Джон Лескроарт
Вина (33)

33

Така че Глицки си тръгна рано.

Беше четвъртък и още нямаше три часа. Никой не го чакаше по горните етажи, затова се разписа за една кола и подкара към къщи, намери място за паркиране точно пред дома си и влезе вътре.

Рита спеше на канапето, което беше добре. Будеше се с тях в шест и половина и поддържаше безупречна чистота. Ставаше заедно с Ейб, когато някое от момчетата се обадеше нощем, и ако й трябваше да си навакса съня през деня, Глицки нямаше нищо против.

На печката в кухнята къкреше тиган с гъст черен сос, покриваше прозорците с пара и пълнеше помещението със силната си миризма. Няколко разчленени пилета се размразяваха на тезгяха.

Отвори леко кухненския прозорец и чу гласа на Айзък измежду дърветата. Имаше късмет с този заден двор. Въпреки че го делеше със съседите си отдолу, място имаше достатъчно. А точно зад него беше велосипедната алея.

Преди, когато имаше пари за такива екстри, градът беше построил малка детска площадка — няколко люлки, катерушка, пързалка — на стотина метра надолу по пътеката.

Глицки излезе през задната врата и надолу по стълбите, пресече двора под удължаващите се сенки и тръгна по велосипедната алея. Страшно му се искаше момчетата да играят заедно, да бъдат заедно — като семейство — и днес беше един от онези чудни дни, в които това се случваше.

Надпреварваха се кой ще се издигне по-високо с люлката — една от онези игри, за които Глицки предпочиташе само да слуша, но не и да гледа. И днес му се появи нова бръчка, докато наблюдаваше как двама от тях държаха една пръчка, а третият се бореше хем за височина, хем за разстояние.

И счупени крака, помисли си той. Откъртени зъби. Ожулени колене.

Но животът е риск, каза си. Наслаждават се на момента. Така да бъде.

В този момент Джейкъб се просна в пясъчника, преметна се и видя баща си.

— Татко! — затича се към него, като спря секунда преди да го прегърне, което щеше да е срамно. Но позволи на баща си да сложи ръка на рамото му. — Какво правиш вкъщи?

— Да, още е светло — приближи се Айзък, в гласа му имаше ирония.

Глицки знаеше, че непрекъснато работи, но не виждаше как може да промени нещата. А сега си беше вкъщи, нали?

— Мислех да отидем да изберем коледна елха.

О Джей изстреля юмрук във въздуха.

— Йе-е-е! — И веднага се затърча към къщата, а другите двама се опитаха да го догонят.

Дори Ейб направи опит да се затича.

 

 

Нощем Рита разгъваше сгъваемото легло и спеше зад параван в дневната. Глицки не се бе замислял над това, докато не купи най-голямото дърво, което намери, и сега в просторната дневна направо не можеше да се разминеш.

За да направи място за дървото, той премести креслото си и табуретката в кухнята, от което пък тя се стесни като кладенец. Рита загуби повече от половината си ценно място около печката.

Ароматът на елхата проникна в къщата, а Рита направи горещ ябълков сок. Пуснаха Лу Роулс, окачиха лампичките, момчетата започнаха да поставят играчките.

Глицки седеше на табуретката си в отворената врата между кухнята и дневната, пиеше подгрян сайдер и гледаше всичко като че ли от разстояние. Рита седеше на канапето и сочеше на момчетата останалите празни места по елхата.

Беше се прибрал рано. Извел бе момчетата да купят елха, сега си беше вкъщи при семейството и му се искаше да е където и да е другаде, а трябваше да направи всичко възможно, за да не го покаже.

Фло я нямаше. Всичко друго си бе тук, но не и жена му. И какъв беше смисълът?

Когато телефонът звънна, Глицки знаеше, че е по работа — винаги беше по работа — и Айзък му извика да не го вдига, да пусне телефонния секретар. Но той вече бе станал и бе отишъл до телефона на стената в кухнята.

Беше Аманда Дженкинс.

— Работя по мотива — каза тя, — и утре той или ще се улови, или няма.

Без „Имаш ли минутка, Ейб“, без дори „Здравей“. Но какво можеше да направи? Дали му харесваше или не, той се намираше насред съдебен процес, а от това обикновената учтивост страдаше.

Ейб отпи от питието си — мирис на канела. Тя продължаваше:

— Искам да ми кажеш какво мислиш за другата му адвокатка, за Карера. Знам, че смятахме да избираме между застраховката и това, че жена му е била пияница и го е излагала пред хората, но гледах телевизия, видях ги на онази снимка как се целуват двамата и нещо ми хрумна.

— Виждал съм снимката, Аманда. Говорихме за това, помниш ли? Сцената не е чак толкова гореща. Никак даже, бих казал. Целувка за лека нощ.

— В неговия дом. Сами, на тъмно — възрази тя.

— Е, и?

— Въпреки всички писаници на жълтата преса, това е първото истинско доказателство, че между тези двамата има нещо, и ако е така, то е по-силно от всички останали мотиви.

— Снимката нищо не доказва. Не са горе в спалнята му, разсъблечени, нещо такова. Така ще целунеш и майка си. Освен това, дори и да се вижда, че й е пуснал ръце, как ще докажеш, че между тях е имало нещо и преди седем-осем месеца?

— Няма защо да го доказвам — отвърна тя. — Можем да го предположим, да покажем снимката, да оставим заседателите да си правят заключенията.

Глицки премести няколко мръсни чинии и седна на отрупания плот. Разбира се, и той беше мислил по този въпрос и затова реши да каже на Дженкинс аргумента, който спря и самия него.

— Предполага се тогава, че и тя е замесена.

— Може да му е помогнала да го планира, Ейб. И сега го защитава. Не е толкова невъзможно.

— Тогава трябва да обясниш защо не сме обвинили и нея.

— Защото няма доказателства за заговор. Не можем просто да я арестуваме, без…

Глицки отпи от питието, даде й време да чуе сама себе си, да се успокои. Ставаше свидетел на паниката, която обхващаше адвокатите в последните минути преди същинското начало на делото, беше я наблюдавал много пъти.

— Не става, нали? — попита Аманда.

— Застраховката — отвърна Глицки. — Заседателите разбират от пари.

— Мислиш ли?

— Ти решаваш.

Дженкинс въздъхна.

— Нещо ми подсказва, че е тя, Ейб.

— Нямаш нужда от мотив, Аманда. Остави нещата да си вървят, докажи фактите.

Дълго мълчание, след това „Добре“ и сигнал свободно.

Няма здравей, няма довиждане. Съдебен процес.

 

 

В другия край на града Уес Фаръл седеше до ламинираната кухненска маса в апартамента си. Тя беше покрита с жълти бележници, големи пликове, вестници от три дни, пишеща машина, четири големи чаши за кафе и дебела тетрадка с телчета, която бе разделил на части — „Доказателства“, „Аргументи“, „Свидетели“ и т.н.

Всеки от тези раздели беше разделен на подраздели и всеки подраздел съдържаше етикетчета в различни цветове, подредени по строго определен начин. Фаръл живееше с тази тетрадка вече в продължение на шест месеца и напоследък имаше чувството, че може да се събуди и да посочи всичко, което поиска, дори без да гледа.

Барт лежеше под масата, а радиото, което досега му правеше компания със стари рокендрол парчета, изведнъж пусна „Джингъл Белс“. Той веднага се пресегна, завъртя копчето и си помисли, че е попаднал на друга станция с по-мелодични рок парчета, когато изведнъж си даде сметка, че слуша Мери-Чапин Карпентър, която споделяше с любимия си, че всичко, което имат, са го постигнали по трудния начин.

Не намери сили в себе си да го изключи. Съзнателно избягваше кънтри музика, откакто се разделиха със Сам, но тази песен, която ненатрапчиво говореше за страст, искри и вдъхновение, го разкъсваше. Той се облегна назад, прокара ръце през оредяващата си коса, след това посегна към една от чашите с хладко кафе. Насили се да преглътне.

Очите му обходиха празния апартамент — същите голи стени, мебели втора ръка, същото място.

След първото голямо скарване два пъти беше звънял на Сам, а след това се бяха карали сериозно още няколко пъти. И сега Томасино бе решил, че в края на краищата Даян Прайс ще даде показания, и Кристина щеше да я разкатае, а Сам сигурно щеше да дойде в съдебната зала и да я съветва.

Разтърси глава, за да я проясни — така доникъде нямаше да стигне — и изключи радиото. Между тях двамата всичко беше свършено. Издърпа пишещата машина изпод другите неща и реши да вложи отрицателната си енергия в нещо полезно, например да поработи върху встъпителното си слово, но когато посегна за бележника си, трябваше да премести тазсутрешния „Кроникъл“ и снимката отново го удари.

Господи, помисли си той, възможно ли е?

Без да се взима под внимание стратегическата катастрофа, която тази снимка представляваше, той имаше проблем с преодоляването на собственото си чувство за лично предателство. Въпреки че и Марк, и Кристина отричаха между тях да е имало нещо, фактът, че се бяха срещнали в къщата му, нощем, сами, без да му кажат, бе повече от разстройващ.

Демоните отново се бяха върнали.

Което бе и истинската причина за лошото му настроение тази сутрин, преди да отидат в съда. За него това не беше поредният процес, където трябваше да се напомпа с изтъркани клишета, че действията му са сравнително важни.

Тук нещата бяха много по-лични — последна възможност, пусната в скута му от добрата съдба, най-накрая да направи нещо смислено през живота си. С отговорността за защитата на Марк нещо вече се бе променило в него, мотивираше го да си наложи дисциплината, от която имаше нужда, за да свали излишните килограми, носени от години, даваше му увереност да си пусне мустаци, омекотяващи лицето му, да се подстриже по нов, стилен начин. Щеше да представи на света новия и подобрен Уес Фаръл и за тази цел си бе купил пет нови костюма (по един за всеки ден от работната седмица), десет ризи, десет вратовръзки, два чифта обувки. Може би това не бяха фундаментални промени, но показваха, че представата му за самия него, за това какъв би могъл да бъде, се променя. Дори започна да чисти апартамента с прахосмукачка, да измива чиниите си веднага след ядене. Безпрецедентно.

Този процес щеше да бъде последната му възможност. Той олицетворяваше самия живот — изпитание за всичко, което беше и можеше да бъде.

Трябваше да вярва.

И тогава тази сутрин разгърна вестника и за секунда основите потрепериха — психически това нещо го разтърси толкова, колкото преди време и земетресението. После бе седнал на масата и се бе опитвал безуспешно да не обръща внимание на другите знаци по пътя, който го бе довел дотук. Решението на Марк да покани Кристина за лятна специализация, преместването на Джо Ейвъри в Лос Анджелис, което бе предопределило раздялата на Джо и Кристина, смъртта на Шийла и сега накрая, двамата — Марк и Кристина — почти едно цяло.

От гледна точка на Фаръл, развитието на събитията бе последователно и злокобно.

Опита се да се убеди, че това не означава непременно онова, което би могло да означава.

Уес познаваше Марк, знаеше кой е, какъв е. Марк никога не би могъл да направи нещата, в които го обвиняваха. Невъзможно.

Уес не беше религиозен, но за него невинността на Духър бе въпрос на вяра. Ако не познаваше Марк, значи не знаеше нищо. Ето защо, когато подготовката за процеса разкри толкова неприятни факти за приятеля му, че чак Уес се почувства неудобно, той не се бе съмнявал истински.

Просто предположения, повтаряше си непрекъснато той. Не са доказани. Хората, особено когато са натясно, говорят разни неща.

Фаръл се бе опитал да гледа обективно на тези несправедливости и се убеди, че всичко е вятър работа. Нямаше абсолютно никакво доказателство, което да свързва Марк Духър с някакви други убийства или изнасилвания, или каквото и да е.

Но сега съществуваше и Кристина. Тя беше факт, както и връзката й с Марк. И нещо още по-лошо, защото заради нея покълна семето на съмнението в Уес. Той затвори очи и си я представи. Красива жена, няма две мнения. Той самият не устояваше пред красотата — кой ли мъж можеше да го направи? Но това не означаваше, че приятелят му е убил, за да я има.

Фаръл продължаваше да се убеждава, че безкрайният късмет на Марк му е докарал Кристина, точно когато най-много е имал нужда от нея, след смъртта на жена му, заради всичката надежда и всичкото успокоение, от което е имал нужда.

Но изведнъж, след снощи, вече му беше трудно да повярва.

 

 

— Кристина, Сам е. Моля те, не затваряй.

— Няма.

— Цял ден се навивах да ти се обадя.

— Целунах го за лека нощ, Сам. Нищо повече. Говорят и пишат глупости.

— Но ти си… с него.

— Представлявам го. Аз съм му адвокат.

— Не това имах предвид. Знам. Отдавна знам… още когато бяхме приятелки.

— Съжалявам, не мога да коментирам.

— Добре, няма значение. Не искам да коментираш. Но трябваше да се опитам да ти кажа — защото бяхме приятелки, защото знаеш толкова много за психологията на изнасилването — че двамата с Уес грешите за Марк Духър. Мога да докажа…

— Сам, престани! Ще имаш възможност да докажеш всичко, което искаш, на процеса.

— Процесът няма да докаже за какво говоря. Казвам ти — седни и поговори с нея, ще се убедиш. Казва истината, тя е…

— Сега ще затворя, Сам. Марк не го е направил. Не би могъл.

— Защо си толкова сляпа? Защо поне не помислиш?

— Довиждане, Сам.