Джон Лескроарт
Вина (27)

27

Във вторник сутринта, в десет и петнайсет, Глицки, Тию, Аманда Дженкинс и Франк Батист застанаха пред бюрото на Арт Драйсдейл. Вратата на кабинета беше затворена.

Седнал зад бюрото си, Арт ги оглеждаше.

— Колко ми е хубаво, че всички накуп сте се сетили за мен. Курабийки щях да опека, ако ме бяхте предупредили. Тази песен знаете ли я? Не я ли знаете?

Глицки беше сигурен, че Тию я знае, но не иска да привлича внимание върху себе си. Останалите се спогледаха. Заговори Аманда Дженкинс.

— Арт, искаме да поговорим за Марк Духър.

— Какво за него?

— Убил е жена си — обади се Глицки.

— Добре де. Проблемът какъв е? Всичките ли трябва да се изсипете, за да ми го кажете?

Глицки реши и да продължи:

— Проблемът е, че освен това е убил и Виктор Транг, а Франк ми казва, че господин Лок може да има нещо общо със спирането на разследването. И ако по някакъв начин политически е вързан с Духър…

Драйсдейл вдигна ръка.

— Чакай малко. Крис Лок не е спирал никакво разследване. Точка. Крис Лок не пречи на правосъдието и за това няма да говорим. Ясно ли ви е?

Всички кимнаха.

Драйсдейл посочи шефа на отдел „Убийства“.

— Франк, казвал ли съм ти да спреш да се занимаваш с убийството на Транг?

Батист преглътна.

— Каза, ако скоро не получим някакви истински доказателства, да задвижим напред.

— И получихме ли някакви истински доказателства? Които да издържат на превратностите на един процес?

— Не.

— Добре. Толкова по старите неща. А тези приказки за жена му какви са? Шийла беше, нали?

Глицки отново се обади:

— Иска ми се да ти разкажа всичко — малко е объркано — и след това ти ще ми кажеш какво мислиш.

— Ейб, извинявай. — Драйсдейл се обърна към Аманда: — Това чула ли си го вече?

— Да, господине. Но и за Левън Коупс бях чула, а стигнахме до различни изводи.

— И това ли е като Коупс?

Глицки се намеси:

— Прилича на случая Коупс по това, че знаем извършителя. Още от началото.

Стиснал здраво устни, Драйсдейл клатеше глава.

— Знаеш ли колко кофти започва да ми става?

— Точно заради това търсим съвет от теб.

Смехът на Драйсдейл отекна в малката стая.

— Прекрасно. Нека се запише, че съм затрупан от изблици на искреност и доверие. — Той се наведе напред и опря лакти в бюрото. — Добре, хайде да ви чуя. Ако ми хареса, ще го разкажа на жена си. Ако и тя го хареса, ви пускам на разширен състав от съдебни заседатели. Обещавам.

 

 

По-късно, към единайсет и половина, Драйсдейл навря глава в отдел „Убийства“, видя Глицки зад бюрото му и тръгна към него.

— Обадих се на Лу. — Имаше предвид Лу Гърка. — Днес специалитетът му се казва „гръцка пица с пиле кунг пао“. — Съпругата на Лу беше китайка и често менюто изобилстваше с подобни интересни кулинарни мешаници. — Поръчах и за двама ни и ще е готово след… — Драйсдейл погледна часовника си, — точно седем минути.

— Вкусно звучи — изправи се Глицки, — но идвам само защото искам да видя как го правят. И аз го готвя в нас и никога не се получава.

 

 

Настаниха се в едно сепаре в задната част на затъмнения ресторант. Масата се намираше под нивото на улицата. Прозорците с дървени щори започваха на височината на главите им, а отвън гледката включваше две кофи за боклук, залостената задна врата на някакво бюро по труда и множество графити.

По време на срещата в кабинета си Драйсдейл беше слушал внимателно и бе казал, че иска да прегледа докладите, но по принцип няма да има нищо против предявяването на обвинение срещу Марк Духър.

Ала с Глицки се познаваха по-отдавна и точно по тази причина сега обядваха заедно.

Самият Лу кръжеше около масата им и се чудеше как се възприема днешния му шедьовър.

— Хубаво е — говореше Драйсдейл, — но честно да ти кажа, Лу, козето сирене не бих го сложил.

Лу беше на петдесет и няколко години, двайсет и пет от които бе прекарал в този зимник, затова изглеждаше на сто. Все пак живият поглед все още огряваше издълженото му печално лице.

— Ама козето сирене прави ястието гръцко.

— Защо трябва да е гръцко? — намеси се Глицки. — Защо не правиш пица с пиле кунг пао като всички останали?

— И преди ли си го ял това? — обезпокои се Лу. Тук беше Сан Франциско, град с много ресторанти и Лу представяше кухнята на съпругата си като уникална, каквато всъщност и беше. Не особено добра, но пък никой друг не готвеше така.

— Лу, в „Кръглата маса“ го готвят същото, но без сиренето.

Гъркът се обърна към Драйсдейл.

— Този ме занася.

— Възможно е — съгласи се Арт. — Чакай да ти дам една идея. Пилето. Защо не го сервираш върху ориз? Остави пицата. Наречи го „пиле кунг пао“.

— Но тогава ще си е китайско ястие. — Лу бе съкрушен. — Всички го правят. Хората идват тук да ядат и щом е „Лу Гърка“, очакват нещо гръцко, нали? Още малко да оставя жената и ще се превърнем в „Лу Драконовата луна“. Става въпрос за етническата ми принадлежност.

Глицки отхапа от пицата.

— Като се замисля, може да оставиш сиренето и да поръсиш с малко лозови листа.

Лу се впечатли.

— „Кунг пао долмас“. Какво ще кажете?

Драйсдейл кимна.

— Заслужава си да опиташ. Ейб?

Глицки гледаше с празен поглед през прозореца.

— Ейб — повтори Драйсдейл. — Тук ли си?

— Разбира се.

— Какво ще кажеш за „кунг пао долмас“? Как ти се струва?

Глицки отнесено кимна:

— Не е лошо. Никак дори.

Истинската причина за обяда.

— Сега за няколко минути ще се преструвам на досаден и дребнав адвокат защитник, който си пъха носа навсякъде — започна Драйсдейл. — Виждам, че с Аманда здраво сте се хванали за това и чувствам, че всеки момент случаят ще гръмне. По тази причина бих искал да ми отговориш на няколко въпроса, които съм сигурен, че свръхбдителните ни медии няма да пропуснат да зададат, а за шефа ми да не говорим.

Пицата беше изядена, чиниите вдигнати. Глицки бе прегърнал чаша горещ зелен чай.

— Давай.

— Почвам. Духър се прибира от работа и носи шампанско, в което възнамерява да сипе хлоралхидрат, така че жена му да се тръшне и той да може по-късно да се върне и да я убие. Но когато идва втория път, тя вече е мъртва. Това ли ви е теорията?

— Да. — Което, разбира се, беше основният проблем. — Ама той не знае, че е мъртва. Разработил си е план и не губи време, целият е напрегнат. Идва, казва си слава богу, че не се е събудила, не мърда, намушква я, премества тялото така, като че ли е имало борба и се връща на игрището за голф, преди някой да е забелязал, че го няма.

— Нямало го е, Ейб. Поне половин час. И никой да не забележи? Говорил си с хората там, нали? Както и да е, няма значение. Дай да се върнем назад. Казваш, че я е отровил с хлоралхидрат, така ли? Откъде знаем, че тя сама не го е взела? Ами ако е самоубийство?

Глицки бавно въртеше чашата.

— Значи смяташ, че Духър изчаква, докато жена му се самоубие, след това влиза, намушква тялото с нож и инсценира кражба. — Той поклати глава. — Не, Арт. Не е самоубийство заради раната с нож. Не е кражба заради хидрата. Освен това хлоралхидратът не беше в достатъчни количества, за да я убие.

Драйсдейл разпери ръце.

— Мислех, че е отровена. Нали каза за хлоралхидрата…

— Това й е дал Духър, за да я обездвижи, да я накара да заспи. Но не е знаел, че менопаузата й създава проблеми и вече е вземала антидепресант „Нардил“. Освен това същия този ден е била взела и „Бенадрил“. Сутринта са й правили противоалергична инжекция. Вече е била доста надрусана. Хлоралхидратът просто е довършил работата.

— Добре — въздъхна Драйсдейл. — И какво точно ни остава? Намушкването с нож е престъпление, но не е предумишлено убийство. Никакво убийство не е да прободеш мъртво тяло.

— Предумишлено убийство е да отровиш някого.

Драйсдейл се облегна назад.

Глицки се приведе над масата и в гласа му се прокрадна друга нотка.

— Ще се получи, Арт, слушай — аргументът на Аманда няма да е, че е искал да я убие с хлоралхидрат, въпреки че това се е получило. Не е искал да я убие, докато по-късно не я е намушкал, но е възнамерявал да й даде отрова и тя от това е и умряла. И красивото в цялата история е, че намушкването го доказва.

— И ние можем да го докажем.

— Знаем, че я е намушкал.

— Не те питах това.

— Добре, ето с какво разполагаме. После ти ще ми кажеш. — Глицки обрисува картината. Ножът е на Духър и само с негови отпечатъци. Оставил е алармата изключена и съседката му го е видяла да отвърта крушката при страничната врата, когато е отивал на игрището за голф. Друг съсед видял колата му паркирана на улицата зад ъгъла по времето, когато би трябвало да играе голф. И след това изтриването на оръжието в дрехите на жертвата, с което Глицки се сблъскваше за втори път — и двата пъти в случаи, в които заподозрян бе Марк Духър, дори три пъти, ако се включеше историята на Чаз Браун. И накрая кръвта с ЕДТА. — А и кой друг би намушкал мъртва жена и след това би инсценирал кражба?

Когато Глицки свърши, Драйсдейл не се обади веднага.

— Имаш свидетел за колата?

Глицки кимна.

— Емил Балиан. Кълне се, че е била колата на Духър, кълне се, че е било същата вечер, същото време. Като бетон е.

Драйсдейл изглеждаше доволен.

— Делото ти е готово — кимна той. — Не допускай този човек да умре. — Пауза. — А сега, Ейб, кажи ми нещо само на мен. Защо го е направил?

— Франк винаги ми казва, че нямаме нужда от мотив. Само от доказателства.

— И е прав, Ейб, прав е. Но на Крис Лок ще му е любопитно защо един гражданин за пример изведнъж решава да убие жена си…

— Не забравяй Виктор Транг.

— Добре, и него също. Две жертви без очевидна причина. Защо?

— Може би Шийла и Транг са били любовници. — Глицки вдигна ръка. — Шегувам се. Отговорът е, че нямаме представа. Още не.

— Когато Крис Лок попита, ще се чувствам много по-добре, ако имам какво да му отговоря.

— Аманда има две теории.

— Които са?

— Пиенето на Шийла. Чухме да се приказва от съседи и от някои от партньорите на Марк, че се държала глупаво на публични места. Може да е прекалила, да го е злепоставила.

— Не ми се вярва — отвърна веднага Драйсдейл.

— Другата са парите.

— Парите винаги вършат работа. Какви пари?

— Милион и шестстотин хиляди. Застраховка.

— Съпругата е имала милион и шестстотин. Това вече е нещо.

— И двамата са имали по толкова.

— Същата сума? Защо?

— Предполагам, че когато Духър е реорганизирал фирмата си преди няколко години, доста са се поозорили. Живели са от спестяванията си, заплатата не е била сигурна, такива работи. Духър е помислил, че нещата ще се обърнат един ден, но ако умре преди това да се случи, Шийла е щяла да остане на улицата, затова е започнал да слага по нещо настрана за всеки случай. По всичко излиза, че и тя е правила същото.

— И Духър ги получава?

— Да.

Драйсдейл проточи врат и огледа почти празното помещение.

— Добре — отпусна се на мястото си той. — Можеше и още, но мисля, че имаме достатъчно. Ще кажа на Аманда, че ако се наложи, залагаме на застраховката.

 

 

Драйсдейл изчака до края на работния ден. Така и така щеше да докладва на Крис Лок за други неща и въпреки че изобщо не мислеше, че тази новина ще мине незабелязано, надяваше се, че ако я пробута заедно с други, ще звучи по-нормално.

Нищо подобно.

— Както можеш да си представиш, Арт, вече ми се обадиха за това, предупредиха ме да очаквам точно нещо такова. Архиепископът няма да е доволен. Убеден е, че срещу Духър се готви вендета.

— Не съм съгласен, Крис. Мисля, че е убил жена си за милион и шестстотин хиляди долара застраховка.

— А Транг защо е убил? Господи, Арт, хората не стават просто ей така изведнъж убийци.

Драйсдейл изведнъж се зарадва — посред тази караница — че по-рано бе решил да не споменава историята на Чаз Браун. Вместо това отговори на зададения му въпрос:

— Убил е Транг, защото Транг го е вбесявал. Не казвам, че е най-добрата причина, но и това се случва. Разминало му се е, навирил е нос, решил е, че може да направи същото и с жена си и да прибере парите.

— Защо ще го прави? Трябват ли му парите? Да не би бизнесът му да се проваля?

Ако Драйсдейл знаеше нещо със сигурност, то бе, че последното никак не е вярно. Реши, че е време да смени скоростите и да мине към доказателствата.

— Важното е, че този път имаме свидетели, отпечатъци по оръжието на убийството. Разполагаме с един съвестен гражданин, който е видял колата на Духър до къщата, по времето, за което е казал, че е бил на игрището за голф. Крис, това си е готово дело. Предумишлено убийство.

Но Лок се мръщеше и бавно клатеше глава.

— И пак Глицки разследва случая? Как е станало така?

— Не знам, Крис. Но той е…

— Това си е чист конфликт на интереси, ако питаш мен. Дори и ако не се е заинатил да хване Духър независимо по каква причина, всичко това много прилича на нещо подобно, което е също толкова лошо. — Лок не искаше да добави, макар и двамата да го знаеха, че Глицки, който статистически погледнато се водеше черен, беше човек, когото той не можеше да си позволи да отстрани или даже да критикува. В знак на солидарност Лок дори бе отишъл на погребението на Фло преди няколко седмици.

— Страхувам се, че не можем да направим нищо по въпроса, Крис. Случаят е на Глицки.

Лок замълча за секунда, след това изпсува и стовари длан на бюрото си. Отиде до прозорците и се загледа навън с ръце зад гърба. Заговори, без да се обръща:

— Наистина, наистина не искам да обвинявам никого, особено някой влиятелен адвокат, в убийство, което не е извършил.

— Нито пък аз.

Лок се обърна.

— Ти какво мислиш, Арт?

Време беше да застане на нечия страна и Драйсдейл пое дъх.

— Мисля, че Глицки е прав, въпреки че ще види зор да го докаже.

— Не смяташ, че е тръгнал да смазва Марк Духър или нещо подобно, да подставя улики, такива работи? Или пък смъртта на жена му да не…

Но Драйсдейл беше категоричен.

— В никакъв случай.

Лок отново се обърна към прозореца.

— Добре, ще ти кажа решението си и няма да ти хареса. Ще го обвиним в убийството на жена му, но не и на Виктор Транг. От това, което чух от теб, не можем да докажем Транг.

— Ами повтарящият се мотив с изтриването на острието…

— Няма да стане. Значи обвинението е едно, предумишлено убийство, без екстри… — Екстрите бяха убийства при специални обстоятелства — убийство на полицай, убийство на няколко души, убийство с цел облагодетелстване и други особено ужасни престъпления.

— Но имаме поне две екстри.

— Не — отсече Лок. — Заставам зад екипа си само по обвинението, което има шанс да бъде доказано. Но лично аз не съм убеден, Арт. Нещо ми намирисва, ама не мога да постъпя иначе, нали?

— Мисля, че не.

— Добре. Предявете обвинение, само че по това дело искам да се пипа с ръкавици. Сгафите ли нещо, искам да го знам от предишния ден, ясно?

— Да, господине.

— И още нещо. Гаранцията ще е четвърт милион.

— Какво? — изненада се Драйсдейл. Това беше нечувано. Заподозрените в убийство не излизаха под гаранция, а ако се правеше изключение, то бе за милиони. Четвърт милион долара гаранция означаваше, че Духър щеше да изтегли десетте си процента печалба от някои от акциите си и щеше да излезе на секундата. Всъщност изобщо нямаше да могат да го арестуват.

— Чу ме, Арт. Специално този човек е невинен до доказване на противното и искам да се отнасяте с него като с невинен. Ясно ли е?

— Но тази гаранция… Това е прецедент…

— Става въпрос за безпрецедентен случай. Ако Аманда Дженкинс го иска, и ти мислиш, че ще спечели, добре. Уважавам те, Арт. Но ще го направим по моя начин. Точка.

— Но…

Лок вдигна ръка.

— Без но! Стига толкова!