Джон Лескроарт
Вина (48)

48

Фаръл намери Глицки в кабинета му към края на деня и му каза, че си е спомнил нещо, което Ейб не знае. Не било в досието на Транг, но можело да се окаже важно. За Джим Флеърти.

Откакто стана лейтенант, Глицки разбра, че не е хубаво да пренебрегва установените канали и йерархии. Всичко трябваше да бъде правдоподобно. Ако Ейб се обадеше в областната прокуратура като завеждащ отдел „Убийства“ и поискаше среща, оттам трябваше да са сигурни, че няма да ги занимава с глупости.

Първия човек, с когото Глицки обсъди получената от Фаръл информация, беше Дан Ригби, шефът на полицията. Ригби му каза, че ако от прокуратурата дадат картбланш, той може да придвижи нещата. Иначе е губене на време. С позволението на Ригби, Глицки се обади в прокуратурата.

Ето защо, след като вечеря набързо с Рита и момчетата, Ейб се върна в центъра. Той и Пол Тию влязоха в кабинета на новия областен прокурор Алън Рестън. (Крис Лок, който беше областен прокурор по време на делото Духър, бе умрял — застрелян в расовите бунтове, които разтърсиха града миналото лято.)

Глицки се възхищаваше от Рестън. Той беше афроамериканец на трийсет и няколко години. Също толкова политичен, колкото и Лок, но за разлика от него, досега вече бе прибрал зад решетките няколко известни престъпника.

Лицето на Рестън приличаше на изваяно от черен мрамор, гладко и без никакви бръчки, къдравата му коса бе ниско подстригана. Само по вратовръзката му имаше повече цветове, отколкото в целия гардероб на Глицки, а костюмът му струваше повече от седмичната надница на Ейб. Но беше професионалист и по тази причина Глицки бе готов да му прости хубавите дрехи.

Всички се здрависаха. Естествено, Рестън си спомни Пол Тию по име и покани двамата полицаи да седнат пред бюрото му. Отпусна се на своето място и не губи повече време в любезности. Беше солиден като праисторическа скала.

— С какво разполагате?

— Какво знаете за Марк Духър?

Рестън не беше в града по време на процеса, така че спомените му бяха бегли. Глицки му изреди фактите. Той кръстоса ръце на бюрото и се заслуша внимателно, дори спря да си върти палците. Когато Ейб свърши, Рестън изчака десет секунди, за да е сигурен, че това е краят, и след това се обади:

— И смисълът е?

Пол Тию се намеси:

— Никога не сме го съдили за Транг, господине. Лок ни свали от случая и Томасино забрани всякакво споменаване на разследването по време на процеса.

Рестън изглеждаше объркан.

— Кой е Транг?

— Пол — спря Глицки колегата си. — Смисълът е, Алън, че този човек е сериен убиец и се страхувам, че ще го направи пак.

Рестън запази спокойствие.

— Ами, нормалната процедура е да изчакаме да направи точно това и след това да съберем уликите, които любезно ще ни остави.

— Да, господине, няма съмнение, че така се прави.

Рестън разпери ръце:

— И?

— И това ни връща на Виктор Транг. — Глицки се обърна към Тию. — Хайде, Пол, давай.

Все едно да свалиш нашийника на териер. За по-малко от пет минути Тию разказа цялата история за смъртта на Виктор Транг — предложеното споразумение относно подадената жалба срещу Архиепископията, бележките в компютъра, майката, приятелката, Духър, виетнамската връзка, байонетът, изтриването на кръвта, клетъчният телефон…

Глицки отново се намеси. В бързината Пол можеше да даде много информация, но имаше опасност тя да се окаже прекалена, а и погледът на Рестън започваше да блуждае.

— Имахме дело с косвени доказателства, но те бяха достатъчни. И тогава Лок ни изтегли.

— Защо?

— Мисля, че е направил услуга на Архиепископията.

Рестън се намръщи.

— Казвате, че Крис Лок е спрял разследване на убийство? Това е много силно обвинение, Ейб, особено срещу някой, който не може да се защити.

Глицки очакваше този отговор и сви рамене.

— Лок казал на Ригби — шефа на полицията — че няма да възбужда дело с косвени улики срещу Духър. Искал конкретни доказателства — байонета, един или двама свидетели, тъкани, петна и така нататък.

На Рестън това му говореше нещо.

— Искал е да победи, ако се стигне до процес. В това няма нищо лошо.

— Разбирам. Получихме заповед за обиск, разпердушинихме мястото и нищо не намерихме.

Рестън поклати глава.

— Страхувам се, че не виждам накъде биете. Имате ли нови доказателства?

Тию не можеше да се сдържи, седеше на крайчеца на стола си.

— Архиепископът, Флеърти.

— Какво за него?

Глицки се намеси:

— Той е убедил Лок да спре разследването. Уговорил е Лок да не допуска убийството на Транг в процеса на Духър. Говорих със стария адвокат на Духър — Уес Фаръл — вчера…

— Защитникът му?

— Фаръл е добро момче. Той и Духър вече не се разбират. Та Фаръл ни каза, че Флеърти се отказал да се яви пред съда и да свидетелства за характера на Духър. Открил е нещо.

— Мислите, че…

— Можем да разберем. И сам бих го попитал, но Флеърти не си пада много по мене. След процеса е скъсал всякакви връзки с фирмата на Духър. А би трябвало най-много да се радва, когато той се отърва. Вместо това го отряза.

— Слушам ви.

— Попитай Флеърти.

— Какво да го питам?

— Защо вече не си играе с Духър.

— И?

— И тогава ще знаем нещо. Ще имаме нова улика. Ще се опитаме да направим дело. Донесли сме документите — можеш да ги прегледаш. Един Чаз Браун…

Рестън вдигна ръка.

— Съгласен съм.

— Чудесно. Междувременно ще продължаваме да търсим. Най-вече ще сложим Духър под ключ. Може и да спасим нечий живот.

— Чий?

— Не знам. Например на новата му съпруга. Мисля, че тя ще го напусне и от това ще му падне пердето.

— Не ни е работата да спасяваме хора, Ейб.

— Не съм казвал такова нещо, Алън. Но няма ли да е прекрасно?

— Искаш да го спипаш, нали? Наточил си се на Духър?

Но на Глицки не му беше за пръв път. Знаеше къде са подводните камъни.

— Виждам начин да приберем на топло по законен начин един опасен човек. Да приключим едно отписано дело. Това е Духър. Нищо лично няма.

Рестън се замисли.

— Добър отговор. — Подтекстът беше, че не му вярва. Но кимна. — Добре. Ще се обадя на Флеърти и ще видя какво ще ми каже.

 

 

Не отне никакво време.

Глицки и Тию обсъждаха предимствата на ареста без заповед — да пипнеш заподозрения без официално подписан документ — и почти бяха решили, че в случая на Духър това нямаше да е добра идея. Духър се държеше така, все едно правосъдието не съществуваше. Не беше извършил нови престъпления, за които да бяха разбрали. Ако Тию и Глицки отидеха да го арестуват само заради подозренията си, щеше да ги обвини в неправилен арест, тормоз, полицейска бруталност.

Телефонът на бюрото звънна.

— Глицки.

Затвори и съобщи на Тию, че обаждането е било от прокуратурата.

— Флеърти казал на Рестън, че лично той не знае господин Духър да е извършвал престъпление. Наблегнал на „лично“. Ако имало доказателства, че е извършил подобно нещо, трябвало да се заемем с това. Дословно.

Тию се усмихна широко.

— Какво ще кажеш? Хайде да го направим.

 

 

Наближаваше десет и двайсет и Сам си почиваше. От все сърце се наслаждаваше на политическата философия на Ал Франкън и се смееше на всеки две минути.

Барт спеше под масата, а на един стол до нея Уес четеше делото на Транг — не можеше да не изскочи нещо.

На вратата се позвъни, Барт вдигна глава и излая. Уес погледна въпросително Сам.

— По това време?

— Не ни трябва никой — отвърна тя.

— Знам.

Той затвори папката и се изправи. Прекоси дневната и закачливо я настъпи, докато минаваше покрай Сам. Стигна до стълбите и включи външната лампа.

Половината от вратата им беше от матирано стъкло и зад нея се очертаваше мъжки силует, Фаръл се спря, изпълнен с лошо предчувствие и попита:

— Кой е?

— Марк Духър.

Той отвори леко вратата. Устата му пресъхна, когато го видя.

Проклетите нерви. Сърцето му биеше до пръсване.

— Какво искаш?

— И по-добре си ме посрещал, Уес. Няма ли да ме попиташ как съм, да ми кажеш, че отдавна не си ме виждал? — Фаръл не отговори и Духър мина по същество: — Опитвам се да намеря жена си. Тук ли е?

— Няма я. Защо да е тук?

— Днес ти се е обадила. — Това не беше въпрос. — Видял си я. Мисля, че знаеш къде е.

— Нямам представа къде е.

Очите на Духър се вледениха.

— Мисля, че е тук.

Уес чу гласа на Сам от стълбите.

— Кой е, Уес?

Духър присви очи. Опита се да погледне нагоре.

— Най-накрая закова нещо, а, Фаръл? Хубава ли е?

— Изчезвай, Марк. Нямам представа къде е Кристина. Не знаех, че те е напуснала, макар че, честно казано, не я виня. Днес чу някои неща за Виктор Транг. Май че се разстрои. — Той се обърна към Сам. — Марк Духър е.

— Значи си говорил с нея.

По дяволите. Уес трябваше да престане да се изпуска така. Не биваше да забравя с кого говори.

— Откъде знаеш къде живея?

Съжалителна усмивка.

— От „Паркърс“.

Господи. Уес наистина се излагаше. Когато от „Паркърс“ — адвокатския указател — му бяха изпратили годишния формуляр за евентуални промени в данните, той бе попълнил адреса на Буена Виста. Още не беше отворил новия си офис, а не искаше да губи бизнеса си. Глупаво.

Сам сложи ръка на гърба му. Не беше я чул кога е слязла по стълбите.

Духър продължаваше с въпросите.

— И какво каза Кристина? За какво говорихте?

— За соеви храни, Марк. За свински крачета. За някои известни убийци, които познаваме.

Духър сложи ръка на вратата.

— Винаги си бил голяма смешка, Уес. — Той притисна длан към матираното стъкло. — Къде е тя? — Удар по стъклото. — Къде е тя, да ти го…

Изведнъж Сам затръшна вратата и дръпна резето.

— Изчезвай оттук! — изкрещя тя през стъклото.

Барт се разлая, Уес се наведе, потупа го, хвана го за нашийника и се опита да го успокои. Когато отново вдигна поглед, сянката беше изчезнала. Той се отпусна до стената. Сам се бе облегнала на отсрещната.

— Съжалявам — каза тя. — Просто не исках да…

— Няма нищо. Той си тръгна. Добре направи.

Сам се приближи до него и Уес я прегърна.

— Какво искаше?

— Кристина го е напуснала. Мислеше, че знам къде е.

— Не искам да идва тук.

— Нито пък аз.

Прегърнати, започнаха да изкачват стълбите.

— Не се притеснявай — успокои я Уес. — Просто търси жена си.

— Притеснявам се. Не беше необходимо да идва дотук. Можеше да ти се обади утре в офиса.

Уес се замисли.

— Нищо няма да ми направи. За него не съм опасен.

— Това беше заплаха. Да идва тук. Заплашва те.

— За какво да го прави?

— Защото си уговорил Кристина да го напусне.

— Не съм правил нищо такова. Тя сама го е напуснала.

— Сама го е напуснала, след като е говорила с теб. Има разлика.

Уес поклати глава.

— Няма начин.

Сам го погледна.

— Обещай ми едно нещо. Само си мислел, че го познаваш. Не забравяй това, моля те. Не го забравяй.

Той я целуна.

— Добре.

 

 

„Рейвънууд“ на тъмно.

Глицки беше изключил фаровете, но бе оставил мотора да работи, както и парното. В ръцете си държеше голяма картонена чаша, в която преди време имаше топъл чай. Беше отворил прозореца от своята страна на около сантиметър.

От другата страна на улицата къщата на Духър ту се показваше, ту изчезваше в мъглата. Преди петнайсет минути Глицки почука на входната врата и се върна да чака в колата.

Мислеше си за Флеърти, съжаляваше, че преди се бе държал толкова агресивно с него. Но тогава Ейб бе удавен от мъка по Фло, по целия си живот. Готов да избухне пред който и да е, дори пред хора, които могат да му помогнат. Отчуждаваше всички от себе си. Това не му помагаше.

Лексусът спря на алеята. Глицки излезе от колата си и стигна до входната врата горе-долу по същото време, когато в задната част на къщата светна лампа. Той натисна звънеца, разнесоха се осемте тона от началото на един от църковните псалми.

Още една лампа светна вътре, след това и отгоре на верандата. Когато Духър отвори вратата, Глицки я подпря с крак.

— Мислех, че ще ти е интересно да знаеш, че отваряме случая с убийството на Транг. Исках да ти дам възможност да си признаеш сега, да ни спестиш сума ти време и проблеми.

— Я си намери някое друго хоби, ченге такова! — Духър се опита да затвори вратата, но не успя.

Глицки продължи:

— Изкара един процес. Знаеш какво стана с живота ти. Да не искаш това да се повтори? Бас ловя, че този път и под гаранция няма да те пуснат. Просто имам предчувствие.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Само ти казвам.

— Заповед имаш ли? Ако нямаш заповед, сержант, изчезвай от къщата ми.

Глицки дръпна крака си.

— Значи не искаш да си признаеш, но правиш грешка.

Отвратен, Духър затвори вратата и изключи лампата пред прага. Глицки реши, че достатъчно се е забавлявал за тази вечер и се обърна да си ходи. Почти беше прекосил верандата, когато лампата отново светна. Той чу отварянето на вратата, заповедническия глас:

— Глицки!

Посегна под шлифера си за пистолета — човек никога не знае — и се обърна. Духър беше излязъл на верандата.

— Ти ли занесе случая на Транг на Фаръл?

— Толкова любезно ме помоли, че не можах да му откажа.

— И си видял жена ми?

— Виж какво, Марк. В моята работа обикновено аз задавам въпросите. Ако ще ми говориш за Виктор Транг, цяла нощ ще те слушам. Но за жена ти нямам какво да кажа.

— Видял си я при Фаръл. Знаеш ли къде е сега?

— Още един въпрос за жена ти — започна да цъка Глицки. — А аз бях решил, че си ме разбрал. — Той сви рамене. — Не че не ми е приятно, но наистина трябва да тръгвам. Нямам заповед и ми наредиха да не влизам. Освен ако не искаш да ме поканиш?

Духър като че ли се забавляваше.

— Почти толкова си смешен, колкото моя приятел Уес, знаеш ли? А аз се възхищавам на това качество. Наистина. Но не можеш да ме пипнеш. Вече би трябвало да си го разбрал. Май просто не си способен да си вършиш работата, а? Макар че като си черен, това не е голям проблем. Не искат от тебе да си съвършен, нали? Вършиш ли нещо изобщо?

— Понякога. — Белегът на Глицки беше толкова стегнат, че го чувстваше. — Може и да се изненадаш.

— Е, значи правиш каквото можеш. Даваш всичко от себе си. Това ли направи с Шийла? Не. Едва ли беше в най-добра форма тогава. — Духър направи няколко крачки към него и на свой ред започна да цъка. — Ох, вярно. Тогава жена ти умря, нали? Сигурно ти е било трудно. Значи затова не можа нищо да ми направиш, защото всичко, което вършеше… — Гласът му стана дрезгав, остър. — … бе пълна загуба на време. Беше тъжен, нали? Това трябва да е било. Затова беше толкова некомпетентен. Виждаш ли? Ако потърсиш достатъчно добре, причина винаги има. Чудя се какво ли ще е станало, когато и този път се издъниш.

— Ще е забавно да разберем. — Глицки нямаше да се хване на въдицата. Зарадва се, че за пръв път видя истинския Духър. Обърна се, след това спря и отново го погледна. — А, щях да забравя, късмет в търсенето на жена ти. Чудя се защо те е изоставила. Май не си се представял много добре.

 

 

Духър не можеше да заспи.

Не преставаше да мисли за Фаръл.

Един мъж имаше стойност, когато налагаше волята си на света, в който живееше. Да печелиш. Големи рискове, големи награди. А той беше Алфа мъж. Беше спечелил. Бе победил Глицки, Фаръл, цялата система. И получи жената, която искаше. Първокачествената женска. А сега да се чувства виновен? Хайде, моля ви! Тези ги разправяйте на овцете.

Продължаваше да мисли за Фаръл. Този лигльо, който бе надъхал Кристина с нещастните си приказки. Беше направил голямо нещо от вината на Марк, накарал я бе да го напусне, беше унищожил трофея на Марк.

Той се разхождаше гол из голямата къща — библиотеката, кухнята, дневната, където изчука жената на Уес.

Чудеше се дали той знае. Трябва да му каже.

Навън беше студено. Но на него му харесваше да се разхожда гол в полунощ по алеята си. Беше недосегаем — можеше да прави каквото си поиска.

Влезе в гаража. Неговият М-16 беше мушнат на лавицата, високо над работната му маса. Духър го свали, разви кърпата, дръпна затвора, погледна цевта. В главата му се оформяше идея.

Не, не можеше да използва оръжие, за което щяха да установят, че е негово. Остави пушката и взе един лост, премери тежестта му в дланта си.

В леглото часове наред го разкъсваха съмнения. Съмнения за това кой беше той. Съмнения, че се е докарал дотук, защото е искал твърде много, лъжи, похот, убийства, всички смъртни грехове. И сега това — светът му се разпадаше, Кристина го напускаше — беше наказанието.

Може би го заслужаваше.

— Майната му!

Разтърси го тремор. Почувства, че в него някаква пружина се разви и с оглушителен трясък стовари лоста върху масата, чупеше дървото, разпръсваше дребните предмети, навсякъде хвърчаха стъкла.

Фаръл стоеше зад всичко това. Всичко вече трябваше да е свършило, а той пак бе намесил Глицки. По някакъв начин беше накарал Кристина да си тръгне.

Праведният кучи син. Фаръл, който никога в нищо не бе успявал, който вярваше в правилата и в човешката доброта, просто едно недоносено куче в света на истинските хора. Как смее той да съди Марк?

Но беше ясно — Фаръл нямаше да миряса, докато не смъкнеше Духър до своето ниво.

Трябваше му един урок, който да му покаже къде му е мястото, кой създава правилата.

Духър нямаше да остави това така. Щеше в скоро време да се погрижи, да оправи света.

И да си прибере това, което му принадлежи.