Джон Лескроарт
Вина (45)

45

След процеса Уес Фаръл сдаде багажа.

Реши да не си реже косата, докато в живота му не се появи нещо смислено. Спря да чисти апартамента си, не че някога го беше правил с голямо желание. Записа се да учи вечерно история, защото там вече всички бяха мъртви и не можеха да го наранят.

Взе решение да се раздели окончателно с правото, отказа се от офиса си на Норт Бийч. Отново си възвърна петте килограма излишно тегло, обръсна елегантните си мустаци и скри хубавите си дрехи в дъното на гардероба.

Светът беше една измама. Хората — особено чаровните победители — бяха пълен боклук. Всеки идеализъм представляваше заблуда. Тъй като бързото и безболезнено самоубийство, да кажем с пистолет, намирисваше на предаване, той реши да тръгне по по-бавния път — този на постепенното алкохолно отравяне.

Някъде към края на процеса бе решил да се обади на Сам. След като прочете дневника на Даян Прайс, разбра, че се е държал като арогантен глупак и е грешал по всички показатели.

След като Флеърти му се обади с решението си да не се явява в съда, Уес разбра, че няма да се наложи да подлага Даян Прайс на кръстосан разпит. Нямаше да се наложи да я разкъсва.

И това му даваше възможността да каже на Сам, че е започнал да й вярва. Бил е глупак. Обича я. Биха ли могли да опитат отново?

Но Уес не беше Марк Духър, липсваше му феноменалният му късмет, способността му прекрасно да улучва подходящия момент. Той беше боксовата круша на една враждебно настроена вселена. Фиаското на Даян Прайс с пистолета отне възможността му да говори със Сам.

Така и така беше на дъното, затова Лидия избра точно този момент да му сподели романтичната си история за авантюрата между нея и Духър в деня на погребението на Шийла.

И Уес окончателно реши да потъне в блатото от алкохол и вселенско отчаяние. Историята на Лидия затвърди мнението му за жените като цяло. Не можеше да си позволи да забрави, че всяко отдаване в любовта е фалшиво, подозрително и предопределено да се провали. А той се бе провалял достатъчно.

Привърза се още повече към кучето си — според него това беше показателно за душевното му здраве. Разкара дизайнерката, която го разхождаше, и започна истински да се грижи за него, макар и от време на време.

Тъмният период продължи около седем или осем месеца, но расовите бунтове, които почти разрушиха града през лятото, привлякоха вниманието му и обстоятелствата го принудиха да се погрижи за бивш състудент, обвинен в убийството на чернокож; а в лицето на Ейб Глицки намери неочакван сътрудник.

Накрая направи нещо добро като адвокат.

Затова отряза дългата си коса, извади старите си костюми и започна отначало.

Изминалите дни вече бяха заличили до известна степен раните, причинени от Сам.

Започна да я ухажва с пълната класическа програма — извинения, цветя, извинения, вечери. И пак извинения. Беше безчувствен тип, който хич не пасваше на времето си, но щеше да се опита да се промени. И говореше сериозно.

Почти година след деня, в който оправдаха Духър, двамата се преместиха в горната половина на една къща близнак във викториански стил на Буена Виста, точно срещу парка със същото име, на две пресечки разстояние от старото място на Сам на Ашбъри и не много по-далече от Центъра.

 

 

Седяха на плажните шезлонги на малката тераса, построена явно от предишен наемател между фронтоните на покрива. Искаха да си направят барбекю, когато въглищата посивеят. Пиеха мартини в традиционни чаши с дълги столчета. Последният албум на групата „Алабама“ насищаше светлината, а кънтри хармониите се носеха сладостно с мекия вятър.

Далече под тях, от другата страна на улицата, можеха да видят светлозеления склон на хълма, хората, които се разхождаха или играеха на фризби, дългите сенки, частица от небето над центъра на града.

Беше последната седмица на май. Цели два дни поред времето беше топло — кратката пролет на Сан Франциско. На запад зад тях мъглата подготвяше юнската си атака и по всичко личеше, че ще пристигне точно навреме, като по този начин дългата зима, която за този град представляваше лятото, щеше да започне още на следващия ден.

Марк Духър не беше сред любимите им теми за разговор, така че Сам избягваше да отвори дума за това през последните няколко часа, но най-накрая реши, че е настъпил подходящият момент.

— Познай кого видях тази сутрин.

Фаръл си изрови една маслинка, засмука я, след това я хвърли на Барт, който я хвана във въздуха.

— Елвис. Той наистина е жив, нали знаеш? Прочетох го във вестника в супера, този път доказателствата им са сериозни.

— Знаеш ли какво очаквам с нетърпение? Не ми отговаряй веднага. Очаквам някой ден да ти кажа: „Познай кого видях днес!“ или „Знаеш ли какво очаквам с нетърпение?“ и ти да ми отговориш: „Кого?“ или „Какво?“, зависи от случая. Страхотен ден ще е, когато това се случи, ако изобщо някога стане.

Уес сериозно кимна.

— Давам ти цял долар, да ми направиш диаграма на последните ти изречения, ако изобщо бяха изречения.

— Ето какво имах предвид — въздъхна Сам. — Това беше съвършен пример.

— Наистина е проблем — съгласи се той. — Не трябва да мисля толкова елементарно. — Пресегна се и постави ръка на коляното й. — Кого видя?

— Кристина Карера.

Сам видя, че Уес се опитва да скрие естествената си реакция. Въздъхна, взря се в гледката пред тях, махна ръката си от коляното й, отпи от питието си.

— Как е тя?

— Бременна е.

— Шегуваш се.

— Нищо подобно.

Прикрит поглед.

— Уау!

— Дойде в Центъра. Не! — Тя усети какво си мислеше той. — Само да ме види.

— Да си спомните за старите времена?

— Тя така каза.

— И колко минути продължи да й вярваш?

— Не си гледах часовника, но по-малко от три секунди.

— Добре — кимна Уес. — Това е достатъчно. Дала си й възможност. Какво искаше в действителност?

— Виждаш ли сега, ако бях на твое място, щях да ти кажа нещо от рода на: „Искаше да й помогна в преговорите по отношение на нов договор между Хонконг и Китай във връзка с новото хилядолетие“. Но аз такива неща не говоря. Обикновено. Опитвам се да бъда общителна.

— Защото си по-добър човек от мен. И какво искаше Кристина?

— Не съм съвсем сигурна. Просто да си поговори със стар познат. Да се огледа в очите на някой друг. Беше уплашена и не знаеше как да си го признае.

— И аз бих бил уплашен на нейно място. Каза ли й, че е умно от нейна страна да се страхува?

— Не. Нямаше да й помогне. Поговорихме. Говореше главно тя, а аз слушах, преструвах се, че наистина просто е минала ей така, за да каже здрасти. Но след време стигна до същината на нещата.

Уес се изправи и отиде до ръба на покрива, загледа се към парка.

— Бие ли я?

Сам застана до него и го прегърна през кръста.

— Не. Казва, че не.

— В кой месец е?

— Почти накрая. Наближава да ражда. След време, може би от възпитание, попита и аз как съм, какво правя и така нататък. Казах й за мен и теб.

— Не всичко, надявам се.

Сам се притисна до него.

— Когато те споменах, все едно й хвърлих спасително въже. Призна, че би искала да ти се обади, но не знаела какво да каже. Не мислела, че ще искаш да говориш с нея.

Уес мълчеше. В думите на Сам имаше истина — вероятно би отказал да говори с Кристина, ако тя просто дойде при него. По време на процеса защитата се бе разделила на два екипа — Уес на една страна и Кристина и Марк на друга.

След това, когато съмненията му относно Духър нараснаха, Кристина отказа да го слуша. Собствените й отношения с Марк стояха на първо място.

Когато всичко свърши, Уес отново се подведе по объркания си идеализъм. Опита се за последен път да се свърже с Кристина, да я накара да размисли, че независимо от оправдаването, убийството беше дело на Марк.

Може би не избра подходящия момент — не му се случваше за пръв път — тя вече носеше годежен пръстен. Първо трябваше на това да обърне внимание. Попитала го бе за доказателства, за нещо ново, което не бяха видели по време на процеса или подготовката за него.

И тогава Уес избухна и извика, че сам Марк му го е казал…

— Казал ти е? Признал е?

Но Фаръл не можеше да лъже. Никога. Беше сигурен, че някой ден ще бъде възнаграден за това. Но не и този път. Той отвърна:

— По свой начин.

— Значи не ти е казал и не го е признал. Така ли?

Уес тъжно си даде сметка, че тя като че ли го подлагаше на кръстосан разпит. Кристина го беше наблюдавала на процеса, бе попила някои от тактиките му и той сигурно й бе помогнал да стане добър адвокат. Искаше му се, докато я слушаше, да изпита някакво задоволство, но просто не се получаваше.

Вместо това призна, че Духър нищо не му е казал.

И всичко свърши дотук. Тя нямаше изобщо да се замисли върху думите му.

Фаръл си мислеше, че дори сам Марк да й каже, пак нямаше да му повярва. Беше напълно погълната от него и нищожните съмнения на Уес Фаръл единствено заздравяваха убеждението й, че срещу тях с Марк се е изправил целият свят.

Кристина му бе казала какъв е неговият проблем. Ревнува, че Марк зависи повече от нея, отколкото от него, че ролята на Уес в живота на Марк ще намалява, че…

Беше се опитал. Наистина.

 

 

Сам пое дъх.

— Тя иска да те види.

— Ще си помисля. Добре, помислих си. Не искам да я виждам.

— Помоли ме да говоря с теб.

— Ти го направи. — Той тръгна към отсрещния край на терасата. Нямаше къде другаде да отиде. Обърна се пак към Сам. Трябваше да разширят това място, за да може да се крие някъде. — Какво да й кажа повече от онова, което й казах последния път?

— Не зная. Може би този път е готова да ти повярва.

— Не ми пука дали ми вярва. Не ми пука в какво вярва. — Гласът му се извиси. Това не му хареса. Не искаше да крещи на Сам. Обичаше я. Този проблем нямаше нищо общо с тях двамата. Той се насили да се овладее. — Тя живее с убиец, Сам. Какво точно да й кажа? Ето слушай: „Ей, Кристина, може би няма да е много добре, ако продължиш да живееш със съпруга си, защото — как да ти го кажа най-приятно? — от време на време той убива хора. Не всеки ден, нали, и не казвам, че ще убие и теб, но за да си сигурна…“. — Уес поклати глава. — Не мисля, че ще мога да го направя.

Той притисна ръка към челото си, прокара пръсти през косата си.

— И тя какво ще прави след това? Ще го напусне?

— Възможно е. Нищо чудно да й спаси живота.

— Може да си тръгне сега. Сама да си спаси живота. Това не е моя работа. Изобщо. По дяволите!

Сам се приближи до него — често го правеше, защото знаеше как му действа това — и го прегърна.

— Мисля, че просто иска да знае всичко, което знаеш и ти. Нищо повече. Тя носи бебето му. Това е страхотно обвързване. Не може просто да си тръгне, трябва да е сигурна.

— Никога няма да е сигурна, Сам. Вече знае всичко, което знам и аз. Всичко е в главата й.

Но той я прегърна и положи глава на рамото й.

— Кога? — попита Уес.

— Казах й за утре сутринта — усмихна му се Сам и се изправи на пръсти да го целуне. — Удобно ли ще ти е?

 

 

По своя предпазлив начин Глицки се бе върнал при живите.

На седемдесет и осем години Нат започна да учи за равин. Всеки ден спортуваше аеробно ходене от Аргуело до плажа и никога нямаше да умре, дори нямаше да остарява повече и за това Ейб му беше благодарен.

Най-големият син на Глицки, Айзък, завършваше гимназия след няколко седмици и се беше превърнал в един възрастен младеж. След дипломирането, заедно с трима приятели щеше да тръгне на колоездачна обиколка на Западния бряг. Планираше нещата си така, че да го няма през по-голямата част от лятото, а наесен постъпваше в университета в Лос Анджелис.

Джейкъб, който вече беше на седемнайсет години, веднъж склони и отиде с кръстницата си, една от приятелките на Фло от колежа, на опера. Въпреки подигравките на братята си и собствените си лоши предчувствия, той прекара цяла вечер в концертната зала на Сан Франциско. И след това още една. Преживяното — великолепието, драматизма, емоциите, трагедията — го преобразиха. Не след дълго започна да ходи на неделните матинета, заставаше най-отзад и си купуваше билети с намаление със собствените си пари.

Започна да събира и компактдискове. Първо къщата им се изпълни с песните на Тримата тенори. Но не след дълго Джейкъб мина на арии, след това на цели опери. Разучаваше музиката, либретото. Започна да учи италиански като свободно избираем предмет в училище. Откри, че има богат баритон и си намери учител, който твърдеше, че може да го развие.

А най-малкият си смени името. Живееше в къщата на наполовина черен полицай и не вървеше да се обръщат към него с прякора му О Джей. Сега беше Орел Джеймс — истинското му име. Всеки ден чертите му заприличваха все повече на тези на Фло, особено очите.

На Орел още му беше трудно. В училище странеше от другите. Слушаше много уокмена си. И бе започнал да заеква.

По-големите му братя вече не си играеха с него както преди. Колкото и да му се късаше сърцето, Ейб знаеше, че така трябва да бъде — всички растяха. По-големите вече имаха свой живот. Орел така и така не беше тяхна отговорност.

Отговорността беше на Глицки и на никой друг. Той я прие и понякога си мислеше, че го спаси именно това, че някой имаше нужда от него.

Трябваше да започне да се прибира вкъщи, да помага на Орел с домашните, да ходи на родителски срещи, да е свободен в събота и неделя. Ейб беше играл футбол в колежа, а в училището имаха нужда от треньори.

Изведнъж се оказа заобиколен от хора. Бащи, майки, хора, които не работеха в полицията, други деца. В началото това го объркваше, но после двамата с Орел отиваха да пият шейк и имаха за какво да си говорят. Учудващо и за двамата, футболът ги обедини.

Започна да си налага да се прибира винаги, когато това е възможно, за да сложи Орел да спи, да седи и да гледа лицето на Фло в чертите на сина си, да осъзнава, че частица от нея все още е тук, да слуша как синът му заеква все по-малко, когато сънят започва да го оборва.

И постепенно взе да чува самото момче, собствения му глас и същност, тайните, проблемите, надеждите му. Понякога чувствата му към детето бяха толкова силни, че не можеше дори да ги назове. А преди едва познаваше Орел.

Чудеше се как семената поникват на местата, където дърветата вече са изсечени. Седеше и слушаше дълбокото дишане на Орел, докато той спеше. Леко поставяше длан на гърдите на сина си, за да усети сърцето му.

Беше празен.

Но сега се изпълваше.

 

 

Глицки миеше чиниите от вечерята и гледаше през отворения прозорец към националния парк „Президио“. Прекрасна вечер, небето беше тъмносиньо, почти пурпурно. Умиращата светлина на деня бе обагрена в червено. Над океана се стелеше мъгла.

По-големите момчета не се бяха прибрали за вечеря, тъй като към края на учебната година бяха заети с изключително важни тийнейджърски неща. Чуваше как Орел се упражнява да разчленява думите на срички, заедно с Рита. Без да заеква, ясно и чисто.

Телефонът звънна, Ейб избърса ръцете си и го вдигна при третото позвъняване, още една положителна промяна. Преди грабваше слушалката още след първото звънене.

Сега не търсеха винаги него. Момичета питаха за синовете му. Както и други момчета. Години наред Глицки вдигаше слушалката и изръмжаваше името си. Сега казваше „Ало“, като нормален човек.

— Ейб?

— Да.

— Обаждането е малко необичайно. Търси те глас от странното и далечно минало.

Глицки не се сещаше кой му се обажда. Гласът му бе познат, но не достатъчно. Който и да беше, имаше му домашния телефон, така че не можеше да е съвсем непознат. След това изведнъж се сети:

— Уес?

— Много добре, лейтенант. Бих казал дори отлично. Как си?

— Добре съм, Уес. Какво мога да направя за теб?

В продължение на няколко минути Фаръл му разказа за събитията, довели до утрешната му среща с Кристина Карера. Глицки го слушаше, без да го прекъсва.

Беше преживял политическото падение след делото Духър и през последната година и половина се бе отличил в работата си достатъчно, за да не се притеснява, че ще я загуби.

Но Духър беше недовършена работа. Дори и споменаването на името му приковаваше цялото внимание на Ейб.

Фаръл завърши:

— Ако е готова да го напусне, бих искал да й помогна. Мисля, че вече е наясно какво е направил, но все още не може да го приеме. Ще й трябва още нещо.

Глицки седна на стола до кухненската маса.

— Какво искаш от мен?

— Не зная. Мислех, че от процеса насам може да си попаднал на някое доказателство.

Ейб усети иронията. Адвокатът, който убеди съдебните заседатели, че клиентът му е невинен, сега питаше дали има нови доказателства, за да убеди свой колега, че в края на краищата клиентът му е бил виновен.

— Дадох всичко на Аманда Дженкинс. Когато оправдаха Духър, разследването приключи.

Последва пауза.

— Ами Транг? Случаят още не е приключен. Технически погледнато.

Глицки призна, че е така, макар вече да се водеше като умряла работа — почти забравен.

— Не съм се занимавал много с Транг, Уес. Заповядаха ни да прекратим разследването, спомняш ли си?

Фаръл знаеше, че заслужава забележката, но продължи:

— Ще се опитам да й предоставя нещо от това, което знаеш, което си имал.

— И тогава какво?

— Не зная. Може да й спаси живота.

— Той заплашва ли я?

— И това не зная. Но не мисля, че и Шийла е заплашвал. Или Транг. Духър не е по заплахите.

Глицки разбираше какво има предвид Фаръл. Този мъж набелязваше жертвата си и нанасяше удар. По никакъв начин не известяваше намеренията си.

— И какво искаш? — повтори той.

— Може би документацията за Транг? Аз не съм я виждал. Не знам с какво разполагаш.

Кръвта на Глицки завря. Имаше ли още шанс да го хванат? Може би щеше да успее да затвори кръга. Но не показа вълнението си.

— Същите косвени улики като на процеса. Свидетелските показания си противоречат, мотивът върши работа, само ако знаеш какво търсиш. Байонетът не го открихме.

— Но беше ли сигурен? Лично ти?

Глицки му разказа за разминаванията между версията на Духър за телефонните му обаждания до Транг през нощта на смъртта му, за компютърните му файлове, за разпитите на майка му и на приятелката му.

— Нищо нямаше да постигнем с тези доказателства на процес. Трябваше ни веществено доказателство, което да постави Духър в кабинета на Транг. Най-близкото, което успяхме да намерим, бе проследяването на клетъчния телефон. За мен беше достатъчно. От прокуратурата не се съгласиха.

— Мислиш ли, че ще е достатъчно за Кристина?

Глицки замълча.

— Не би могло да навреди.

 

 

Уес затвори и влезе в стаята, където Сам седеше на перваза на прозореца и се взираше в мъглата.

— Кой го беше написал онова за малките котешки лапички? — попита тя. — Това чудо се движи като валяк.

Той се приближи до нея и погледна през прозореца. Едва виждаше уличните лампи от другата страна.

— Глицки каза, че ще ми даде някои неща, но може би не до утре сутринта.

— Знаеш ли, слушах те като говориш. В кой момент го разбра, лично ти?

Фаръл не се замисли дълго.

— Даян Прайс. Дневника. Очевидно беше, че тя не лъже…

Сам кимна.

— Още го пазиш, нали, в добре организираните си архиви?

— Никога нищо не изхвърлям.

Тя го потупа по бузата.

— Едно от многото ти достойнства.