без показания за характера това щеше да е трудно. Дори и да беше убедена, че има достатъчно физически доказателства и доказуема теория, с която да го осъди, ако можеше да се сложи и още нещо отгоре, нямаше защо да го пропуска.

От друга страна, ако Фаръл се задоволеше само с опровергаване на останалите доказателства на Дженкинс, въпросът за характера на Духър изобщо нямаше да се повдигне. Защитата първа трябваше да представи показания за характера на обвиняемия, иначе нямаше да бъдат приети. Затова Фаръл не беше сигурен дали те изобщо ще му потрябват.

От друга страна Уес знаеше, че понякога можеш да опровергаеш всички доказателства и въпреки това да не успееш да убедиш съдебните заседатели. Невинен до доказване на противното беше прекрасна идея, обвинението се нагърбваше с доказателства, но човешките същества бяха склонни да приемат, че щом хората ги арестуват и водят на съд, значи вероятно са виновни. Затова и Фаръл — като Дженкинс — знаеше, че от много глава не боли.

И имаше най-добрия свидетел, за който можеше да мечтае — Джеймс Флеърти, архиепископ на Сан Франциско. Независимо дали щяха да изберат заседатели католици, Фаръл вярваше, че моралният авторитет на Флеърти щеше да е непробиваем.

Разкъсваше се.

За да е сигурен, беше сложил архиепископа в списъка със свидетели. Искът му 402 се състоеше в следното — ако повика архиепископа и по този начин намеси въпроса за характера на обвиняемия, значи ли това, че Дженкинс ще има право да призове Браун и Прайс. Естествено, Фаръл не искаше заседателите да чуват който и да е от двамата.

Дженкинс отговаряше:

— Ваша Светлост, архиепископ Флеърти няма да свидетелства дали е бил с обвиняемия в нощта на убийството. Не подкрепя алибито на господин Духър за времето на убийството. Следователно единствената му връзка с това дело е да служи като свидетел за характера на обвиняемия. А щом го прави…

Веждите на Томасино се повдигнаха и той я прекъсна:

— Знам закона. Но все още не съм убеден в уместността на който и да е от вашите двама свидетели.

— Ваша Светлост, с позволението на съда. — Фаръл се изправи на крака. — През по-голямата част от изминалата година Марк Духър е живял под сянката на тези абсурдни обвинения и недоказани клевети. Дори и ако обвинението е изкопало някакви свидетели, които да подбутнат тези необосновани обвинения, те ще говорят за предполагаеми престъпления отпреди трийсет години. Това е твърде отдалечено като време.

Тези забележки предизвикаха първото единодушие на фракциите в галерията и то не беше в полза на Духър. Всички, с изключение на репортерите, бяха тук с някаква цел, а Фаръл се опитваше да убие в зародиш всякакви дискусии по социалните въпроси, повдигнати с показанията на Даян Прайс и Чаз Браун.

— Отдалечено друг път! — изкрещя някаква жена. — Той пак я е изнасилил. — Изведоха я от залата.

След като Томасино възстанови реда, Фаръл отново се изправи и започна реч.

— Ваша Светлост, всяко задълбочаване в тези обвинения ще доведе до значителна загуба на съдебно време и спорове по древна история. Целият този процес — и за това вече виждаме доказателства в тази съдебна зала — ще се завърти около едно предполагаемо изнасилване и предполагаемо убийство, за които се твърди, че са се случили преди години и на хиляди километри оттук. Ще обърка и ще предубеди съдебните заседатели, а и просто не е честно да се допускат тези необосновани неща. Как би трябвало да се защитаваме от обвинения, направени от хора, които са си мълчали в продължение на трийсет години и сега използват момента и изпълзяват на открито, веднага щом зърнат телевизионна камера?

При последвалата този въпрос експлозия, която Фаръл очакваше, Томасино пет пъти удари с чукчето си, намръщи се и отново заудря. Изгони още трима души. След като приставите ги изведоха, настъпи мъртвило.

— Искам всички да разберат едно — заговори тихо Томасино, като така принуди всички да го слушат. Той посочи с пръст задната част на съдебната зала. — Вие, които наблюдавате това дело, не сте част от него и всеки опит да станете част от него ще има своето противодействие. Още един подобен шум и ще опразня залата. — Той посочи Фаръл с чукчето. — Продължавайте, господин Фаръл. И внимателно.

Фаръл разбра. Съдията беше наясно, че той нарочно е провокирал присъстващите и нямаше да търпи това. Реши, че е най-добре да бъде кратък.

— Госпожа Дженкинс няма никакви истински доказателства по това дело, затова е включила тези необосновани обвинения с надеждата да осъди клиента ми чрез предубеждение. Ще ни накара да повярваме, че тези свидетели ще говорят за характера на господин Духър, но точно това те няма да направят. Ще го обвинят в други престъпления, за които обвинението няма доказателства. Нямат място в тази съдебна зала.

Дженкинс кипна:

— Имаме доказателства…

— Тогава обвинете го! — сопна й се Фаръл.

Галерията не се разбуни много, но Томасино вдигна чукчето си и шумът спря изведнъж.

— Бих искал адвокатите да се обръщат към съда, а не един към друг. — За момент съдията замълча, после продължи: — Обвиняемият е тук за убийството на съпругата си. Това е единственото обвинение към него и с това ще се занимава този съд.

Фаръл кимна доволно. Ако това беше решението на съдията, то заседателите нямаше да чуят нито Чаз Браун, нито Даян Прайс. Нещата почваха добре за тях.

— Следователно — продължаваше Томасино, — съгласно точка 352 от правилника този съд решава, че предложените показания на Чаз Браун във връзка с предполагаемо убийство на неназована личност, извършено от обвиняемия във Виетнам преди около двайсет и пет години, се отхвърлят. Не само че предполагаемото събитие се е случило отдавна, но и всяко обсъждане ще отнеме много съдебно време. Особено, госпожо Дженкинс, като се вземе предвид, че господин Браун не е бил свидетел на това убийство и следователно не може да свидетелства, че то изобщо се е случило.

От галерията се чуха приглушени викове „Точно така“ и „Да!“, но само един поглед на Томасино отново възстанови тишината.

— Но — продължи съдията, — въпреки че е еднакво отдалечено във времето, свидетелството на Даян Прайс за предполагаемото изнасилване е на свидетел първа ръка…

— Ваша Светлост! — Фаръл усети накъде отива съдията и трябваше да протестира. — Това предполагаемо изнасилване изобщо не се е случвало, а дори и да се е случило, това няма нищо общо с обвиненията срещу господин Духър. Не можете да позволите…

— Господин Фаръл! Този въпрос ще се повдигне, само ако вие предоставите показания за характера. Както знаете, ако го направите, обвинението може да призове свои собствени свидетели. Вие, на свой ред, може да атакувате достоверността на тези свидетели, ако желаете.

— Да, Ваша Светлост, но…

Томасино не му обърна внимание и заговори на Дженкинс:

— Госпожо Дженкинс, съдът разрешава да призовете Даян Прайс като свидетелка за характера на обвиняемия, при условие че защитата повдигне този въпрос.

— Благодаря ви, Ваша Светлост.

— Но трябва да ви предупредя, че ще инструктирам съдебните заседатели как да приемат показанията й. Това няма да се превърне в процес за изнасилване.

Отново шум в галерията и този път съдията използва чукчето си. След това погледна часовника си.

— Господин Фаръл, госпожо Дженкинс, имате ли други искове, по които съдът трябва да се произнесе, преди да започнем с избирането на съдебни заседатели? Не? Добре, обявявам двайсет минути почивка, докато първите кандидати заемат местата си.

 

 

Досадните процедури около избирането на съдебните заседатели отнеха останалата част от сутринта и като се вземеше предвид вниманието, което Томасино обръщаше на подробностите, това щеше да бъде дълъг процес. Шестнайсет потенциални заседатели от първите шейсет бяха освободени заради осведомеността си по делото. Това беше огромен процент, който показваше колко внимание му обръщат медиите, а той едва започваше.

Защитата беше наела малка стая в сграда срещу тази на Съдебната палата. Уес отиде да вземе сандвичи, което естествено остави Марк и Кристина сами. Те влязоха в стаята заедно и затвориха солидната дървена врата.

Кристина остави куфарчето си на бюрото и се обърна. Марк беше на няколко крачки зад нея, а стаята беше малка. Стояха един срещу друг на трийсетина сантиметра разстояние.

Кристина — образно казано — се въздържаше месеци наред. Изведнъж физическото присъствие на Шийла Духър вече не ги разделяше. Встъпителните слова на процеса сигнализираха началото на нова фаза.

Марк трябваше да усети това. Трябваше да знае, че Кристина ще бъде до него. Тя го погледна в очите.

— Не знам за теб, но на мен една прегръдка би ми дошла добре.

 

 

Фаръл почувства промяната, веднага щом се върна със сандвичите. Нещо се бе случило тук. Имаше неловко напрежение, едва ли не осезаемо усещане, че е прекъснал нещо.

— Ей, каубои! — промърмори той.

Кристина се облягаше на перваза и разресваше косите си с пръсти. Марк беше седнал на бюрото и люлееше крака като ученик. Уес реши да започне да вади сандвичите и да продължи да приказва, да даде възможност на това, което се е случило, да отмине.

— Мислех си да не призоваваме Флеърти. Така ще си спестим сума ти неприятности.

Духър подхвана темата.

— Напротив. Имаме един добър католик в съдебните заседатели и ако архиепископът каже на този човек, че не съм направил нищо — което знаем, че е истината — в най-лошия случай няма да постигнат пълно съгласие. Освен това искаме Даян Прайс да свидетелства срещу нас.

Кристина се оттласна от прозореца.

— Не, Марк, ние…

Но изпълнен с решителност, Духър се изправи, грабна една кутийка с газирана напитка и я отвори.

— Знам, че в началото казахме „не“, но не чу ли Томасино? Дори и съдията мисли, че това са глупости. Дженкинс ще изглежда отчаяна. Става въпрос за достоверност. И тогава ти, Кристина, ще я подложиш на кръстосан разпит.

— Аз ли? Защо не Уес?

Но Уес знаеше защо.

— Защото си жена. Много по-ефектно ще е, ако ти започнеш да говориш за наркотиците, които госпожа Прайс е взимала, и за мъжете, с които е спала в колежа, и защо не е подала оплакване за това предполагаемо изнасилване, и защо десетилетия наред е забравила за него. Накратко, ще я направиш на нищо.

Кристина клатеше глава, забила поглед в пода.

— Какво? — обърна се към нея Уес.

— Не искам да го правя. Не искам да правя никого на нищо. Съжалявам я. Не го ли разбирате?

— Аз те разбирам — обади се Марк.

— Извинявай, но плюя на това. Радвам се, че вие двамата сте толкова чувствителни. Ей тука вътре ми става едно топло… — Фаръл се завъртя в малката стая. — Урок номер едно — на процес, като на война. Милост към никого. Разрушаваме всичко по пътя си, защото ако не го направим, сигурни бъдете, ще разпердушинят нас. Съчувствието няма място тук. — Фаръл леко смекчи глас. — Виж, Кристина, тази Даян Прайс се опитва да изпрати клиента ни в затвора за по-голямата част от онова, което остава от живота му, и това я прави мой враг. А и лъже! Което пък я прави твой враг.

— Просто не съм свикнала да мисля по този начин.

Духър й се притече на помощ.

— Уес, и ти можеш да го направиш. Не е задължително да е Кристина.

За рекордно кратко време Уес отново набра пълна скорост.

— Разбира се, че и аз мога да го направя! Всеки може да го направи! И по телефона можем да я свършим тази работа. Но Кристина, понеже е жена, може да я свърши най-добре, а ние към това се стремим. Винаги най-доброто. По този начин се печели дело. Единствено по този начин. — Фаръл втренчи яростен поглед в тях.

— Добре, Уес, добре. Много си сладък, като си ядосан. Казвали ли са ти го?

— Не — отвърна той. — Никой не ми го е казвал. Кристина, какво мислиш?

С доволство Фаръл отбеляза, че тя бе леко пребледняла. Може би най-накрая започваше да разбира в какво се е замесила. Но Кристина се стегна.

— Не — отвърна тя, — мисля, че си по-сладък, като не си ядосан.

 

 

Когато Томасино обяви обедната почивка, Глицки си проправи път през тълпата в галерията и след това мърморейки „Без коментар“ се провря през журналистите в коридора. Качи се по стълбите, а не в претъпкания асансьор, до отдел „Убийства“, до своите собствени три метра и половина лично място. Искаше да си изяде кифлата и ябълката на спокойствие и може би да отхвърли малко административни задачи, преди съдът отново да се събере в един и половина.

Но още не направил и крачка навътре в стаята, видя на бюрото си Пол Тию. Заедно с някакъв мъж — дълга коса, блеснал поглед, напомпан, нещастен и раздърпан. Глицки веднага разпозна симптомите — човекът беше друсан с метамфетамини.

— Помниш ли Чаз Браун? — попита Тию.

Глицки се канеше да кимне, да му стисне ръката, да се държи възпитано, но Браун не му даде такава възможност.

— От къде на къде няма да свидетелствам? Колко време се мотах с вас, а сега за мен какво?

Тию се намеси:

— Чаз чул за решението на Томасино от приятелите си в съдебната зала. Надяваше се да изкара още няколко дни в „Мариот“. — Градската управа настаняваше свидетелите си в различни хотели и Чаз очевидно се бе надявал на по-дълга ваканция.

Ейб не беше особено впечатлен.

— Решението не е наше, Чаз. Искахме да свидетелстваш. Съдията реши друго. Ние губим.

— Защо? Онзи там убива един, после друг, след това и жена си. И ми казваш, че няма връзка.

— Напротив.

— И защо тогава бе, човек?

— Няма доказателства. Няма доказателства, че е имало убийство.

— Ами аз че го казвам, това не е ли доказателство?

Глицки запази спокойствие.

— Не си го видял, Чаз. Не си бил свидетел. Сайгонските архиви, ако е имало такива, са унищожени. — Той сви рамене и повтори: — Губим.

— Говорихме ги тези неща — намеси се Тию. — Какво искаш да направим, Чаз? Още една вечер да преспиш в „Мариот“? — Той хвърли пълен с надежда поглед към Глицки.

— Ами на всички съм казал, че ще участвам в процеса…

И сега, помисли си Глицки, дори и тази мъничка слава щеше да го подмине. Представи си колко разочароващо може да бъде това, но най-вече му се искаше Чаз да си тръгне. Вече не им трябваше, а и не беше от най-подходящите посетители на Съдебната палата.

— И Духър ще се измъкне, нали?

— Надяваме се, че няма да стане така, Чаз. Затова е и този процес.

— Но не искат да слушат за онзи, когото уби там?

— Страхувам се, че не.

— Кучи син — процеди Чаз. — Никога не си плаща за нищо, нали?

В този момент нещо в Глицки се преобърна. И преди се бе срещал с Браун и той никога не бе напълно трезвен, но никога и откровено враждебно настроен към Духър. Може би сега това се дължеше на хапчетата, но като че ли изведнъж се появи и нещо друго.

— Мислех, че нямаш лични сметки за уреждане с Духър — подхвърли Глицки.

— Нямам — напери се Чаз. — Кой казва, че имам?

— Така се държиш, Чаз. Никой нищо не е казвал.

— Никак не се държа. Десет години не съм го виждал този…

Тию трепна. Поне пет пъти беше разпитвал Чаз и това го чуваше за пръв път.

— Не бяха ли двайсет и пет години, Чаз?

Очите на Браун светнаха, започнаха да гледат ту Глицки, ту Тию. Той направи крачка назад и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

— Десет, двайсет и пет, каква е разликата?

— Петнайсет години — отвърна Глицки.

— Е, и? — сви рамене Браун.

— И кое от двете е, Чаз? — подхвана го Тию. — Виждал ли си го преди десет години?

— Може би. Може и единайсет да са, не знам.

Глицки:

— И за какво?

— Не знам. За същото нещо.

Двамата инспектори се спогледаха. Глицки кимна и Тию започна:

— Говорил си с Марк Духър за убийството в Сайгон преди десет години? За какво по-точно?

Браун зачеса брадата си, повъртя очи, въздъхна дълбоко.

— Имах, нали знаете… не можех да си намеря работа. Ровех се из вестниците и видях, че Духър ще ходи на някаква благотворителност, и пишеше, че много си падал по тия неща, и аз реших, че той хубавичко се е наредил и може да помогне на един стар приятел.

— Опитал си се да го изнудиш? — попита Глицки.

— Първо го помолих да ми даде малко дребни. Не че съм го притискал или нещо такова.

— И той? Плати ли ти?

Чаз клатеше глава.

— Изхвърли ме, кучият му син. Каза, че никой нямало да повярва на отрепка като мен. Направо ми се присмя. Хич не му пукаше, че животът ми изтичаше в кенефа.

— Защо не го каза преди, Чаз? — обади се Тию.

— Помислих, че ще си скофтите мнението за мен. Не знам.

— И искаше да свидетелстваш, за да му го върнеш? — На Глицки всичко му бе ясно. Ставаше въпрос затова кой е по̀ мъжкар — власт и разчистване на сметки.

— Така де. Покажете му на копелето. — Той гледаше лицата на двамата инспектори. — Ей, това не значи, че не уби онова момче.