Джон Лескроарт
Вина (44)

44

Както Духър виждаше нещата, оправдаването му трябваше да възстанови цялата му сила, влияние и великолепие. Нали премахнаха обвиненията? Би трябвало всичко да свърши дотук и сигурно така щеше да стане, ако Уес Фаръл не беше повел ордите от плъхове вън от кораба, ако не бе създал илюзията, че корабът потъва.

Предполагаше, че така се получи, защото никога не си бе създавал приятели. Винаги хората идваха при Марк Духър. Не и обратното. Винаги имаха нужда от нещо, което той можеше да им даде — пост, пари, положение — но той нямаше нужда от тях. На никого не би дарил това задоволство.

Беше центърът на живота на Шийла, осигурил й бе дом, доход и деца, но дори и в самото начало тя никога не му беше равна. Така бе поставил нещата.

А Фаръл? До процеса Фаръл не би си и помислил, че е на едно ниво с Духър. Цялото съществуване на този човек се въртеше на много по-ниско ниво от неговото. Полагаше му се ясно определената роля на изпълнен с непресъхваща възхита обожател, на когото Марк позволяваше пълен достъп, защото Фаръл го забавляваше.

Флеърти? Приятел? Едва ли. Архиепископът имаше нужда от съвета и напътствието на Духър и си плащаше за това. Ако си е мислил, че Духър е имал някакви чувства към него, това си беше негов проблем.

Шийла винаги ръководеше социалния им живот. Обичайните вечери в ресторанти или на „Олимпик“, театрални постановки, кино с отдавнашни познати — горе-долу това беше. Марк изобщо не си мислеше, че тези неща могат да му липсват, поне не конкретно. Духър трябваше да се досети, че приятелите на Шийла ще се отдръпнат от него и от новата му жена, но не съжаляваше за нито една конкретна компания.

Ала съществуваше някаква празнота, социална пропаст, която го изпълваше с чувство на самота.

Не е честно, мислеше си той. Така го бяха изолирали, все едно че в съда бе признат за виновен. Той и Кристина се ожениха няколко месеца след процеса и нямаха никакви приятели.

И много малко работа.

Флеърти беше поставил началото. По някакъв начин, в един момент от процеса, Флеърти бе загубил вяра в невинността му. Не се бе зарадвал на оправдаването му, дори не се беше обадил да го поздрави. В седмиците след процеса правните дела на Архиепископията бавно, но непреклонно започнаха да намаляват, докато най-накрая изчезнаха, а заедно с тях си отидоха и допълнителните договори с агенции, благотворителни дружества, училища и бизнес предприятия, които по един или друг начин бяха свързани с католическата църква в Сан Франциско.

„Маккейб и Рот“ се държаха без хонорарите от Архиепископията в продължение на седемнайсет месеца, макар че съкращенията започнаха почти веднага. Първо си отидоха компютрите. После двама адвокати започнаха да си поделят една секретарка. След това младши сътрудниците получиха предупреждения за съкращението си. Духът на работещите в компанията се изпари. Четирима старши сътрудници напуснаха заедно с клиентите си и основаха собствена фирма, за да се освободят от задушаващата прегръдка на Духър.

Кристина се върна на работа, но презрението към нея бе едва прикрито. Беше годеница, а после и съпруга на управителния директор. Другите сътрудници я избягваха, а партньорите не се отнасяха с доверие към нея.

Но тя беше борец и се посвети на делото да възстанови добрата репутация на съпруга си. Двамата с Марк щяха да се справят. Ако никой от водещите адвокати не желаеше да й даде работа, тогава щеше да развива бизнеса, да води потенциални клиенти на обяд или вечеря, да помага както може.

Чувстваше се виновна, че се е съмнявала в него. Сега трябваше да компенсира. И целият свят да го напусне, тя щеше да остане с него. Това беше романтично и благородно и я изпълваше с чувство за поета мисия и значимост. Щяха да създадат това, което бяха направили родителите й — живот, построен върху доверието.

Казваше си, че не е забременяла, за да спаси брака им. Винаги бе мечтала да има деца, семейство, нормален живот. Но нещата с Марк ставаха трудни — настроенията му, по-мрачни от всичко, което беше видяла у него в началото. Разпадането на фирмата му, разпадащата му се власт, за един мъж това беше унищожително.

 

 

Преди няколко седмици нещата бяха станали критични.

— Марк, моля те.

— Само не ме докосвай, чу ли? Не става. Няма да се получи.

Той ядно ритна завивките, изправи се и веднага се уви в хавлията си. Обърна се, сграбчи падналия на земята юрган и го хвърли обратно на леглото.

— Покрий се, за бога!

— Не ми трябва да се покривам.

Със стисната челюст и гневен поглед той огледа тялото й — изпъкналия корем, подутите гърди. Тя не можеше да повярва, че той я гледа по този начин. Харесваше й как се е променило тялото й през последните осем месеца.

— Това сега не ми действа — каза Марк.

— Кое?

— Нас двамата, ако трябва да знаеш. Ти и аз. Всичките тези съмнения.

— Какви съмнения? Нямам…

— Не говориш за тях, но аз ги виждам. Да не мислиш, че не знам какво ти се върти в главата. Мислиш, че много се възбуждам, като гледам как толкова много се стараеш.

— Не се старая за нищо, Марк. Ела да си легнеш. Просто ме прегърни. Нищо не трябва да правим.

— Ти не трябва да правиш нищо, а аз искам да правя нещо, не разбираш ли? Но не мога! С теб не мога! Нищо не се получава.

Той изруга и излезе от спалнята.

 

 

Не чувстваше вина или разкаяние. Когато го арестуваха, тя сама падна в ръцете му. Чрез съчувствието си Кристина бе привлечена от скърбящия съпруг, трагично и погрешно обвинен в убийство. Щеше да му помогне да се защити.

Беше прекрасно. Не би могъл да нареди нещата по-добре.

Но сега Кристина разваляше всичко.

 

 

Тя навлече една фланелена нощница и слезе долу, включи настолната лампа до мястото, където той седеше в библиотеката, прекоси стаята и се отпусна на канапето.

— Не искам да си мисля, че между нас нещата не вървят, когато ще си имаме бебе. Не искам да си мисля, че така не ти харесвам.

— Проблемът не е в това как изглеждаш, а в нас двамата.

Кристина се облегна на възглавниците. Очите й паднаха върху чашата до него, почти празна.

— Да, пил съм. Може и още да пия. Проблем ли е?

Тя се загледа в него.

— Защо си толкова враждебен с мен? Какво съм направила, освен да те подкрепям? Не искаш бебето ли, Марк? Това ли е причината?

Като че ли напук, той изпи останалото си питие, преди да й отговори.

— Не, не е това. — Бързо се изправи, взе чашата си и отиде до бара. Наля си още едно чисто питие. — Винаги съм разглеждал нещата от гледна точка на властта, Кристина. Само така ми е добре. Харесва ми, когато ме искаш, а виждам как ме гледаш сега.

— Никак не те гледам, Марк.

Но той клатеше глава.

— Обичаше ме такъв, какъвто бях, когато се срещнахме, когато ръководех фирмата и курът ми беше голям.

— Не е необходимо да говориш по този начин.

— Както искам ще говоря в собствената си къща.

Кристина разтърси глава и се изправи, тази вечер бе направила всичко възможно.

— Добре — каза тя, — но и аз не съм длъжна да слушам такива приказки в моята къща.

Почти беше стигнала до вратата, когато шепотът му я спря.

— Не чуваш ли какво ти говоря, Кристина?

Тя направи крачка към него и заговори с равен глас.

— Не мога да те позная, Марк. Съзнавам, че ти е трудно заради фирмата и не знам как се справяш с това. Но аз не се опитвам да отнема властта ти. Тук съм, до теб, опитвах се дори когато… — Кристина млъкна.

— Когато какво?

— Добре. — Още няколко стъпки до стола му. Отпусна се на ръкохватката. — Дори когато разбрах, че си ме лъгал.

Той присви очи, в които не се четеше нищо.

— Кога съм го правил?

Трябваше да му го каже. Беше стигнала дотук, може би щеше да помогне.

— Преди месец или два срещнах Дарън Милс в Стоунстаун. Спомняш ли си Дарън, стария ти партньор?

— Спомням си го, разбира се. И какво?

— По време на твоя процес Дарън вършил много работа с Джо Ейвъри в Лос Анджелис. Трябва да са приятели.

— Браво на тях.

Тя не му обърна внимание.

— Дарън реши, че ще ми е интересно да чуя как е Джо. Още си е там, знаеш ли? Отишъл е в нова фирма.

— Радвам се за него.

Кристина въздъхна. Жилото му беше отровно. Сложи ръка на корема си, сякаш да го предпази.

— Дарън спомена преместването на Джо в Лос Анджелис, как е станало толкова внезапно. Ти ми каза, че по преместването на Джо се е работило от месеци.

— Така ли?

— Дарън заяви, че не е вярно. Предложил си го внезапно на Управителния съвет няколко седмици преди това. Всички се учудили. Джо дори нямало да става партньор в продължение на още една година, но разбира се, те направили както ти си им казал.

Духър се отпусна на един стол.

— Това ли е ужасната ми лъжа? Това ли е?

— Да. И ме накара да се замисля… — Тя замълча и започна отначало. — Спомних си за избухването ти в съдебната зала, когато се развика на Аманда Дженкинс и след това каза, че е било нарочно.

— Влязох в ролята — сви рамене Духър. — И какво за другата лъжа — онази щуротия за Джо Ейвъри — какво щеше да ми кажеш, когато спря?

Кристина преглътна и го погледна. Той не мигаше, предизвикваше я, нехайно отпиваше от чашата си. Искаше да я чуе.

— Накара ме да се замисля дали не си разкарал Джо, за да не ти се пречка. Знаеше, че по този начин ще се разделим завинаги.

— И тогава да мога спокойно да те ухажвам. Докато Шийла е още жива? И ако отговориш на ухажванията ми, да я убия?

Тя скръсти ръце.

— Добре — кимна той. — Нека приемем, че съм го направил.

— Не съм казала, че си го направил.

— Напротив, Кристина. Точно това говориш. И ако наистина е било така, тогава ти си част от него, нали? А сладък човек като тебе трудно понася такива неща, нали?

Духър стана от стола, с ръце в джобовете на хавлията си и започна да обхожда напред-назад разстоянието между тях.

— Нека приемем, че съм го направил. Нека кажем, че съм убил Шийла, защото съм полудял по теб и нека се разберем, Кристина, последното е съвсем вярно. И ти го знаеше. Не си глупава. Затова я убих и вече две години ми се разминава. Сега ти ми кажи: по какъв начин това променя нещо между нас?

— Променяш се ти, Марк. Променя се всичко.

Той се извиси заплашително зад нея и заклати глава.

— Не е така. — Отпусна се на едно коляно. — Аз съм си същият човек.

Тя вече не можеше да го гледа и затвори очи.

— Кажи ми, че не си го направил, Марк. Моля те. Плашиш ме до смърт.

— И да предположим, че аз съм убил Виктор Транг за упражнение. — Той обви врата й с ръка. — Собствената ти вина те яде, Кристина. Не моята. Аз не чувствам вина.

— Ти ли го направи? — повтори тя.

— И онзи във Виетнам също. И съм изнасилил Даян Прайс.

— Направи ли го?

— Има ли значение?

— Моля те! Трябва да знам.

— Не — отвърна Духър. — Трябва да ми имаш доверие.

Кристина махна ръката му от врата си.

— Когато знам, че си ме лъгал? Когато играеш толкова убедително? Когато си толкова жесток? Трябва да знам, Марк. Трябва да знам кой си.

Най-накрая очите му омекнаха. Той поклати глава и въздъхна.

— Дори не си спомням тази лъжа за Джо Ейвъри, Кристина. Не си спомням за какво е било, кога съм го казал, каквото и да е. Ако съм те излъгал, съжалявам. Ролята, която изиграх в съдебната зала, беше стратегическа. Откачените обвинения ме подлудиха и си позволих да избухна, което обикновено не правя. Това е.

— Но откачени ли бяха, Марк? Обвиненията? Това искам да знам.

— Колко пъти трябва да отговарям на този въпрос? — Той наведе глава. — Господ да помага на обвинените. Тяхната не свършва никога.

— Напротив. Може да свърши още сега.

— Какво ще ни помогне това? Или на мен? Ще ти кажа отново не, не съм го направил и след шест месеца или година ще се появи друго съмнение или ще чуеш някаква история как съм извършил или не съм извършил нещо в Каменната ера. Аз продължавам да ти се доказвам отново и отново. И ще ти кажа истината — това ме уморява. Правиш същото, което направи Уес, и Флеърти…

— Какво направиха те? Какво?

— Изоставиха ме, по дяволите! Не ми повярваха, не виждаш ли? Кастрираха ме, и при теб е същото, само че още по-буквално. За това говорим тази нощ, за всичките пъти, когато не се получаваше. Вече не понасям съмненията ти. Ти направо ми отряза топките!

— Марк…

— Не! Стигнахме дотук. Около теб вече не се чувствам мъж. Страхувам се да не ми се изплъзне нещо от езика, да не би да не направя нещо както трябва и веднага да ме качат на високото и да почнат да ме оглеждат и да ме съдят — и да ме разпитват — отново и отново. Вече не мога. Тялото ми не лъже. Не съм спокоен. Не се забавлявам. Вече нищо не е лесно. Нямам чувството, че ме обичаш.

Той пъхна ръце под нощницата й и ги прокара по корема, по гърдите й. Кристина не изпита удоволствие. Какво му ставаше? Не разбираше ли?

Но Марк току-що й бе казал, че има чувството, че тя вече не го обича. Ако му каже да спре, ще стане по-лошо.

Вече не знаеше каква е истината. Може би тя беше виновна за всичко, слабостта й, че не може да вярва.

Разбираше защо той няма да й го каже веднъж и завинаги. Беше прав — не съществуваше подобно нещо. И последния път, когато го попита, пак беше веднъж и завинаги. Въпросът бе зададен и му беше отговорено. Колко пъти трябваше да го пита и какво щеше да разрушава в него всеки път, когато го правеше?

Марк щеше да е баща на детето й, а неспособността й да му вярва заплашваше и двамата.

Ала причината не беше само в нея. Кристина го знаеше. Нещо в него се бе помрачило. Ръцете му продължаваха да я милват, дъхът му бе учестен.

Може би тази негова тъмна страна винаги е била част от него и проблемите просто я бяха приближили до белия свят. Но начинът, по който се отнасяше с нея, по който й говореше, беше груб. Той бе станал груб. Тя не можеше да откликне на това, никога нямаше да може.

Почувства ръцете му. Беше силен и Кристина разбра, че се страхува от него. Под пръстите му кожата й настръхваше. След този разговор не можеше да повярва, че той е в настроение да я люби. Марк повдигна нощницата й, устните му потърсиха гърдите й.

Господи, това ли го възбуждаше?

Той силно дръпна колана на хавлията си и тя се отвори. Беше възбуден, готов. Взе ръката й и започна да се гали с нея, тържествуваше.

— Ето нещо и за теб.

Свали пликчетата й — бързо и грубо — страхуваше се, че моментът ще отмине.

Без думи. Бутна я назад на стола, разтвори краката й. Челюстта му бе жестоко стисната, очите му бяха празни.

Не можеше да го спре по никакъв начин.