Джон Лескроарт
Вина (7)

7

През прозорците Духър виждаше светлините на града, които се бореха с облаците. Той все още се намираше тук, в притъмнелия кабинет, опрял лакти на дръжките на креслото, а върховете на пръстите му бяха допрени един в друг пред устните му. По коридорите се чуваше обичайният шум — всички служители на „Маккейб и Рот“ работеха до късно.

Духър управляваше фирмата с твърда ръка. Екипът се състоеше от млади хора, които хранеха надежди след седем години да се превърнат в съдружници и по този начин на теория да решат финансовите си проблеми. От тях се изискваше напрегната четирийсетчасова работа на седмица, петдесет и две седмици в годината. На практика през обичайното работно време от девет до пет те нямаха никаква възможност да придвижват чисто административните си задължения, да водят служебната кореспонденция, да разговарят с половинките си или с разни други важни персони, да ядат, да ползват почивка (или отпуска), да ходят до тоалетната и ред други такива дреболии.

За да докарат осем часа чиста работа, служителите трябваше да работят поне десет, а най-често даже дванайсет часа на ден. Освен това, ако искаха да ползват двуседмичната си отпуска, трябваше да посветят на службата най-малко десет съботи и недели в годината. Тъй че въпреки късния час, във фирмата гъмжеше от хора. Марк Духър, който бе минал през провала й и затягането на коланите и лично я бе превърнал отново в преуспяващо предприятие, изпитваше дълбоко задоволство от добре смазания механизъм, който бе успял да създаде. Наистина това може и да не правеше хората непременно щастливи, но така или иначе, успяваха да свършат добра работа.

За което, отбеляза си той, получаваха и съответното прилично възнаграждение. А и никъде не бе казано, че юридическите фирми имат за цел да правят служителите си щастливи.

Духър се надигна, заобиколи бюрото, отиде до прозореца и пак се зазяпа навън. Гледайки летящите в пространството облаци, които скриваха гледката, той имаше чувството, че лети.

Тя бе оставила автобиографията си!

И му бе дала да разбере, че той е на ход.

 

 

Джо Ейвъри седеше на бюрото си и се бореше с текущите задачи като прасе с тиква. Духър любезно почука на вратата преди да влезе и Ейвъри зяпна от изненада — за две седмици вече две посещения на шефа. Това беше нещо нечувано.

— Още ли си тук? — попита Духър. — Мислех, че след предишната тежка нощ ще си тръгнеш по-рано.

Ейвъри опита да налучка верния тон.

— Купонът беше направо върха, господине. Мислех да ви се обадя днес по-рано, за да ви благодаря, но се захванах с делото „Бейкър“…

Духър махна с ръка, за да прекъсне словоизлиянията му.

— Сигурен съм, че то се намира в добри ръце, Джо. Дойдох да взема кандидатурите на стажантите за лятото.

Ейвъри изтръпна.

— Нали не…? Да няма някакви проблеми?

— Бъди спокоен. — Духър влезе в кабинета на Ейвъри и затвори вратата зад гърба си. — Ще прехвърлим тези задължения на друг служител, Джо. Мисля, че ти е време да се захванеш с по-сериозни дела.

— Господине?

Духър прекъсна задаващата се лавина от въпроси с ново вдигане на ръката си.

— Казах повече, отколкото ми се искаше, Джо. Навярно не трябваше нищо да споменавам, но пък си рекох, че е добре да си в течение. Вече няма да се мориш с летните стажанти. Чакат те по-съществени задачи. Край, спирам дотук.

В следващия миг той вече бе грабнал подмишница кашона.

По-късно, докато шофираше към къщи, Духър остави съобщение на Кристина от клетъчния си телефон. „Кристина, обажда се Марк Духър. Искам да ти благодаря, че ме уведоми, че си си подала документите. Гордея се с теб. Постъпваш наистина правилно. Ако искаш да се чуем, звънни ми по всяко време, номерът в колата ми е…“

След това издиктува и домашния си телефон.

 

 

Кристина не чу съобщението на Духър. Щом се прибра от срещата с Глицки, тя се обади на родителите си в Оджай, а сетне реши, че с това този дълъг ден, започнал още в шест и половина с намазването с пепел, най-сетне трябва да приключи. Просто се намираше на предела на силите си.

В този късен час можеше да звъни само Джо, а сега наистина нямаше настроение за разговори с него. Затова, като намали докрай сигнала на телефонния апарат, тя се сгуши в леглото и започна да се унася.

Звънецът на входната врата звънна и се чу гласът на Джо.

— Кристина? — Последва тихо почукване и отново: — Кристина, там ли си?

Спокойно можеше да се направи на заспала, но това не бе в характера й. Изтощена и бясна, тя грабна хавлията и я уви около себе си.

— Секунда.

После откачи веригата и отвори вратата.

— Да не спиш вече?

— Не. Седя тук на прага. Нещо против ли имаш?

— Просто си помислих, че ние може… Какво се е случило?

— Нищо. Нищичко. — Кристина се обърна, прекоси дневната, светна лампата и се хвърли на дивана. — Ще влизаш ли най-сетне, или няма?

Той затвори вратата след себе си.

— Какво си се разфучала така?

Тя се уви в хавлията и се втренчи в него.

— Хайде да видим дали можеш да отгатнеш.

Джо разпери ръце, за да покаже, че е невинен като ангел.

— Крис. Между нас се получи едно недоразумение. Твоите документи вече тръгнаха по каналния ред.

— Много добре. Чудесно.

— Това е самата истина. В момента се намират на бюрото на самия Марк Духър. В същия този миг, докато си бърборим. Наистина.

— Наистина — повтори тя.

Той продължи, без да схваща настроението й.

— Тази вечер ги взе всичките. Прехвърлят стажантите на друг човек.

— Защо?

— Защото ме повишават. — Той дръзна да направи една крачка към нея. — Хайде, Крис, не ми се сърди. Точно сега недей. Нека да го отпразнуваме.

— Не искам да празнувам. Даже не знам какво ще празнуваме. Даже не знам дали между нас още има нещо. Наистина не знам.

— Крис… — Джо приседна на другия край на дивана.

— Нали ме чу, Джо? Ти се издигаш и аз се радвам за теб, но какво общо има това с нас двамата? Да не би да сме сгодени? Да не би да ни предстои сватба? Какво ме топли това? Не трябвало да кандидатствам в твоята фирма, защото може би един ден сме щели…

— Точно така…

— Не. — Тя вдигна лявата си ръка. — Да виждаш тук някаква халка? Защото аз не виждам. Все още се чудим, Джо. Нека погледнем фактите.

Джо помълча.

— Как да ти отвърна на това, Крис? Знаеш, че…

— Не! Ти си мислиш, че след всичкото време, което си вложил в тази връзка, няма да е лошо, ако нещата вземат да се задълбочат. — Тя изтри бликналите гневни сълзи от очите си. — Истината е, че ти не харесваш действията ми, това, което представлявам като личност. Със сигурност не искаш да работя при теб, това е от ясно по-ясно.

— Искам!

— И сигурно затова не искаше да си подам документите…?

— Не е вярно. Знаеш, че си има определени правила…

— Стига си лъгал! Не става дума за това и ти много добре го знаеш! Реално погледнато, не сме сгодени, разбираш ли? Така че няма никаква причина…

— Но ще го направим…

Тя се изсмя.

— Виж как стават тези неща, Джо. Слушай много внимателно. Единият пита и другият отговаря „да“. Няма нищо трудно. Да опитаме — ти искаш ли да се ожениш за мен.

— Крис, знаеш добре…

— Я се разкарай, Джо! Става дума за един въпрос, на който се отговаря простичко с „да“ или „не“.

— Не е толкова просто! Нали казваш, че не искаш никакви деца и аз не мисля…

Внезапно тя скочи от дивана и се нахвърли върху него.

— Махай се! Разбираш ли, пръждосвай се!

 

 

Шамандурата в залива Санта Барбара звънеше пронизително и май разстоянието до нея не бе голямо — макар че гъстата мъгла й пречеше да я види. Тя се опитваше да спаси нейното давещо се бебе. Но и него не можеше да види. Дори не можеше да си спомни дали е момченце или момиченце, макар че, разбира се, знаеше. Просто в момента й бе изскочило от съзнанието.

Звънецът на шамандурата не преставаше да звъни. Връхлиташе я отвред, докато се придвижваше във водата, която ставаше все по-плътна с всяко нейно движение.

Бебето бе ей там, съвсем наблизо, почти на ръка разстояние, чезнещо в морските глъбини. „Чакай! Чакай! Недей…“ Тя седна в леглото, потънала в пот. Часовникът показваше два и петнайсет посред нощ.

Но звънът не преставаше. Беше входната врата. Кристина отмахна завивките и отново навлече хавлията.

— Кой е?

— Аз съм, Джо.

Замаяна от съня и твърде уморена да изпита нов прилив на гняв, тя въздъхна, разтърка челото си и открехна вратата, без да маха веригата. Гузен като псе, Джо стоеше на прага с мокра коса и мокро сако и отпуснати покрай тялото ръце. Навярно след като си бе тръгнал, бе кръстосвал улиците чак досега.

— Голямо лайно съм — каза той.

— Добре започваш.

— Съжалявам много.

Кристина продължи да го гледа през открехнатата врата. Накрая я затвори, откачи веригата и отвори широко. Той пристъпи и я прегърна, миришеше на вълна. Тя също се притисна в него, постепенно го обгърна с ръце. Този миг продължи много дълго. Най-после Джо отстъпи назад и театрално коленичи.

— Джо…

— Не. Това не е никаква шега. Искам да знам дали ще се омъжиш за мен?

— По принцип или какво? — Не искаше думите й да прозвучат така бездушно, но никога не си бе мечтала за този голям миг по такъв начин. (Ако изобщо можеше да се каже, че в мечтите й присъстваше Джо Ейвъри.)

Но той нямаше намерение да задълбава в подробностите.

— Не, не по принцип. Прости ми, ако не зададох правилно въпроса си. Говоря за реални неща. Ще се омъжиш ли за мен, Кристина? — Ръката му се вкопчи в края на хавлията й, а очите му отчаяно търсеха нейните. — Кажи ми, моля те, ще се омъжиш ли за мен? Не мисля, че мога да живея без теб.

Изобщо не й прозвуча патетично, както можеше да се очаква. Най-после той бе осъзнал, че може да я изгуби завинаги. Беше изписано на лицето му. В този момент знаеше, че е влюбен в нея. Може би и тя щеше да се промени. Като ток я прониза мисълта, че това бе най-доброто, което можеше да направи, и май цялата история не звучеше толкова зле.

Накрая Кристина кимна.

— Да — прошепна. — Добре.

Протегна ръце и притисна главата му до тялото си. Ръцете му я обгърнаха и телата им се вкопчиха едно в друго.