Джон Лескроарт
Вина (20)

20

Мръкваше се, а Фаръл още не бе успял да се свърже със Сам.

Накрая толкова се притесни, че реши да отиде с колата до дома й, за да провери какво става.

Вчера, по време на земетресението, доста народ пострада, включително и той самият. Още тогава, докато се бореше с пораженията вкъщи, Фаръл на няколко пъти опита да се чуе със Сам, но безуспешно.

Все пак бе разчитал да я хване по телефона днес.

Започна да й звъни още със ставането си, опита може би двайсетина пъти, но отново нищо. Телефонният й секретар не бе включен, не разполагаше със служебния й телефон в клиниката, никой не се бе чувал с нея. А телефонният номер на брат й Лари го нямаше в указателя.

Накрая на Фаръл дори му хрумна да звънне пак на Духър след техния толкова изненадващ обяд, за да види дали по някаква случайност той няма телефона на Кристина Карера, която евентуално би могла да знае нещо за Сам. Но и там удари на камък. Духър му каза, че Кристина е при родителите си в Оджай.

Макар че от къде на къде и как Марк знаеше това?

Първият признак, че има нещо нередно, бяха строителните машини и съоръжения, задръстили целия път нагоре към Ашбъри стрийт, които пречеха на движението в посока Туин Пийкс. Фаръл караше своя датсун, модел 1978, боядисан преди шест години от сина му в един цвят, който Лидия наричаше „повръщано жълто“. (Самата Лидия разполагаше с беемве, модел 1992, цвят зелен металик, да я вземат мътните.) Барт на свой ред хич не се радваше на мъглата и мръсния въздух, като показваше това все по-недвусмислено.

Най-сетне, като че ли с Божия помощ, се освободи място за паркиране и Фаръл бързо го зае с колата. Бе решил двамата с Барт да стигнат до сградата пеш. А и така или иначе, мислеше си той, крайно време бе другарят му да се запознае с Куейл. Фаръл хвана каишката на кучето и изскочи от колата.

Но щом наближи пресечката на Сам, размерите на катастрофата го стреснаха и адвокатът ускори ход. Виждаха се доста полицейски коли, а така също линейки и пожарни. Цяла тълпа зяпачи, вперили поглед в разрушенията, бяха образували плътен кордон наоколо.

Най-пострадали бяха четири тухлени постройки, наредени една след друга от западната страна на улицата. Блокът на Сам бе предпоследният. Комините и на четирите сгради бяха рухнали, а почти всички прозорци по фасадите им бяха станали на сол. И въпреки че аварийните екипи явно разчистваха от доста време, всичко наоколо все още бе заринато от счупени тухли и керемиди.

Първите две сгради вече бяха опасани от поддържащи скелета, но доколкото Фаръл можеше да види от мястото си, блокът на Сам засега бе извън обсега на спасителните работи. Предният ъгъл на сградата бе пропаднал напълно, а това, което бе останало от нея, сякаш чакаше и най-малкия трус, за да се срине на свой ред.

Боже Господи, прошепна той. Та точно там се намираше стаята на Сам. И тя няма как да не е била вътре!

Фаръл се приближи към един от облечените в синя униформа полицаи, които пазеха тълпата да не се приближи прекалено много до опасната сграда.

— Извинете. Имам познат в тази сграда. Разполагате ли с някакви сведения за наемателите?

Ченгето се обърна вежливо към него.

— Проверихте ли в болниците? На ваше място бих започнал оттам.

Уес кимна безмълвно и около минута остана вцепенен от силата на земната стихия.

— Извинете — повтори той. — Имате ли сведения за някакви жертви при земетресението в тези сгради?

Полицаят поклати глава, изпълнен със съчувствие при мисълта за най-лошото.

— На ваше място бих проверил в болниците — повтори той.

 

 

След като веднъж Шийла Духър бе признала, че съпругът й е притежавал байонет — въпреки че не го откриха в гаража — Глицки предполагаше, че оттук нататък заповедта за обиск няма да представлява никакъв проблем.

Той попълни нов екземпляр и го занесе долу при дежурния тази седмица съдия на име Мартин Аренсън. Но Аренсън, подобно на много други, се занимаваше с разчистване на щетите от земетресението. Той бе прехвърлил съдебните си задължения на друг градски съдия, Ан Конър, но тя не възприе с овации тезата на Ейб за предполагаема вина. След отказа й да подпише заповедта, Глицки изпадна в шах. Щом веднъж съдия от Градския съд откажеше да подпише някоя заповед за обиск, колегите му до един щяха да сторят същото.

Разбира се, старото куче Глицки разполагаше и с друга възможност, която нееднократно бе използвал в миналото при екстрени ситуации. Той можеше да отиде направо във Върховния съд и да вземе подпечатана заповед от някой от съдиите от Висшия съдебен състав. Там го познаваха отлично, защото повечето дела, които бе съпровождал, бяха за убийства. Но трябваше да побърза, преди Духър да има възможност да се отърве и от други улики или да скрие още нещо.

 

 

— Но съпругата не може да свидетелства срещу него — каза съдия Оскар Томасино. Заповедта за обиск лежеше пред него върху празното бюро в очакване на подписа му. Той бе изслушал разказа на Глицки, но също не се бе зарадвал на идеята му за предполагаемата вина. — Не съм ли прав? Нищо не насочва вниманието към този човек, освен твоето съмнително от правна точка нахлуване в дома му.

— Господин съдия, съпругата ме пусна вътре.

Томасино махна с ръка. На възраст бе около шейсетте. Сивата му коса бе подстригана като четка. Имаше грубо лице с кафяви петна и репутацията на правен фанатик.

Беше петък вечер. Съдията си бе тръгнал за вкъщи след една изнурителна седмица, минала под знака на земетресението, което бе опропастило много текуща работа, но Глицки го бе настигнал на задния вход и се бе опитал да го върне отново на работното му място с всичките произтичащи от това последствия. Магистратът бе склонил, но само като проява на добра воля, а не в качеството на служебно ангажирано лице. И сега не показваше никакво предразположение да окаже съдействие. Само движеше нагоре-надолу по стар навик рунтавите си вежди, пронизваше Глицки с очи и мълчеше.

— Не се нуждая от нейните свидетелски показания, Ваша Светлост — повтори Глицки. — Просто ми трябва да надзърна малко в къщата.

Съдията гладеше с ръце ламинираната повърхност на бюрото си.

— Ейб, не забравяй, че става дума за виден човек, не за някой от нашите боклуци, макар че от гледна точка на закона това няма никакво значение. А на всичкото отгоре какво ми казваш — че не си открил нищо подсъдно в записите на телефонните разговори, така ли?

Глицки нямаше къде да ходи и малко или много призна този факт, като обаче се опита да смекчи смисъла му, споменавайки за някакви пречки. Томасино обаче го прекъсна:

— Аз не забелязвам такова нещо, Ейб. — Съдията изправи гръб, докато обмисляше следващите си думи. — Знаеш, че този номер с идването във Върховния съд, когато си бил отрязан от Градския, е доста коварен. Наясно съм с твоя силен инстинкт; даже допускам, че може да си прав. Но нещата, които ми предлагаш, не ми стигат. Ето, и Конър е била на същото мнение.

— Господин съдия…

Томасино отново вдигна ръка.

— Съзнавам, че точно сега не можеш пак да отидеш в Градския съд. Но трябва да ми предоставиш още мъничко информация. Ако откриеш нещо, ела направо вкъщи, ще си бъда у дома през целия уикенд. И аз ще разпиша заповедта. Но имам нужда от нещо, на което да се опра. Между другото, знаеш ли изобщо къде е бил той въпросната вечер?

— Убивал е Виктор Транг.

Лицето отсреща се вкамени, а веждите отново заподскачаха.

— Добре, добре. Но той какво казва?

— Че бил на игрището за голф, а после се върнал в кабинета си и работил до късно.

— Ето, ако е станало така, навярно някой го е видял. Или пък не го е видял.

— Да, би трябвало да сте прав.

— Е, пожелавам ти късмет — каза съдията. — Приятна събота и неделя.

 

 

Глицки щеше да е луд, ако припнеше със снимката на Марк Духър в ръка да обикаля игрищата за голф в града и да пита служителите дали специално не си спомнят да са виждали този човек преди седмица и половина. Ако и за миг допуснеше, че по този начин може да постигне някакви резултати, без съмнение така и щеше да постъпи. Във всеки случай вярваше в думите, които бе изрекъл пред Томасино. През онази вечер Марк Духър не бе играл на голф, а бе убил Транг.

Но като теглеше чертата, винаги стигаше до едно и също нещо — че нямаше подписана заповед за обиск, която да му позволи да открие едно-друго, така че какво, по дяволите, му оставаше?

Потънал в размисъл, той стоеше във фоайето на Съдебната палата пред асансьорите с ръце в джобовете, без да обръща внимание на тълпите, изнизващи се навън за уикенда.

— Чай с много лимон ли си пил, Ейб? — попита Аманда Дженкинс, помощник областният прокурор, с която се бяха сблъскали във връзка със случая Левън Коупс. Тя се бе отделила от множеството и усмихнато гледаше към него. — Тази гримаса е толкова типична за теб.

— Няма да повярваш, но наистина току-що изядох един лимон. — И той показа неподписаната заповед. — Но това, което осмисли деня ми, бе реакцията на Томасино.

Дженкинс грабна формуляра и го прегледа набързо.

— Всичко изглежда наред. Къщата, колата, офиса и така нататък. Какъв ти е проблемът?

— Сигурно забелязваш, че онзи съдия отличник не го подписа. Оказа се, че първоначалният ми заподозрян се явява нещо като стълб на обществото, тъй че на него, богоравния съдия, му била необходима къде-къде по-уважителна вероятна причина, отколкото на нас, простосмъртните.

— А-а, демокрацията…

— Не е ли знаменито? Тъй като нямам улики, не мога да получа и разрешение да потърся някакви улики.

— Системата е направо превъзходна — съгласи се Дженкинс. — Но в крайна сметка, с какво разполагаш? Открил ли си нещо? Не може да не разполагаш с нищо.

Глицки започна да разказва на Аманда за подозренията си, за онова споразумение, за разминаването в показанията на Марк Духър, от една страна, и майката и приятелката на Транг, от друга, за съмнителното алиби, за това, че байонетът, както изглеждаше, е изчезнал мистериозно съвсем навреме и накрая за разрешението, подписано от съдията, да се запознае с телефонните разговори на Духър.

— Но сред тях няма начин да фигурират разговорите от телефона в колата му, нали?

— Да. Но какво от това?

Обичайното сурово изражение на Дженкинс се промени. В очите й блесна вълнение.

— Имаш ли време да изчакаш до пет, да пием едно кафе? Може би не всичко е изгубено.

 

 

Почти празното приземно кафене създаваше усещането за пещера, която ечеше от работата на чистачите. Глицки и Дженкинс взеха две картонени чашки с кафе от дългия тезгях от неръждаема стомана и седнаха един срещу друг на една от сгъваемите масички. Аманда вече се бе впуснала в обяснения за новия високотехнологичен издирващ способ, открит като страничен продукт на клетъчната телефонна мрежа.

— Никога не си чувал за това — палеше се тя, — защото още никой не го е използвал, за да открие къде е бил даден абонат. Обикновено го използват, за да издирят къде се намира в момента човекът.

— Е?

Тя обаче забеляза, че Глицки още не може да влезе в час.

— Ейб, спомняш ли си онова отвличане на дете с откуп в Оукланд миналата година? Похитителят звънеше на семейството на отвлеченото дете през пет минути, напомняйки за откупа, като променяше мястото за предаването му, за да бъде сигурен, че няма да бъде пусната „опашка“, с една дума, обичайните работи. И ще познаеш ли какво се случи? Тъй като обажданията били от телефона в колата, едно от нашите момчета се сети за някаква статия в едно списание, от онези, които често захвърляме. Напъна си мозъка и се обади в телефонната компания с въпроса дали има някакъв начин, дори, ако се наложи, и по-грубичък, с който да се открие мястото на обаждането от клетъчен телефон. Знаеш ли каква е системата?

— Слушам те.

— Едно толкова голямо населено място като Оукланд разполага с поне десет кули, пръснати около града — или клетки, според наименованието им. Дотук ти е ясно, нали? Те работят като комбиниран приемател/предавател. Ако си в колата и водиш разговор, значи ще се придвижваш от една клетка към друга, а разговорът се записва.

— Така.

— Но, и тук е тънкостта, вътре във всяка клетка има едни пресечени конусчета, които приемат сигналите. Та похитителят говори по телефона и пак звъни, и пак, и пак. А нашите откриват точно кулата, около която се движи колата, и го закопчават.

Глицки кимна. Аманда беше съвсем права. Ако всичко бе вярно, чудесно.

— Но не виждам на мен какво ще ми помогне това в случая — въздъхна той.

— Аз също, Ейб. Но нали Томасино ти е казал, че му трябва още нещичко за предполагаема вина? Може би твоят заподозрян се е намирал на петнайсет километра от мястото, на което казва, че е бил. Или нещо подобно. Докажи, че лъже. По дяволите, нали разполагаш с разрешение за телефонните разговори. Използвай го до дупка.

 

 

Шийла му каза какво е направила.

— Будалкаш ли ме? Този кучи син! Значи идва тук, лъже те, нахлува в дома ни? Ще звънна на Фаръл да се обади на който трябва. Това си е чист тормоз. Ще разжалвам този кучи син!

Той хвърли чашата си за уиски от оловен кристал с всичка сила и тя се разби в долната половина на френските прозорци. Цялата кухня се покри със стъкла.

— Този кучи син!

 

 

Шийла лежеше върху кушетката в своята стая и плачеше. Тя бе от поколението, което изпитваше уважение към властта. Сержант Глицки олицетворяваше тази власт. Но той я бе предал, бе я измамил, бе я използвал като оръдие за обвинение срещу съпруга й. Тя беше поставила мъжа си в опасност. Не можеше да спре да хълца.

Марк се приближи до нея и й подаде голяма чаша с бяло вино. Шийла я хвана с две ръце. Той седна до нея.

— Всичко е наред, Шийла. Откъде си можела да знаеш?

Тя поклати глава и промълви през потока от сълзи, които не спираха да текат:

— Трябваше да се сетя. Или поне трябваше да ти звънна.

Марк й помогна с ръка да повдигне чашата си и да я допре до устните си. Това свърши работа. Тя преглътна и пак отпи от леденото бяло вино.

Напоследък си пийваше редовно по чаша-две без никакви неприятни последици. Така или иначе докторите днес изпитваха направо параноя, като чуеха за алкохол. Най-накрая трябваше да тури пепел на зловещите им прокоби. Та алкохолът всъщност изобщо не й пречеше, напротив — само й помагаше.

Шийла отново се съвзе.

— Наистина, Марк, историята хич не ми прозвуча убедително, но си помислих…

— Всичко е наред — повтори той. — Не е станал гаф. Дори нямам никакъв проклет байонет.

— Знам. Но не можах да си спомня…

— Изгубих го на един излет преди пет-десет години или даже повече. Не помниш ли?

— Но защо тогава той ще си мисли, сержантът де…?

Мъжът й поклати глава.

— Нямам представа. Просто познавах Транг. Може би съм най-удобният. Там май не си дават много зор. — Той се протегна и постави ръката си на рамото й.

— И сега какво ще стане? — попита плахо тя.

Марк отново се отпусна на кушетката.

— Мисля, че най-вероятно ще се върне отново, този път със заповед за обиск в ръка и ще обърне къщата наопаки, а сигурно ще тършува и в колата, и в офиса. Така или иначе съм притежавал М-16 и той видя това. Нищо чудно някой съдия да се впрегне и да тегли един подпис. В края на краищата го свих от армията, издавайки по този начин дългогодишните си престъпни наклонности.

— Бил си само на двайсет и три! — извика Шийла. — С нищо не си нарушил закона почти четвърт век.

— Е, веднъж клъцнах етикета на един дюшек.

— Не се прави на смешник. Точно сега недей. — Тя поклати глава. — Боже, това не е за вярване. Не може такова нещо да се случва на нас.

 

 

Фаръл десет пъти се прокле заради глупостта си, но в момента нямаше друг избор. Сега трябваше отново да измине същия път до дома си в долния край на район Сънсет, за да остави така или иначе Барт, затова реши да започне обиколката по болниците оттам. След десет минути вече летеше с колата, но петте километра слалом в натоварения трафик на петъчната вечер му отнеха почти час, като в този час влизаше и изминаването на двестате метра до болницата, от която започна издирването — „Света Мария“.

Уес мразеше почти всичко, свързано с болници — миризмата, светлината, звуците вътре, които бяха едновременно глухи и кънтящи. Когато вратата на асансьора се отвори на четвъртия етаж, той въздъхна с облекчение. Не го бяха пратили в интензивното отделение. Откри, че просто го е било страх да попита къде лежи тя.

Той спря пред вратата на стаята. Оттук не можеше да види леглото й, защото поставеният около него параван го закриваше, но зърна Лари и Сали, брата на Сам и жена му, които стояха един до друг и тихичко си говореха.

— Ей, приятели — каза. — Никой не се обажда, никой не пише. На това ли му викате купон? — А сетне, като видя Сам с превързана глава, едната й ръка над одеялото, а другата залепена за тялото, той се приближи и застана точно над нея. — Здравей.

Докато се усети, ръката му сграбчи свободната й ръка. Под очите й имаше жълто-черни петна, а върху свода на носа й — лепенка. Видя, че тя прави опити да му се усмихне за поздрав, но това надхвърляше възможностите й. Очите й се навлажниха и той се наведе над нея, допря бузата си до нейната и известно време поседя така.

— Господи! — възкликна. — Боже, благодаря ти!

— Ще се оправи — чу гласа на Лари зад себе си. — Още някой и друг ден и ще я изпишат.

Той се изправи, все още стиснал ръката й и вперил поглед в нея.

— Ще разпитам брат ти и снаха ти — каза.

Лари и Сали му разказаха подробностите. Сам бе извадила истински късмет, отървавайки се само със сътресение, счупен нос, счупена ключица, няколко натъртвания и охлузвания. Била затрупана под тухлите и хоросана, но гредите на тавана попречили къщата да рухне върху нея. Извадили я след около три часа.

— Ами Куейл? Той добре ли е?

Сам стисна силно ръката му. После поклати глава и по бузата й се търколи една сълза.

 

 

Глицки си помисли, че този ден никога няма да свърши, но беше попаднал на гореща следа и не трябваше да спира.

След като се раздели с Аманда, той се изкачи тичешком по външните стълби до отдел „Убийства“ и набра номера на компанията за клетъчни телефони. Заради земетресението Хал Фриск, един от шефовете, беше останал до късно на работа. Разбира се, той не би имал нищо против да помогне с каквото може.

И тъй, пет минути след като изпрати по факса на Фриск копие от заповедта, Глицки пак заседна на телефона с отворена пред себе си карта на Сан Франциско.

— Говорим за обаждането в осем без двайсет вечерта, така ли? — попита Фриск.

— Тук така пише — потвърди Глицки.

— Добре. — Отсреща настъпи кратка пауза. — Това е зона СФ-43. Имате ли карта пред вас? По всичко личи, че е карал по шосе 280. Защото само минута по-късно е влязъл в зона СФ-42, придвижвайки се на запад.

Глицки направо затъна в различните варианти, но никой от тях не му вършеше кой знае каква работа. Наистина, Транг бе убит в близост до шосе 280, на юг от него, на Джинива авеню, но за да се придвижиш от игрището за голф до къщата на Духър, в интерес на истината, би могъл спокойно да използваш същия маршрут.

Но Фриск продължи:

— И така, сега той се придвижва към ДС-3.

— Още по̀ на запад?

Отново кратка пауза.

— Не, по-скоро на юг. Засичането на разговора се е прехвърлило в ДС — Дали Сити. Погледнете на картата. Бих казал, че като че ли е напуснал магистралата при Джинива и се е насочил на юг. Не може да се каже докъде е стигнал, защото разговорът е приключил. Сержант Глицки?

— Да, слушам.

Духър бе напуснал магистралата и бе завил по Джинива в седем и четирийсет и една, като добре е знаел, че по това време Транг е сам в офиса си.

Готово!