Джон Лескроарт
Вина (28)

28

Глицки хареса тази жена. Срещата бе за седем и половина и звънецът на входната врата звънна на секундата. Той уважаваше поговорката, че чистотата се нарежда веднага след вярата в Бога, а зад тях в неговата класация идваше ред на точността. Рита започваше добре.

В началото националността й го учуди, тъй като името Рита Шулц му се струваше немско. Но тя беше едра и здрава испаноговореща. Прадядо й, обясни жената, дошъл от Мексико с войските на император Максимилиан и след това останал. Беше на трийсет и три години и говореше английски с акцент, но граматически правилно.

Шест години бе работила за едно семейство и препоръките й бяха блестящи. Сега семейството очакваше третото си дете и жената беше решила да си вземе дълга отпуска и да остане у дома с новото си бебе и другите деца, така че вече нямаше да има нужда от бавачка. Но това означаваше, че Рита не можеше да започне, докато не се роди бебето. Очакваха го до няколко дни.

Глицки реши, че за Рита Шулц си заслужава да почака.

 

 

Отдавна бе мръкнало и Кристина седеше сама в кабинета си в „Маккейб и Рот“. Стаята беше малка и оскъдно мебелирана — бюро, компютър, библиотечка, кантонерка. Вратата бе отворена, можеше да види приемната и дори да зърне моста „Оукланд Бей“, но нейната стая нямаше прозорци. Когато се нанесе, стените бяха голи, после тя закачи няколко плаката, за да намали чувството си за клаустрофобия в тази кутийка. На бюрото й имаше снимка на родителите й, застанали до басейна в Оджай, усмихнати.

Дочу шум някъде от етажа и вдигна поглед от резюмето, което пишеше. Погледът й падна върху снимката, при вида на безгрижните й родители сърцето й се сви и тя погледна часовника.

9:35.

Какви ги вършеше с живота си?

Протегна се и се изправи, като реши да види кой друг ненормален стои по това време в офиса. До вратата се спря — беше кабинетът на Марк, осветлението работеше. Още не се бе връщал на работа. Кристина прекоси приемната.

Чувството за разочарование, което я обзе, когато разбра, че не е Марк, я стъписа. Не си бе дала сметка, че очаква да го види, че иска да го види. Губеше си времето, чакаше кога той ще събере сили да се върне на работа и като си помисли, че може да го види тази вечер, сърцето й ускори ход.

Но не беше той. Друг мъж стоеше до прозорците, обвили всички стени, и съзерцаваше завладяващата гледка. Тя почука на отворената врата.

— Уес?

Фаръл се обърна и се усмихна едва-едва. Нямаше начин да скрие умората си.

— C’est moi. Мислех, че вече всички са си отишли.

Кристина влезе в стаята.

— Мога ли да ти помогна?

— Не мисля. — Той й показа един ключ. — Марк ме помоли да мина на път за вкъщи и да му донеса документацията по неприключените дела. Май възнамерява да се върне на работа. — Уес се приближи до бюрото на Духър и отвори куфарчето си. — А ти какво правиш още тук?

Кристина сви рамене.

— Натягам се. Исках до утре сутринта да съм приключила с резюмето. Как е Марк?

Фаръл я погледна.

— Доста зле. Не съм го виждал от погребението. Говорихме по телефона. — Успя да натъпче всички папки на Духър в куфарчето си и го затвори. — Ще се оправи, Кристина. Той е стабилно момче.

— Не знам дали това би му помогнало в подобен момент.

— Е — усмихна се унило Фаръл, — поне не пречи. — Вдигна куфарчето, заобиколи бюрото и се приближи до Кристина. Излязоха от кабинета, Уес угаси осветлението, затвори вратата и я заключи.

— Уес. Ти безпокоиш ли се?

— За кое?

— Марк. Полицията. Сам каза…

Той се обърна към нея и раменете му увиснаха.

— Не искам да говоря за Сам. И с полицията не знам какво става, честно да ти кажа. Не мисля, че и Марк е наясно. Засега са го оставили на мира. Може би това е добър знак.

— Не ми звучиш много уверен.

— Защото не съм.

— Но ако не е бил там…

— Знам. Само че ако си предубеден да видиш нещо, ще се учудиш колко често ще го виждаш. Мисля, че в полицията са зациклили по случая с Транг и изведнъж от виден бизнесмен Духър се превръща в потенциален заподозрян. А станеш ли такъв, знаеш как е. Много по-лесно е да обвиниш някого втори път.

— Не и ако не е бил там!

— Може би. Но им трябва само някой в игрището за голф, който да не може да се закълне, че Марк цяла вечер му е бил пред очите и след това ще тръгнат да обикалят квартала на Марк и ще разпитват всички дали са видели Духър или някой, който прилича на него, или колата му, или някоя кола, която да прилича на неговата. И някой ще е видял нещо или така ще си мисли, а на тях само това им трябва. Дори и Сам… не. Трябва да тръгвам.

Фаръл се запъти към асансьора.

— Какво за Сам, Уес?

Той направи още няколко крачки и спря.

— Какво се е случило със Сам?

Уес се обърна.

— Сам е чудесен пример за това, което се опитвам да ти кажа.

 

 

След като нае Рита и тя си тръгна, Глицки се върна в кухнята и започна да разтребва. Тогава звънна пейджърът му. Набра изписания номер и научи, че Пол Тию още работи и му е звъннал от уличен автомат през десетина пресечки.

Изглеждаше, че Глицки го беше изпратил по друга сляпа следа, но за втори път в разстояние на два дни Тию бе открил нещо важно. Ейб му каза адреса си.

Едва бе отворил вратата и Тию започна:

— Доктор Питър Харис. Като отидох там, разбрах, че не мога да го питам — той нямаше да знае — за липсващи хирургически ръкавици, защото бройките не се контролират. Но за кръвта е сигурен. Дори мисли, че знае за коя точно кръв става въпрос, въпреки че няма да може да го докаже.

— И защо?

— Защото човекът е мъртъв и кремиран.

На Глицки му беше хрумнало да разпита лекаря на Духър, за да види дали не са му изчезвали флакони с кръв напоследък. Духър трябваше да е взел кръвта отнякъде и най-вероятното място беше кабинетът на собствения му лекар. Затова каза на Тию, че най-добре е да почнат с гинеколога на Шийла, когото вече познаваха. Спокойно можеха да предположат, че семейният лекар — лекарят на Марк — ще се появи някъде в нейната документация.

— Наложи ли ти се да споменеш Духър? — Засега в полицията се опитваха да държат информацията с ЕДТА далеч от медиите, така че гледаха да не използват имена.

Щастливото лице на Тию съвсем грейна.

— Не. Изобщо не ме попита. Показах му значката и му обясних, че разпитваме много лекари, един вид неофициално проучване за това колко често се губи кръв от кабинетите и лабораториите.

— Сам ли си го измисли?

— Да. Казах му, че с новото ДНК проследяване наблюдаваме как все повече престъпници замърсяват местопрестъплението с — както си мислим ние — открадната кръв, за да ни пуснат по погрешна следа. И сега се опитваме да ги хванем натясно.

— И той се върза?

Тию разтвори уста в широка усмивка.

— Имам вид на честен човек. Както и да е, каза, че почти не му се е случвало, особено от СПИН-а насам. Кръвта е добре пазен артикул. Но точно този месец им изчезнал един флакон. Докторът много се разтревожил, защото пациентът бил стар и с лоши вени и изпадал в ярост, само като му кажели, че ще му вземат кръв, а се наложило втори път да го боцкат.

— Харис, лекарят на Марк?

— Не можах да се въздържа да не проверя името на Духър в ролодекса на бюрото в приемната. Остава да е съвпадение…

Глицки продължаваше да държи Тию на прага, но и двамата не обръщаха внимание на това.

— Добре, утре ще изискаме документите на Харис и ще проверим кога за последен път Духър е бил при него.

— Налага ли се? Ако така и така ще споделяме за ЕДТА, нека просто да му се обадя и да го питам. Само ме пусни да вляза.

След десет минути вече знаеха. Духър беше отишъл на редовния си преглед преди няколко седмици. На следващата сутрин доктор Харис пак щял да провери точната дата, както и кога е изчезнала кръвта. Но мислел, че двете дати се падали близко една до друга.

 

 

Уес Фаръл донесе документите на Духър и приятелят му го покани да влезе и да си поговорят. В библиотеката в кулата Уес кръстоса крака и потъна в меката кожа.

— Марк, трябва да те питам. Цял ден това ми е в главата. Със Сам се разделихме по тази причина и не ми се иска да си мисля, че е било за нищо.

— Скъсали сте заради това дали съм спал с някоя си в колежа?

— Не дали си спал с нея, Марк, а дали си я изнасилил.

— Не мога да повярвам. — Духър започна да обикаля помещението с длани на слепоочията си. — А след това? Откъде ги изравят тези работи? Как каза Сам, че се казвала жената?

— Мисля, че Прайс.

Той спря и пое дъх.

— Никаква Прайс не познавам. Не съм излизал с никаква Прайс. Кълна се в гроба на Шийла. И още нещо, приятелче, никого не съм изнасилвал. Не ми е в стила. Господи. И Сам е повярвала, че съм го направил? Откъде е изникнала тази Прайс?

— Нямам представа. Влязла в Центъра и казала, че си я изнасилил.

— Кога по-точно?

— В колежа по някое време. Излезли сте да пийнете, после тя те била поканила в нейната стая. Не знам.

Изведнъж Духър щракна с пръсти.

— Даян? Господи, Даян Тейлър. Разбира се, разбира се.

— Познаваш ли я?

— Не, не съм сигурен. — Духър седна на табуретката. — Уес, не познавам никаква Даян Прайс, но няколко пъти излизах с една Даян Тейлър. Ако е Даян Тейлър… да се надяваме, че не е Даян Тейлър.

— Защо?

— Защото тя е неуравновесен човек. Преди двайсет години се друсаше с всякакви боклуци. Спала е с всеки в Станфорд.

— Включително и с теб?

— Включително и с мен, преди да срещна Шийла. И нямаше нищо против, мога да те уверя. — Той дръпна табуретката напред и понижи глас. — Уес, ти знаеш повече от всеки друг. Колкото пъти изневерявах на Шийла, идвах да ти плача на рамото. Но тук нямаше нищо такова. Това — ако говорим за Даян Тейлър — си беше чисто чукане няколко пъти, още преди да развия вкус за жени. Господи, и сега твърди, че съм я изнасилил?

— Очевидно. И по този начин си й съсипал целия живот.

Духър провеси глава. След това погледна приятеля си.

— Това е гадна лъжа, Уес. Не знам какво да ти кажа. Нищо подобно не съм направил. Не бих могъл.

— Знам — отвърна Фаръл. — И аз така мисля, но трябваше да попитам, разбираш ли?

Дълга, изпълнена с гняв въздишка.

— Добре. Но става адски кофти, особено в този момент, нали разбираш? Явно не ми е най-добрата седмица.

— Не, не бих казал. И на мен не ми е добра.

Гласът на Духър омекна.

— Съжалявам за приятелката ти. Ако не бях аз…

— Вината не е в теб, Марк. В нея е. В мен.

— Отиди при нея и й се извини. Не замесвай мен. Мога да си взема друг адвокат, някой, чийто живот няма да разруша.

— Не ми рушиш живота и аз съм ти адвокат.

— Стига да си сигурен.

— Сигурен съм. Сигурен съм, че не си направил нищо от това, в което те обвиняват.

— Радвам се да го чуя, защото е вярно.

— Тогава да пием за старомодната представа за приятелите, които държат един на друг. А останалите да вървят по дяволите.

— Амин — отвърна Духър, — и ти благодаря.