Джон Лескроарт
Вина (12)

12

— Марк, добре ли си?

Кристина стоеше на прага и се подпираше с ръка на рамката на вратата. Косата й беше пусната. Носеше тъмносин блейзър, а под него — бяла копринена блузка, на която свенливо бе разкопчала две копченца. Работа щеше да почне чак от края на юни, но през последните няколко седмици редовно идваше — следваше съвета на Духър да демонстрира подкрепа, без при това да губи независимостта си — за да помага на Джо в организирането на преместването му на юг.

Покрай другото тя свикна в края на работния ден да се отбива в кабинета на Духър. Преди две седмици бе въведено лятното време и сега помещението, оказало се над слоя мъгла, бе окъпано в кехлибарената светлина на залеза.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Няма нищо.

— Не мисля така. — Тя пристъпи навътре в стаята, застана зад тапицирания в брокат фотьойл и се опря с ръце на облегалката му.

Той си пое дълбоко въздух, задържа го за момент и тежко въздъхна.

— Тази история с Транг, предполагам. Не мога да я изхвърля от главата си.

Вдигна ръка и изтри окото си. Изглеждаше уморен и нещастен. Усмихна се извинително с половин уста на Кристина и тръсна глава.

— Какъв е смисълът, а? Човек току-що започнал да реализира себе си, в разцвета на силите си, в превъзходно здраве… Не знам. Направо да седиш и да се чудиш. Просто едно такова нещо те вади от равновесие.

— Може би е намесен някакъв висш смисъл?

— Да бе, да. Висшият смисъл.

— Може би няма такъв.

— Казваш, че всичко е случайност?

— Ако не е, къде отива свободната воля?

Той млъкна за миг, кимайки сякаш в знак на съгласие.

— Добър адвокатски въпрос. Отново ще се върнем на него.

Устните й леко се извиха, тя заобиколи фотьойла и седна на самия ръб на седалката, като придърпа полата си и срещна за секунда погледа му, преди да сведе очи.

— Добре се криеш, знаеш ли? Зад позата на адвокат. Внезапните отговори.

— Аз съм адвокат, Кристина. Ако отговарям бързо, това просто е моята стратегия за защита. Първо спорим, после леко отклоняваме посоката на разговора, а в редките случаи, когато ни се струва, че няма да спечелим, просто… внасяме объркване. Но аз не се крия от теб. Надявам се, че ми вярваш.

— Вярвам ти. Знам, че е така.

Той отново поклати глава.

— Наистина се чувствам кофти заради Транг, но какъв е смисълът да бия камбаната? Нищо няма да го върне. Просто в такива мигове осъзнаваш… колко крехко и чупливо нещо е животът. Вече не възприемам тези неща лесно. Особено на моята възраст.

— Пак тази твоя възраст. Ти изобщо на колко години си? Шейсет? Шейсет и пет? Мисля, че е абсурд да си на седемдесет. — Тя го закачаше, мъчеше се да го разведри.

— Навършвам осемдесет и три другия месец — каза той. — Но чакай да сметна. — Размести някакви неща по бюрото си. — Всъщност, тъй като човек е точно толкова млад, колкото се чувства, аз нямам право да бъда и един ден над осемдесет и една. — Разтърси глава. — Понякога светът ми идва до гуша, Кристина. Не трябва да те обременявам с това. — Завъртя се на стола зад бюрото и я слиса с най-окаяната си полуусмивка, полуозъбване. — Какъв е този твой късмет, да ме слушаш как мрънкам…

— Наистина се чувствам късметлийка.

— Радвам се. Аз също.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Как ще си обясниш иначе факта, че управителят отделя петнайсет минути в края на работния ден за посещение, рискувайки не само да попадне в устите на клюкарите, но и да си навлече гнева на хората, които смятат, че непременно трябва да се срещнат с него?

— Не знам. Нещо ми нашепва, че просто се грижиш за мен, след като си ми казал да се отбивам тук, да си сигурен, че няма да оплескам нещата.

— Не вярвам.

— Е, добре, една съвсем малка частица…

— Никаква частица, даже и най-малката. Не се грижа за хората в професионално отношение — или ставаш, или се махаш.

— Не. Ти не би…

— Не те съветвам да ме изпитваш… Но нямам никакви притеснения за теб. Абсолютно никакви.

Тя отново седна на стола.

— Тогава изобщо не знам защо…?

— Разбира се, че знаеш, Кристина. — Той я погледна право в очите. Моментът сега изискваше по-друг, по-интимен тон и той го постигна. — Както се казва, животът си минава, а хората все по-малко разговарят помежду си — искам да кажа, че може и да говориш за нещо, но всичко е повърхностно. А между мен и теб се получи нещо, някаква искра през онази първа сутрин, в първия ден на Великите пости, помниш ли?

— Разбира се.

— Искам да кажа, че това не се случва често, а напротив — много рядко. И само по себе си е много ценно. Аз лично го ценя извънредно много. Длъжен бях да ти го кажа. Ами ако се случеше тъй, че умра внезапно като Транг, без да съм ти го казал? Тук не става дума за бизнес. Това между нас двамата не е бизнес, нали?

— Да.

— И друго нещо, докато сме на тази вълна. Аз имам щастлив брак. Жена ми е чудесен партньор, великолепен човек и далеч не лоша готвачка. Няма да допусна никакви клюки по наш адрес в този офис, а надявам се — и ти също.

Тя се смееше.

— И аз не бих допуснала. Няма да допусна.

— Добре. А сега разкажи как се развиват делата на приятеля ти?

 

 

Ейб Глицки, издокаран в чифт панталони в защитен цвят и с авиаторското си яке на гърба, вървеше по един от безшумните коридори към кабинета на Духър. Придружаваше го нощната смяна от рецепцията — изключително привлекателна чернокожа жена на около двайсет и пет години. Тя тъкмо обясняваше, че секретарката на Духър вече си е тръгнала — и дали Глицки е сигурен, че има насрочена среща по това време, в шест и половина? Обикновено в такива случаи, ако е била уведомена, секретарката би останала и след работно време.

— Уговорката ми е лично с господин Духър — каза уклончиво Глицки. — Навярно е пропуснал да й спомене.

Глицки бе впечатлен от особения цвят на светлината тук. Вратите на някои от помещенията със западен изглед бяха отворени и слънцето нахлуваше през облаците, обливайки коридора в тъмночервено. Почти във всеки кабинет можеше да се види по някой прегърбен зад бюрото младок, сляп и глух за залеза и за всичко наоколо, освен за текущата си работа.

Забавно бе да се работи тук.

Духър бе на прага на кабинета си, потънал в разговор с друга красавица. Глицки си помисли, че май тук, на тази височина, красивите жени растат по дърветата.

— Сержант Глицки?

Тя му се усмихваше, подаваше му ръката си и той установи, че я познава — от онази клиника по изнасилванията, а и от посещението й по-късно при него. Какво ли правеше тя тук?

— Кристина Карера — притече му се на помощ жената.

— Точно така. Случаят с Левън Коупс — отвърна той. — Още се занимавам с него.

Това като че ли й направи добро впечатление.

— Радвам се — каза тя.

Мъжът с нея — Глицки предположи, че именно това е Духър — направи крачка напред. Сякаш да я предпази?

— Вие двамата се познавате?

Кристина набързо му обясни за какво става дума, докато през това време Глицки разглеждаше облечения в бледосив италиански костюм за хиляда долара мъж. Единствената фалшива нотка във външния му вид идваше от косата — в нея нямаше нито един бял косъм, което означаваше, че тузарят е суетен и държи в дъното на чекмеджето с чорапите шише с „Грешън формула“. Глицки си помисли, че ако той самият изглеждаше като господин Духър, също би бил суетен човек. Но дори и тогава щеше бая да си помисли, преди да реши да боядиса косата си.

Чернокожата газела от рецепцията бе изчезнала. Кристина попита дали Глицки не е единственият инспектор от отдел „Убийства“ в този град.

— Понякога се чувствам точно така.

— Не знам как вършите тази работа — поклати глава Кристина. — Само допреди няколко месеца не познавах никого, който впоследствие да е станал жертва на убийство, а вече знам двама — Таня Уилоус и Виктор Транг. Доста е объркващо.

— Вие сте познавали Транг?

— Срещала съм го веднъж тук, в кабинета на господин Духър. Още…

— По-лесно е, когато не ги познаваш. — Глицки се опита да смекчи грубия полицейски хумор, като придружи казаното с усмивка, но белегът му развали всичко. — Разбирам какво имате предвид.

— Това е ужасно — намеси се Духър. — Тъкмо си говорехме с Кристина за Виктор Транг, каква загуба…

 

 

— Били сте във Виетнам?

Кристина си бе тръгнала — Глицки нямаше въпроси към нея. Двамата с Духър се бяха разположили в големия ъглов кабинет и вече бяха приключили малко или много с рутинните въпроси. Глицки седеше на дивана и касетофонът му върху масичката за кафе тихо се въртеше. Чернокожата газела му бе донесла чаша чай, превъзходен на вкус, с резенче лимон вътре. Той се наслаждаваше на минутките спокойствие, докато отпиваше от чая. Рядко му се случваха.

Духър споделяше сам това, което мислеше за интересно. В по-голямата си част то нямаше особена връзка с Виктор Транг, но от опит Глицки знаеше, че при разследването на едно убийство не е излишно понякога да пуснеш кормилото и да видиш къде ще те отведе разговорът. Нерядко някой безобиден на пръв поглед коментар или подробност се превръщаше в основната ос, около която се завърташе всичко. Той отпи от чая, облегна се назад в меката кожена тапицерия и зачака следващите думи на Духър.

Странното червено небе бе придобило седефен цвят и Духър разхлаби вратовръзката си. Той пиеше някакво питие с цвят на кехлибар без лед, обикаляше наоколо, облягаше се на ръба на бюрото, отиваше до фотьойла или до плъзгащите се прозорци. Нещо е нервен, помисли си Глицки. Което си беше в реда на нещата. Той знаеше, че хората — дори адвокатите — се стягаха при разговор с инспекторите от отдел „Убийства“. По-подозрително щеше да е, ако не изпитваше никакво притеснение.

— Затова и толкова се изненадах, когато открих, че той просто ми харесва. Говоря за Транг. — Духър въздъхна. — Не искам да го споделям, но това е един от предразсъдъците, които ме преследваха през всички тези години. Навярно ми е вродено. Баща ми изпитваше същото към японците — жълтурковците, той винаги ги наричаше така. Ето, и при мен го има, някои от най-добрите ми приятели също…

Глицки върна разговора в коловоза.

— И как ви се стори във Виетнам?

— Били ли сте там?

Полицаят поклати глава.

— Имам болни колене. От футбола.

— Ами, навярно сте чували — беше кофти.

Глицки бе срещал подобни мнения.

— Участвали ли сте в сражения?

— Ами, да. Попаднахме на засада и повечето момчета от моята част загинаха. — Той отпи голяма глътка от питието си. — Така и не знам как оцелях, а другите момчета… После топлото посрещане у дома беше нещо съвсем специално. — Той вдигна поглед към Глицки. — Известно време изпитвах адска горчивина. Обвинявах за това виетнамците. Задето са съсипали живота ми и така нататък.

— Наистина ли го съсипаха?

Духър посочи с ръка обвитите си с плюш покои.

— Предполагам, че всичко това бяха просто младежки изцепки. Поводи за извинение. Ако хвърлите едно око, ще видите, че животът ми в никой случай не е съсипан. Аз съм щастлив човек.

Изведнъж той щракна с пръсти, отиде зад бюрото си, отвори едно чекмедже, измъкна нещо и го подаде на Глицки.

— Ето това бяха момчетата.

Снимката бе цветна и с рамка. На нея група въоръжени до зъби и вдъхващи страх войници бяха направили всевъзможни страховити гримаси. Духър бе в предната редица, на десния фланг, с отличителни знаци на капитан, а оръжието му бе подпряно до него.

— Държах я ей там, на рафта, преди Транг да дойде за пръв път тук, но се сетих, че може да го оскърбя. Сега май пак ще я върна на мястото й.

Глицки му върна снимката.

— Всички ли са мъртви?

— Точно не знам. Върнахме се трима. Но другите двама не съм ги виждал навярно повече от петнайсет години.

Чаят беше изстинал. Духър пак заобиколи бюрото и остави снимката на старото й място така, че да се вижда хубаво.

— Както и да е. Наистина ме обучиха добре — продължи той. — Да ги мразя. Чарлитата, имам предвид.

— А с Транг какво се случи?

— Ами както става винаги. Срещаш накрая един от тях лично, опознаваш го малко и разбираш, че и те преди всичко са хора. Дълго не исках да виждам никой от тях. Исках да продължавам да ги мразя, разбирате ли? Тъй че и от войната може да се извлече някакъв смисъл. Че е пълна глупост. Всичко ми се струва толкова далечно сега.

— И кой продължаваше да го мрази?

— Транг ли? Не знам.

— Разбрах, че е повдигнал обвинение срещу вас…

Духър се бе настанил в люлеещия се стол. Той се наклони напред и подпря лакти на коленете си.

— Да, формално е така. Беше подал жалба, че някакъв свещеник задигнал парите на една жена. Претендираше за обезщетение, това е всичко. Разбира се, искаше да получи колкото се може повече. Нали това му е работата. Аз защитавам пък интересите на Архиепископията. Нещата така или иначе не бяха напреднали много-много. Такава е нашата работа. Да се съдим. Иначе в личен план бяхме в много добри отношения.

Глицки нямаше основания да се съмнява в думите на Духър. Вярваше, че убиецът е висок силен мъж и макар това описание да отговаряше на външния вид на мъжа срещу него, той в крайна сметка не бе единствения с такова телосложение.

— Питам се дали не е споменавал пред вас за някого — било клиент, било колега…

Адвокатът се замисли продължително.

— Честно да ви кажа, сега не се сещам за никого. Ще се опитам да помисля, ако държите.

— Би било чудесно. — Глицки се изправи, изключи касетофончето и го пусна в джоба си. След това подаде една визитка на Духър.

— Ако нещо се сетите, звъннете. По всяко време.

Духър го придружи до вратата и му я отвори. Приличащите на вата облаци вън през прозореца бяха започнали да се озаряват от уличните светлини.

— Имате ли вече някаква следа, сержант? Кой би могъл да го направи?

— Още не. Раничко е. Но нещо може да изскочи.

— Добре, пожелавам ви късмет. — Двамата си стиснаха ръце, Глицки се обърна и излезе от стаята, а вратата внимателно се затвори зад гърба му.