Джон Лескроарт
Вина (51)

51

Духър изглеждаше изтощен, с торбички под очите и с бледа кожа под нехарактерната за него брада.

Носеше шлифер, стара филцова шапка и чифт окъсани кецове. Скърбящ съпруг.

— Кристина трябва да се обади на някого, не мислиш ли? На кого ще се обади?

— Не знам. Не на мен.

Духър излезе на верандата.

— За снощи. Не знам какво да кажа.

Фаръл махна с ръка.

— Отиваме ли някъде?

— Има нещо, което искам да ти покажа. Бас ловя, че парното ти никакво го няма.

— Така е.

— Ще вземем лексуса. Имаш ли нещо против?

— Не.

Тръгнаха по алеята, през прословутата странична врата. Фаръл остави Духър пръв да влезе в гаража. Изчака отвън, беше нервен. Вратата на гаража се отвори и Духър изкара колата на заден ход.

Фаръл седна отпред, забеляза, че Духър си е сложил шофьорските ръкавици и му хвърли един поглед. Духър слабо му се усмихна.

— Alea jacta est, предполагам.

Зарът е хвърлен. И двамата разбраха за какво става въпрос — думите на Юлий Цезар, когато пресича Рубикон, след което или ще управлява Рим, или ще бъде убит като заплаха за републиката. Духър казваше, че пресича границата, прави стъпката, от която няма връщане. Щеше да се предаде. Включи на скорост и тръгнаха.

Отидоха до плажа, нагоре по парка „Голдън Гейт“ и после на юг по Сънсет булевард — прав и живописен път, водещ към езерото Мерсед. Днес заради мъглата красотата липсваше, но пътят не беше оживен и Духър караше бавно, говореше за общия им живот, играеше си с търпението на Фаръл.

Най-накрая той не издържа.

— Не съм дошъл да си говорим за доброто старо време, Марк. Каза, че искаш да ми покажеш нещо. Какво е?

Загадъчният Духър не му отговори направо.

— Искам да разбереш какво стана, Уес, само това.

— Какво искаш вече изобщо не ме интересува. Няма да мога да разбера това, което си направил. Просто няма да стане.

Духър продължаваше да кара, очите му гледаха в пътя.

— И какво съм направил?

— Уби Шийла. Може и Виктор Транг да си убил. Андре Нгуен. Как да разбера нещо подобно?

— Казал ли съм, че съм го направил?

— Майната ти, Марк. Спри, искам да сляза.

Но той не спря. Продължаваше да кара.

— Мислиш, че аз съм го направил?

— Знам, че поне една част от това си направил и която и да е тази част, на мен ми е достатъчно. Господи, че ти почти ми го каза след процеса.

Духър клатеше глава.

— Не си ме разбрал.

— Глупости!

Духър сви рамене и продължи спокойно:

— Да няма бръмбари по теб, Уес? Глицки ли те приготви? Затова ли се съгласи да се видим днес? Да ме натопиш?

Великият манипулатор изтощаваше Уес.

— Няма никакви бръмбари, Марк. Дойдох, защото ме извика и защото съм такъв. Аз не съм ти се обадил. Ти ми звънна. Вече не си можел да издържаш или нещо такова. Помниш ли?

Духър мълча дълго време, караше бавно през гъстата мъгла. Накрая въздъхна тежко:

— Какво трябва да направя? Какво да направя? Искам си жената. — В гласа му имаше истинска мъка. — Искам да ми простиш.

Фаръл го помоли да спрат на една бензиностанция встрани от Слоут булевард. Той се надяваше, че е пришпорил нещата, но краят още не бе настъпил.

Каза на Духър, че трябва да отиде до тоалетната. Това не беше вярно. Наближаваше времето, когато обеща на Сам, че ще се прибере, и нямаше да успее. Не искаше тя да се безпокои.

— Знам, че казах два часа, но късно дойдох… Защото пих още една бира… Най-много още един час… Не, виж, няма никакъв проблем, той е… Сам! Той е съсипан… — Заслуша се. — И това знам. Не, ние… само един час, обещавам.

Имаше още какво да й каже, но тя затвори.

 

 

Контракциите бяха на всеки четири минути. Три сантиметра разкритие.

— Три? Само три? Трябва да са повече.

Даян седеше до Кристина в една от болничните стаи в „Сейнт Мери“, държеше ръката й, мокреше устните й с кубчета лед. Джес Ямаги, лекарят на Кристина, проверяваше мониторите, без да обръща внимание на избухването й.

— Всичко върви нормално — каза Ямаги, — но ще отнеме време. — Той я потупа по рамото и се обърна към Даян. — Вие добре ли сте?

Тя кимна.

— Оставам до края.

— Музика донесохте ли? — попита Ямаги. — Може да използвате телефона, ако искате. Това ще продължи още известно време, Кристина, така че няма да е лошо да се позабавлявате.

Започна поредната контракция и Даян й помогна в дишането. Ямаги се мръщеше на мониторите.

— Какво? — попита Кристина.

— Нищо. Спад в сърдечния ритъм на бебето. Нормално е по време на контракциите. Ще го наблюдаваме.

Кристина погледна към писукащата машина.

— Искам да се обадя по телефона.

 

 

— Къде си, миличка?

— Мамо, всичко е наред. Добре съм. Родилните болки започнаха. В „Сейнт Мери“. Всичко е наред.

— Къде е Марк? С теб ли е? Тази сутрин се обади. Много е притеснен.

— Не, мамо. Марк го няма.

— Каза, че си го напуснала.

Тя нямаше сила да води този разговор сега. Въздъхна.

— Само засега, мамо. Докато премислим някои неща.

— Премислете ги заедно, Крис. Раждаш бебе, това време не можеш да го върнеш.

— Знам, но… — Толкова беше уморително да се опитваш да обясняваш. — Мамо, имай ми доверие. Всичко ще се оправи. Ще ти кажа, като се роди бебето.

— Но Марк заслужава…

— Мамо, моля те. Не му казвай. Нищо не казвай на Марк. Обещай ми.

 

 

Когато Фаръл се върна в колата, надеждите му се изпариха. Духър вече нямаше вид на уязвим, критичният момент беше преминал.

Той започна да кара на север. Още не бе признал и търпението на Фаръл свършваше. Нищо нямаше да излезе. Изведнъж той го осъзна.

До моста „Голдън Гейт“ има паркинг, който пешеходците, които искат да извървят петте километра, за да го пресекат, много обичат. В мъглата мястото изглеждаше гробовно, а така или иначе беше безлюдно в късния следобед. Неумолимият вятър нападаше вечнозелените дървета, които ограждаха паркинга от север, а под дърветата се намираше канара, висока около триста метра.

Духър паркира колата, отвори вратата и излезе. Фаръл поседя малко и също излезе. Чуха дълбоките стонове на сирените, на тази височина вятърът разтърсваше дърветата.

— Какво правим тук? — попита Фаръл.

— Ще видиш. Това е. Това исках да ти покажа. Ела, разходи се с мен. Да отидем на моста.

Фаръл направи няколко крачки, след това спря.

— Не тръгвам с теб, Марк. И тук можеш да ми кажеш.

Духър не се предаваше.

— Няма да те бутна долу, Уес. Това ли си мислиш?

— Мисля си, че бях дотук. Отивам си вкъщи.

Духър се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че имаш нужда от мен. Дадох ти възможност. Но ти нямаш нужда от това. Искаш да ти се махна от пътя.

Духър се приближи до него, изглеждаше наранен.

— Уес, аз съм, Марк Духър. Приятели сме от деца. Лудост е да мислиш…

— Прав си. Може и така да е.

— И си мислиш, че аз… — Духър дори не можеше да го каже, толкова беше абсурдно.

— Въпреки съветите на всички, Марк, аз исках да ти помогна. Да ти бъда адвокат и дори приятел за последен път. Сега ще ти кажа. Скоро всичко ще свърши и ще имаш нужда от адвокат и това няма да съм аз. — Той се поколеба и добави: — Глицки знае къде си скрил нещата.

Лицето на Духър се изкриви. Той тръгна към Фаръл.

 

 

Беше плоско и голо парче земя — трийсет метра дълбоко и осемдесет широко — не повече от леко разширение на западното рамо на Лейк Мерсед булевард, въпреки че бе скрито от самия път от превит от вятъра кипарис.

Лексусът се приближи до мястото, където започваше урвата. Духър спря пред самия край.

Тук един източен провлак на езерото се врязваше почти до оградата. Мястото не беше достъпно от брега и затова рядко идваха рибари. Бе дълбоко, стръмният наклон продължаваше и във водата. В мъглата самото езеро едва се виждаше.

Духър паркира колата, но не изгаси двигателя. Под ръкавиците му ръцете го боляха, но не кървяха. Излезе, разходи се до края, погледна към водата, след това зад себе си. Беше си както винаги. Никакъв знак, че някой е идвал.

Накрая на мястото наклонът падаше под удобен ъгъл за около дванайсет метра, покрити с острица и шубраци. Духър заслиза надолу странешком, с ръце в джобовете. Когато главата му стигна под нивото на скалата, слабият шум от „Сънсет“ заглъхна и изведнъж той чу подплискването на езерната вода.

Тук беше скрил уликите.

След двайсет минути Духър беше в гаража си, постави кецовете в една пазарска чанта, след това ръкавиците, внимателно сгъна и шлифера, така че да се събере. Сложи торбата до себе си в лексуса и измина двата километра до Оушън авеню, където ги остави до страничната врата на магазина за дрехи втора употреба „Сейнт Винсент де Пол“.

Влезе в кухнята и усети, че е гладен. Наля си чаша мляко и грабна шепа шоколадови бисквити. След това отиде да се обади на Айрин Карера, за да види дали дъщеря й се е обаждала.