Джон Лескроарт
Вина (6)

6

Джо Ейвъри не беше злобар или грубиян. Кристина не искаше да бъде несправедлива към него. Той си имаше и много положителни черти.

Но просто й късаше нервите.

С вбесяващо постоянство Джо вършеше разни неща, за да покаже, че въпреки професията си, той е преди всичко готин тип, а не някой зализан натегач. Риболовът например — как хваща рибките и после ги пуска, като използва само тъпи въдички — по този начин те изобщо не страдат, а вероятно даже изпитват наслада от това упражнение, там, на края на еднокилограмовата му въдица. Направо може да се каже, че така поддържа формата им.

Или работата на доброволни начала в „Сиера Клъб“. Виждаш ли? Дори и да си докарва някоя и друга кинта, той не се срамува от това, защото е чувствителен към всичко около него — просто един отворен към света човек.

Нали Кристина също е доброволка, би могла да го разбере. Ужасно важно е да си всестранно развита личност. Не трябва да губиш от погледа си голямото, всеобхватното. Ето в това се крие смисълът на качествения живот.

Още един от бомбастичните му изрази — качествен живот.

Или друго. Имаше навика да казва „виж фактите“ и после „това е интригуващо“. И двете фрази караха Кристина да скърца със зъби.

В началото тя бе запленена от сладурското му излъчване. Бяха минали почти три години от онази история с професора й. И Джо някак просто се вписа в пейзажа.

Той беше помощник на преподавателя в онзи курс по договорно право. След „заешкия“ период някои от студентите започнаха да се мотаят заедно след занятия, да ходят на пица, да водят вълнуващи юридически беседи. А сетне една нощ стана така, че останалите си тръгнаха по-рано.

Тъй че тя и Джо затвориха заведението и нощта ги прие в прегръдката си, договорите останаха зад гърба им и те се отдадоха на общия си интерес към излетите, ските, природата. Кристина харесваше Джо, гъстата му черна коса, изсеченото лице. И тази трапчинка на брадичката, досущ като на баща й.

Джо се накани да отпраши за пустинята Тахо за пет дена около Деня на благодарността с няколко приятелчета. Дали Кристина няма да се присъедини към тях?

Без кандърми, без навивки. Това й допадаше.

След известно време тя установи, че харесва поведението му и личността му по един хладен, равнодушен начин, който понякога прерастваше в изблик на чувства. Това беше в реда на нещата. Навярно щеше да настъпи някаква промяна — тя бе готова да чака. Така или иначе, не вярваше особено на бурната страст. Отчаяно се надяваше, че „харесвам“ с течение на времето ще се превърне в „обичам“. Нали затова след толкова време си беше избрала някой, който да е добър, в чиято компания да изпитва ако не трепет, то поне удоволствие и оживление.

 

 

Беше четири следобед. Джо седеше зад бюрото си, въртеше между пръстите си някаква химикалка и гледаше право в Кристина, като се стараеше да овладее гнева си.

— Не знам защо побесня толкова — заговори тя.

— Не съм побеснял. Просто си мислех, че вече говорихме за това. Искам да кажа, че ти нищо не спомена снощи и изведнъж цъфваш тук, облечена като манекенка…

Тя разпери ръце.

— Джо, това е най-обикновен делови костюм.

— Да де, ама другите кандидати за лятна специализация просто изпращат писмо с кратка автобиография. Ние тук ги преглеждаме и решаваме дали…

— Знам това. Марк Духър ми каза да дойда, затова си помислих, че ще е подходящо да изглеждам добре.

— Което при теб не е… — Той спря, преди да изтърси признанието, че без значение дали й харесва или не, пак на преден план излиза ефектът от нейната красота. — Как да ти кажа, може би съм малко разочарован. — Химикалката се изплъзна от ръцете му и той изненадано я проследи с поглед.

— Не знам защо би трябвало да си разочарован. Направо не разбирам. Марк каза…

— Марк. Имаш предвид господин Духър?

Устните й се вкамениха от чувство на безсилие.

— Той каза да го наричам Марк. Той е готин, Джо.

— Да, готин е — започна да се навива все повече и повече Ейвъри. — Излъгах те — каза спокойно той. — Наистина съм бесен. — Погледна над рамото на Кристина, за да се увери, че вратата е затворена. — Господин Духър хич не е готин. Нека да изясним това. Виж фактите. Той е много потаен човек. Именно той отряза главите на Маккейб и Рот, въпреки трийсетгодишния им стаж и…

Кристина клатеше глава.

— Добре. Законите на бизнеса са сурови. Той е шефът, нали така? Това е свързано с борбата за надмощие. Но той ми каза да му се обадя. Какво би трябвало да направя според теб?

— Аз те помолих да не му се обаждаш. Какво ще кажеш за това? Питаш ли ме как се чувствам, докато се връткаш наоколо и проучваш възможностите за работа зад гърба ми?

— Нищо подобно не съм правила — повиши глас тя. — Казах ти, че попаднах на него в църквата. Боже Господи, остави ме на мира, Джо. Не бъди такъв… такъв…

— Какъв? — продължи да я напада той.

— Такъв опекун, по дяволите, ето какъв.

Ейвъри се облегна назад и гласът му премина в шепот.

— Аз — опекун? Ако аз съм опекун, май не съм от най-добрите, така ли е?

— Не ти и трябва. Това си е моя работа. Става дума за моя живот и моята кариера и ако шефът ме е поканил при себе си за интервю, как очакваш да постъпя? Да кажа: „Не, съжалявам, аз съм съвременна жена, но гаджето ми ще се впрегне“.

— Не се впрягам.

— Не си и ядосан, предполагам. — Каза го, макар да знаеше, че Ейвъри е бесен. — По дяволите, Джо, нямаш никакво право да си го изкарваш на мен. — Тя грабна куфарчето си.

— Къде отиваш?

— Да говоря с господин Духър. — За миг се поколеба. — С Марк.

Той скочи, протегна ръка, едва не прекатури стола си.

— Ей, ей. Чакай малко, Кристина. Чакай малко!

Тя се спря с ръка на бравата.

— Добре, чакам. Какво има?

Той заобиколи бюрото и се спря на метър от нея.

— Виж… — Пое дъх, направи опит да се овладее. — Виж какво, съжалявам. Не ходи при господин Духър, не и в това състояние.

— Какво ми има на състоянието? Това, че ме изкара извън кожата ми? Боиш се да не би случайно да те накисна? Обещавам, че изобщо няма да те споменавам.

— Кристина…

— Не разбирам защо не искаш да работя тук, Джо. Мислех си, че ще се зарадваш. Да бъдем заедно, да се виждаме, да ходим на обяд… Мислех си, че ще ни е гот.

Той пристъпи към нея и нежно хвана ръцете й.

— Знам — каза. — Знам. Права си.

— Тогава какъв е проблемът?

— Просто бях изненадан, това е всичко. Нали бяхме решили друго нещо и това ми дойде като гръм от ясно небе…

— Какъв гръм, Джо. Нямам нужда от твоето разрешение. Бях долу и дойдох, за да ти съобщя. Нямам нищо за криене.

— Добре — въздъхна той. — Добре, съжалявам. Не искам да го правя повече на въпрос.

— Аз също.

— Тогава всичко е наред. — Той отстъпи назад. — Носиш ли си автобиография? Препоръчително писмо?

Тя кимна, отиде до бюрото му, сложи отгоре куфарчето си и го отвори. Подаде му плика и го попита каква е процедурата по-нататък.

В очите му се появи някаква сянка, която не й хареса. След това Джо пусна една усмивчица, за да прикрие изражението си. Даде й знак с глава да го последва. На пода до етажерката в другия край на стаята беше сложен обикновен амбалажен кашон.

Като отговорник по избора на летни специализанти, Ейвъри приемаше всички биографии, а на всеки две седмици комисия от четири човека ги преглеждаше. Междувременно той пресяваше съдържанието на кашона, който днес беше пълен на около педя височина от дъното.

Ейвъри пусна плика на Кристина най-отгоре.

— Всичко е наред — каза. — Машината се завъртя. Сега комисията има думата. — Вдигна ръка и докосна ръкава й. — Така се осигурява пълна обективност, Крис. Просто ще трябва да изчакаме за резултата.

 

 

И какво сега — цялата тази разправия, за да й пуснат плика в кашона. Бяха я прекарали.

Кристина беше толкова ядосана, че не можа да си даде сметка за това, чак докато не целуна Джо пред асансьора и не се смъкна долу във фоайето, което я изведе на Маркет стрийт. Едва тук се спря и сърцето й внезапно заблъска в гърдите.

 

 

Въпреки краткото съобщение, Виктор Транг преливаше от щастие, че пристига на следобедна среща с господин Духър, представителя на Архиепископията.

Както обикновено, Транг не се скъсваше от съдебни дела и почти светкавичният отговор на господин Духър по телефона стопли сърцето му. А и в края на деня му дойде добре дошло да се чупи от офиса си, който се състоеше от една-единствена стая в мрачната задна част на почти вековна сграда близо до изхода към Джинива авеню на магистралата Джуниперо Сера — възможно най-мрачната част на Сан Франциско.

Дали ще му бъдело удобно колкото е възможно по-скоро да слезе в центъра до техния офис — без съмнение твърде лъскав — на двайсет и първия етаж в сградата на „Калифорния“ 1, за да обсъдят случая? Ами, с удоволствие. Само дано намери пролука в ангажиментите си.

Едва миналия четвъртък бе запознал Духър с материалите, но бързият отговор го караше да предвкусва и бързо споразумение. А той бе влязъл в играта именно затова.

Марк Духър не пожела да пие нищо, но секретарката поднесе на госта отлично препечено френско кафе в почти прозрачна порцеланова чашка с тънка златна ивичка по ръбчето. Транг се бе настанил върху дивана в стил ампир пред махагоновата масичка за кафе и разглеждаше просторния кабинет с високите от пода до тавана прозорци.

От тази височина изгледът към града беше смразяващ, а изводът — кристално ясен: Духър не би се намирал тук, ако често бе губил дела. Времето през целия ден беше ужасно. Черни облаци, блъскани от вятъра, и сега ту скриваха, ту откриваха гледката — моста над залива с Острова на съкровищата, шлеповете и влекачите във водата. Хълмовете в далечината от другата страна на залива бяха стоманеносиви.

Транг отпи глътка кафе, кимна и се усмихна на домакина си. Беше на трийсет и три години. Станал бе гражданин на Съединените щати преди петнайсет години и бе привикнал към лицата на хората от бялата раса. Но това лице пред него беше непроницаемо — открито, честно, очевидно настроено приятелски, възпитано и добре поддържано. От такива лица Транг се плашеше най-много и човекът, на когото принадлежеше то, седеше на педя от него, с кръстосани ръце, подпрял лакти на колената, леко приведен напред и още първите му думи попаднаха право в целта.

— Първо, архиепископът ме натовари да ви съобщя, че не съществува никаква умишлена политика на толериране на подобно поведение в Архиепископията. Ако отец Слокъм е имал интимна връзка с госпожа Деп…

— Точно така, а също и с дъщеря й.

— Ако, казах, отец Слокъм е постъпил така, това е мерзко и ние осъждаме неговите деяния. Но — продължи Духър — в по-общ план нещата изглеждат иначе… защото въпросът е много деликатен.

Транг кимна.

— Това е самата истина — каза той, — както е истина и че значителен брой хора са претърпели сериозни щети.

Духър трепна при тази формулировка. Без „щети“ нямаше обезщетение. Транг му обръщаше внимание, че не е дошъл тук, за да разтяга локуми.

— Някои хора наистина може да са пострадали, господин Транг. Предлагам ви все пак да се съсредоточим върху случая на госпожа Деп. Тя е същинският ви клиент, нали?

Транг остави чашката на масата и се усмихна. За пръв път изпита чувството, че от този храст може да изскочи заек. А ако това станеше, той щеше да бъде на линия.

— Само до мига, в който коригирам жалбата. — Той пусна още една усмивчица. — Вярвам, че сте се запознали с материалите.

— Да, разбира се. Тъкмо затова настоях за тази среща. Няма нужда да ви намеквам, че ние предпочитаме да не правите това.

Транг едва успя да сдържи възбудата си. Архиепископията щеше да му предложи споразумение. На раменете му израснаха криле.

— Естествено, ако успеем да достигнем до някакво споразумение сега…

Духър се усмихна, кимна и се изправи.

— Добре — каза той. — Мисля, че ще успеем. — После отиде до бюрото си, взе една кожена папка и я отвори. — Разполагам с чек за сумата от петнайсет хиляди долара като отговор на иска на госпожа Деп.

Стомахът на Транг се сви на възел. Преди десет секунди в главата му се въртяха милиони, а сега…

— Петнайсет хиляди?

— Това е щедро предложение — продължи Духър. — Знам, че госпожа Деп има чувството, че е пострадала, но хайде да не твърдим, че тя няма никаква заслуга за този злощастен сценарий. Това е най-доброто, което можем да предложим. Познавам твърде добре архиепископа. Ако бях на ваше място, щях да приема. Давам ви съвсем приятелски съвет.

Транг се насили да не скочи и да запази гласа си спокоен.

— Ние настоявахме…

— Знам, знам, но виж, Виктор… Нали мога да ти викам Виктор? Виж, нека да говорим направо. И двамата сме наясно ти какво би предприел оттук насетне. Ще душиш за свидетели или жертви, или както щеш ги наречи, които да обвинят свещенослужителите за неща, които или изобщо не са се случили, или са много трудно доказуеми. Нещата ще се забатачат и в крайна сметка ще загубиш. След като си пропилял пет години от младостта си. — Духър се бе изправил до прозореца. — Ела за малко тук. Ела.

Транг послушно се изправи и прекоси стаята. От височината можеха да те побият тръпки. Изглеждаше сякаш те двамата висят в пространството. Духър направи крачка към прозореца и обувките му почти докоснаха стъклото. Той дръпна Транг до себе си и сега двамата се намираха на заплашително близко разстояние.

Духър се насочи към сърцевината на разговора.

— Знаеш ли, не минава нито ден, без да застана тук и да погледам надолу към града, изпълнен с безсмислената суета на нашего брата. Тези сгради, това боричкане за място под слънцето… — Той се залепи за прозореца. — Всички тези човешки същества долу по улиците, малки, щъкащи наоколо като мравки, заети с мравешките си дела. Разбираш ли за какво говоря?

— Предупреждавате ме за опасността от започването на един мравешки съдебен процес.

Лицето на Духър се озари.

— Точно така, Виктор. Позна. Защото трябва да ти кажа — навярно няма да е новост за теб — че съдилищата са претоварени с работа и по тази причина там са особено чувствителни към процеси, съшити с бели конци. Даже прекалено чувствителни, бих казал. Подушват ги още по миризмата и ще се натъкнеш на такива спънки, че ще ти се изправят косите. Кофти работа, много кофти. Особено за солисти като теб. В съда знаят как да ви теглят шута.

Транг се стегна и се отдръпна от прозореца.

— Този процес не е съшит с бели конци.

— Госпожа Деп наистина има известно основание, съгласни сме. Затова даваме и тези петнайсет хиляди. Виктор… — Духър постави ръка на рамото му, сякаш се канеше да го метне в пропастта. — Мислех да играя твърдо с теб и да не ти правим никакво предложение. Но когато споделих с Джим Флеърти — архиепископа — че ще загубиш и ще трябва да платиш и нашите хонорари, а най-вероятно ще ти бъдат отнети и правата — тогава той настоя да ти предам това предупреждение и да ти предложа една наистина щедра сделка. Ако питаш мен, мразя да си разкривам картите, но Негово Превъзходителство не иска да страдаш излишно, което непременно ще се случи, ако се стигне до съдебен процес.

— Това е явна заплаха, господин Духър.

— В никакъв случай. Просто приятелски съвет. Ела да поседнем. — Духър го поведе към дивана. — През годините сме имали стотици случаи на тъжители, които са гледали на Църквата като на бездънен джоб. Някакво хлапе се пързаля със скейтборда си по стъпалата на някоя от нашите сгради и си счупва крака. И бащата ни търси отговорност. Е, добре, понякога се съгласяваме да уредим спора по мирен начин. Но има алчни хора с адвокати, които не спират дотук — те претендират за престъпна небрежност, предизвикала определени щети, и така нататък. Такива дела винаги са губещи.

Духър вдигна чека от масичката за кафе и го хвърли в скута на Транг.

— Знаеш защо тези дела са губещи и знаеш защо твоята коригирана жалба също ще претърпи крушение. Защото ако претендираш за три милиона долара, навлизаш в света на глупостта, а глупостта се среща под път и над път в този град. Аз поне съм я виждал стотици пъти. Докато сега държиш в ръцете си петнайсет хиляди долара — живи пари! — от които ще вземеш на мига своята една трета, нали така, за неприятностите, и десет остават за госпожа Деп. Тъй че следващите пет години ще можеш да се посветиш на нещо, което наистина си струва.

На Транг му прилошаваше. Духър не можеше да говори истината, трябваше да спечели това дело. Та това бе най-брилянтната му идея. Ако сега не можеше да спечели пари, значи мястото му изобщо не беше в този занаят. Устата му бе изсъхнала така, сякаш беше ял пясък. Погледна надолу, видя чашката с кафе и я сграбчи. Кафето бе изстинало. Той преглътна, почти загубил дар слово, трескаво мислейки за някакъв отговор.

— Не мога да взема чека, без да се консултирам с клиента си.

Телефонният звън му даде миг отдих.

Духър вдигна слушалката, кимна и каза:

— Да, пуснете я.

Докато вратата се отваряше, той вдигна извинително рамене към Транг и в този миг на прага се появи една от онези неземни жени — висока най-малкото колкото Транг, с безупречна кожа и равни зъби.

Тя направи крачка и спря.

— Съжалявам много, Джани каза… Не исках да ви преча.

Духър тръгна към нея.

— Всичко е наред, Кристина. С господин Транг приключваме.

Той ги запозна. Транг стисна нейната хладна и суха длан със собствената си гореща и потна ръка.

На Транг не му убягна, че двамата се погледнаха особено. Изглеждаше прекалено притеснена от прекъсването на чуждия разговор, от това, че в стаята има още един човек. Беше пределно ясно, че е разчитала да го завари сам и сега бе някак разочарована.

В същото време и перките на Духър се свиха. По всичко личеше, че тя е просто една от младите му служителки, но въпреки това той изглеждаше съвсем загубил ума и дума.

Не, помисли си Транг, това важи и за двамата.

— Мога да изляза — предложи той.

— Няма нужда — съвзе се Кристина. — Аз съм само за минутка. — После се обърна към Духър. — Исках просто да ти кажа, че си оставих автобиографията при Джо, както обещах.

— Добре.

Тя мръдна с рамене.

— Джо каза, че оттук нататък нищо не зависело от него. — Момичето промени гласа си и изрече със сурово изражение на лицето: — „Чака те съвсем обективна оценка, Кристина.“

Между тях като че ли отново протече електричество.

— Обективността може да ти е само от полза, Кристина. Радвам се, че ме уведоми. Искаш ли да продължим разговора по-късно?

Транг си помисли, че долавя в този въпрос нотки на паника. Въпросът нямаше нищо общо с небрежния начин, по който бе зададен — Духър искаше да я види отново на всяка цена, отчаяно се нуждаеше от нея. Можеше да се преструва колкото си иска по време на преговорите, но сега, в този момент, със сигурност се бе натъкнал на едно от уязвимите места на Духър.

Но тя не го прие така, каза „о, добре“ и преди да се завърти на пети и да излезе от стаята, отново се извини на Транг за безпокойството.

След като Кристина излезе, Духър загуби още един ценен миг, загледан втренчено в затворената врата. После, сякаш изненадан от присъствието на Транг, той пак нахлузи на лицето си дежурната усмивка.

— И така, господин Транг, всъщност вече Виктор, защо не използваш телефона ми да звъннеш на госпожа Деп сега? Чувствай се като у дома си.

Но краткото посещение на жената по някакъв начин бе нарушило увереността на Духър. Като че ли вече му беше все едно дали споразумението ще се постигне още сега. Това вдъхна на Транг известни надежди. Духър не бе чак толкова непоколебим. Можеше да бъде победен, като, разбира се, Транг никога нямаше да разбере със сигурност дали противникът вече не е достатъчно изтощен, за да продължи наддаването още.

— Мисля, че трябва да се видя лично с госпожа Деп.

Духър сви рамене. Никаква сянка на разочарование. Отново бе облякъл бронята си.

— Ти решаваш. Чекът ще бъде тук до два следобед утре. След това предложението отпада. Разбираш ли?

Транг се изправи.

— Да, разбирам. И много благодаря за предупреждението. Ще му обърна голямо внимание.

 

 

Върху бюрото на сержант Глицки падна неясна сянка и той вдигна очи от доклада, който се преструваше, че чете. Пред него стоеше някаква жена, осветена в гръб от флуоресцентните лампи на тавана. Той с досада отмести стола назад и погледна часовника на стената. Нямаше по-неприятно нещо от това пет минути преди края на работното време да ти се изтърси някой от толкова редките иначе свидетели. Голям късмет вадеше днес.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Мисля, че си спомних нещо.

Глицки нямаше никаква представа коя ли може да е тя. Той се изправи.

— Прощавайте, вие сте…?

Жената протегна ръка.

— Кристина Карера. Във връзка с Таня Уилоус. Видяхме се днес в Центъра за оказване на помощ след изнасилване.

Глицки присви очи. Напълно бе възможно да е така, помисли си. Той не забелязваше жените напоследък. Тази, с която се бе срещнал сутринта, беше с дънки и мокро палто, а мократа коса падаше върху лицето й. Но все още не бе убеден, че би могъл да я разпознае сред група жени, като жената, която бе разпитвал сутринта.

Той прекара ръка през челото си и направи опит да се усмихне.

— Набито око за дреболиите. То превръща обикновеното ченге в добро ченге. — Той се отпусна пак на стола и кимна на жената да седне на дървения стол до бюрото. — И така, какво ново си спомнихте?

— Изобщо не съм сигурна, че е от значение. Слязох в центъра, за да подам заявление за работа. Помислих си, че ще е добре да ви се обадя.

— Чудесно — отвърна Глицки, а сетне повтори: — Какво си спомнихте?

— Той има татуировка.

Глицки си мислеше, че в далечното бъдеще сегашните дни ще се наричат епохата на всеобщото телесно осакатяване. Всеки имаше татуировка. Или халка, или нещо метално, забито в някоя от ерогенните си зони.

Но освен ако убиецът изнасилвач на Таня Уилоус нямаше татуировка на първото и третото си име и поне инициал на второто, самият факт нямаше как да облекчи кой знае колко Глицки в разпознаването му. Но жената продължи да говори.

— Не знам защо не си спомних за това сутринта, когато разговаряхме. — Тя докосна главата си. — Просто ми бе изскочило. Толкова други неща станаха. Но после си спомних пак за Таня, докато чаках рейса, и видях реклама на един с татуировка…

— Така?

Кристина млъкна за малко и преглътна.

— Била на пениса му.

Глицки се хвана за бюрото и се изпъна на стола. Това май беше нещо.

— На пениса му?

Жената кимна.

— Той я попитал дали не иска да види татуировката му и тя се съгласила, като си мислела, че се намира… разбирате ме. Не и там.

Глицки се усмихна.

— Идва негодникът и вика: „Ела да ми разгледаш рисунките“. Стар трик, осъвременен за романтичните деветдесет години. Таня дали е успяла да забележи какво пише там?

Кристина поклати отрицателно глава.

— Сигурна съм, че не. Тя би трябвало… — Въпреки усилието, хубавата й главица продължи да се тресе, жената сведе поглед и цялата почервеня, а Глицки започна да се досеща за какво става дума. Най-сетне тя вдигна очи и той видя, че всъщност Кристина се бе опитвала да овладее смеха си.

Знаеше точно за какво си мисли.

— Да не е било „Дора“?

— Не е смешно — каза тя. — Нямах намерение да се смея. Не, не мисля, че е било това.

Вицът за Дора: когато мъжът получи ерекция, татуировката гласи: „Добре дошли в Ямайка. Приятна отмора“.

Внезапно Глицки, чийто професионален живот представляваше литания от насилствени смърти, човекът, който не беше спал повече от четири часа на денонощие през последните месеци, човекът с празните джобове и с трите деца и с жената, неговата трийсет и девет годишна жена, която гаснеше в прегръдката на рака — внезапно нещо в този човек се пречупи и той също избухна в гръмогласен смях.

 

 

Шефът на отдел „Убийства“ лейтенант Франк Батист надникна от кабинета си да види какво става. Глицки никога не се бе смял тук в отдела. А най-вероятно и навън не го правеше.

— Всичко наред ли е, Ейб?

Глицки се съвзе, кимна на Батист и погледна към Кристина.

— Това никога не ми се е случвало. Извинявайте. — В очите му блестяха сълзи. Беше се смял почти половин минута.

— Няма нищо. — Кристина се бе смяла секунда-две. — Навярно точно от това сте имали нужда.

Глицки изтри очи, пое си дъх и въздъхна. Батист се върна в кабинета си.

— Както и да е, извинявайте — повтори той. А след това изтърси съвсем неочаквано: — Изобщо не знам какво правя тук.

— Какво имате предвид?

— Не ви познах четири часа след нашия разговор. Татуировката на някакъв изнасилвач ме хвърли в тъч. Май трябва да се махна и да се върна чак когато вляза във форма.

Тя не знаеше какво да отвърне на подобно откровение, но чувстваше, че не бива да мълчи.

— Казахте, че жена ви е болна. Може би всичките ви мисли са насочени към нея.

Отново възвърнал сериозността си, Глицки се пресегна към папката на Уилоус.

— Май е тази — заяви той.

— Защо не й звъннете? Може вече да се чувства по-добре?

Той помълча, чудейки се дали да й каже. Отричането явно не помагаше, тъй че признанието поне веднъж можеше и да не причини такава болка.

— Не е възможно — каза. — Болна е от рак.

Кристина се облегна назад.

— Много съжалявам.

Глицки махна с ръка, отвори папката и се взря в нея за миг.

— Има ли още нещо, което да сте си припомнили?