Джон Лескроарт
Вина (34)

34

Фаръл караше на чист адреналин. Беше спал по-малко от пет часа, но нали заради това бяха всичките безсънни нощи.

Напомни си, че процесът е по-прост от живота — трябваше само да отхвърли аргументите на обвинението и Марк Духър щеше да бъде свободен. И насън можеше да го направи.

В Калифорния защитата имаше право да произнесе встъпителното си слово веднага след обвинението, като по този начин се наблягаше на отрицанието. А можеше и да изчака и да използва встъпителното слово, за да представи своя собствена версия на случилото се. Фаръл избра първото.

Не вярваше, че обвинението може да го изненада с някой свидетел. Знаеше каква тактика щеше да приеме — отричай, отричай, отричай. И искаше от самото начало да подготви съдебните заседатели, че всяка повдигната от Дженкинс теза можеше да бъде оспорвана.

Беше измислил всичко с подробностите. Щеше да започне спокойно, да застане до Духър. Нямаше да гледа в никакви бележки — защитата идваше от сърцето му. Нямаше да използва предварително подготвена реч. Езикът на тялото му щеше да крещи, че истината е толкова очевидна и той до такава степен й вярва, че място за съмнение просто няма. За разлика от него, Дженкинс бе завършила собственото си встъпително слово, заемайки по-голямата част от сутринта, като непрекъснато гледаше в бележника си и повтаряше ли, повтаряше основните според нея моменти.

Фаръл отпи от чашата си и се изправи.

— Всички вие чухте встъпителното слово на госпожа Дженкинс. Тя ви представи своята версия на събитията, случили се на седми юни, и твърди, че ще я докаже извън всякакво съмнение. Не е възможно да го направи, защото тези действия на господин Духър, които е отгатнала, не са се случили по посочените от нея причини, а останалото просто не е вярно. Ще освободя тази история от зловещата интерпретация на госпожа Дженкинс и ще ви представя голите факти. Онзи вторник Марк Духър купува шампанско и го занася вкъщи, защото е любящ съпруг. Обажда се от офиса в дома си на седми юни следобед и пита жена си дали би пожелала той да се прибере по-рано. Урежда среща с нея, дами и господа съдебни заседатели. След почти трийсет години брак, Марк и Шийла Духър все още си уреждат романтични срещи. Преди той да се прибере, съпругата му взима една доза бенадрил, защото страда от алергии. Тя си сипва една или две чаши шампанско. Шийла Духър е била на четирийсет и седем години и не е била нито луда, нито с размътено съзнание. Можела е да взема сама решения и го е правила що се отнася до ядене и пиене. Пиела е нардил, който е облекчавал менопаузата й, повече от година. Много пъти, пред много свидетели, през същото това време е употребявала алкохол. Няколко свидетели ще дадат показания, че Шийла Духър се е отнасяла скептично към препоръките на лекаря си да избягва смесването на определени храни и алкохол. Трагично е, но като че ли госпожа Духър не е обръщала особено внимание и при смесването на хапчетата.

Фаръл отново отпи вода. Дженкинс не бе възразила нито веднъж, всички погледи бяха вперени в него. Беше в стихията си.

— Какво става след това? Семейство Духър си устройват късен обяд. В това няма нищо злокобно. Шийла Духър отива в спалнята си, за да дремне. Била е уморена, взела е успокоително, хлоралхидратът на съпруга й. Госпожа Дженкинс ви каза, че Марк Духър й е дал хлоралхидрат. Глупости, абсолютни глупости. Няма нито един свидетел, нито една прашинка доказателство, които да потвърдят това. Госпожа Дженкинс го твърди, защото иска да осъди Марк Духър. Не може да го докаже, защото не се е случило.

Дженкинс се изправи и възрази, че Фаръл се заяжда.

Фаръл предположи, че това наистина е така, но знаеше, че Дженкинс е направила възражението най-вече, за да го прекъсне. Нямаше да се получи. Томасино я подкрепи, а Фаръл леко се усмихна, за да покаже на съдебните заседатели какъв добър човек е — как съвсем спокойно посреща глупавото й прекъсване.

Освен това така получи третата си възможност да повтори фактите, довели до смъртта на Шийла.

След което:

— И какво прави господин Духър, когато жена му отива да си легне? Не бил пуснал алармената инсталация. Свидетелят на обвинението, съседката на господин Духър, Франсис Матсън ще ви каже, че тогава той се бил пресегнал и като че ли правел нещо на крушката над страничната врата. Господин Духър не си спомня подобно нещо. Може да е имало паяжина там, но той не си спомня. След това отива в голф клуба „Сан Франциско“. Сега си спомнете как госпожа Дженкинс направи голям въпрос от това, че господин Духър членува в клуб „Олимпик“, а онази вечер решава да отиде не там, а в друг клуб със свободна посещаемост. Вие ще решите колко сериозно е това. Но ще ви кажа, че господин Духър е представителен мъж…

— Възразявам.

— Приема се.

— Съжалявам. Господин Духър има много делови контакти в своя клуб и не е искал да бъде… — Уес замълча, усмихна се на заседателите, като по този начин ги включи в шегата си, — … персонално комуникативен. Искал е да поработи малко върху удара си, без да го прекъсват. Продавачът в магазина на клуба ще свидетелства, че господин Духър си е купил две кофи с топки и по някое време по-късно се е върнал с две празни кофи. Освен това ще потвърди, че с господин Духър са си говорили за голф клубове, той го е попитал как да оправи замаха си, разменили са си любезности — накратко поведението на господин Духър е било съвсем нормално.

Фаръл сви рамене, като че ли се извиняваше на заседателите, че ги занимава с такива дреболии. Той беше на тяхна страна и нека си го признаем, това си бе чисто губене на време.

— Когато се прибира в дома си, господин Духър измива чиниите, изпива една бира, след което се качва горе и открива тялото на жена си. Ужасен, набира 911. Ще ви пуснем записа на това обаждане, ще имате възможност да решите дали можете да вярвате на този глас, или не. Но още не сме свършили. След като полицаите пристигат, господин Духър напълно съдейства на инспектор Глицки — тук Фаръл направи пауза и с театрален жест посочи към масата на обвинението, — джентълменът на онази маса. Дал е пълни и изчерпателни отговори на всички зададени му въпроси.

Фаръл сметна, че е добре тук да направи почивка. Върна се на масата, отпи глътка вода, погледна към Кристина и Марк и отново се обърна към съдебните заседатели.

— Сега да обърнем внимание на някои други обвинения и предполагаеми улики, които ви бяха представени — замърсената кръв, ножа с отпечатъците на господин Духър, хирургическата ръкавица, намерена на сцената на престъплението и така нататък — тук сме ощетени. Не можем да обясним всичко. Това е един от проблемите на невинността — не знаеш какво точно се е случило. Не знаеш какво е сторил някой друг.

— Ваша Светлост — обади се Дженкинс, — адвокатът отново влиза в спор.

Томасино се намръщи, което за Фаръл беше добър знак. Естествено, Дженкинс бе права, но Томасино бе пропуснал да го отбележи и се засегна, когато това му се намекна. Той уважи възражението на Дженкинс и каза на Фаръл да се придържа към доказателствата.

Фаръл размени поглед с някои от заседателите.

— Ще кажа няколко думи за мотива. Обвинението заяви, че господин Духър е убил жена си, за да получи парите от застраховка на стойност един милион и шестстотин хиляди долара. Това е мотивът според тях, умолявам ви да го запомните.

Фаръл започна да обяснява как защитата ще разкрие всички финанси на господин Духър лично и тези на изключително преуспяващата му фирма. Няма почти никакви дългове — всичките му авоари са законно придобити и са над 800 000 долара, а сметките по спестяванията му възлизат на около още 100 000 долара. Почти от самото начало е изплатил къщата си и наскоро тя е била оценена на един милион долара. Накратко, въпреки че парите от застраховката не са никак малко, стига господин Духър да продължи със сегашния си начин на живот и да не тръгне да обикаля Егейско море с луксозни яхти с прислуга, повече пари не му трябват.

Фаръл разпери ръце.

— Дами и господа, обвинението не може да докаже, че Марк Духър е имал мотив, за да убие съпругата си, защото такъв просто не съществува. Обвинението не може да докаже, че е отровил съпругата си, защото не го е направил. Няма да докажат, че е виновен, защото е невинен. Това е истината. В края на този процес, когато видите, че обвинението не е доказало безпочвените си нападки, ще ви помоля да го обявите за невинен, какъвто всъщност е.

По обед Духър — стараейки се да изглади нещата — ги заведе във „Фрингейл“, малко бистро на няколко пресечки от съда. Седяха на маса в задната част, но Уес безцелно се ровеше в патешкото с бял боб и като че ли изобщо не оценяваше жеста.

Духър, наопаки, бе в празнично настроение, наслаждаваше се на двойна порция foie gras с половин бутилка pinot noir само за себе си. По дяволите, та той не работеше, само гледаше.

Кристина, без да забелязва вниманието, с което я обсипваха сервитьорът (напълни чашата й за вода четири пъти) и клиентите от другите маси, беше забравила за разговора със Сам и за целувката, и обсъждаше изявата на Фаръл.

— Знаеш ли, Уес, мисля, че би могъл да си изкарваш хляба по този начин.

— Страхотна реч — съгласи се Духър. — Всичко това беше в иска 995. — Ставаше дума за иска, който по-рано Фаръл бе подал според Наказателния кодекс на Калифорния, секция 995, заявявайки, че няма достатъчно доказателства Духър да бъде съден. — Не мога да повярвам, че Томасино разреши на оная пуйка да продължи.

Фаръл седеше с наведена над чинията си глава, с отпуснати рамене. Който и да го видеше, нямаше да разпознае в него адвоката, който преди по-малко от час бе вършил чудеса в съдебната зала.

— Това нищо не е, Марк. Ще забележиш, че малко съм разкрасил някои, от наша гледна точка, неблагоприятни моменти.

Кристина остави вилицата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Дупката в оградата на голф клуба, кръвта, която липсва от кабинета на лекаря на Марк, отпечатъците на Марк по оръжието на убийството…

Духър се бе съсредоточил върху препечените хлебчета и със съвършена равномерност ги мажеше с foie gras.

— Чудесно се справи с тях. — Той отхапа и притвори очи. — Каза, че не бихме могли да знаем, тъй като сме невинни. Може би това бе най-прекрасният момент.

Но Кристина не откъсваше поглед от Уес, нещо друго не й даваше мира. Никога не го бе чувала да говори с този тон преди и това я обезпокои. Още беше разстроен заради целувката.

Знаеше, че вчера Уес беше ядосан, но се бе надявала гневът му да премине. Сега се зачуди дали вместо това той не става по-дълбок. Тя докосна ръката му.

— Искам да ти кажа нещо.

Фаръл вдигна кървясалите си очи.

— Още ни се сърдиш и мислиш, че сме те излъгали, но това, че отидох у Марк, си беше чиста грешка. Не бих те лъгала. Марк също не би го направил.

Духър спря да дъвче и внимателно слушаше. След това изгледа Уес спокойно.

— Ако имаш съмнения, Уес, искам да ги чуя.

Бавно Фаръл поклати глава.

— Просто съм уморен. Цял уикенд ще спя.

 

 

— Какво, по дяволите, прави той тук? — попита Марк.

Кристина и Уес пиеха кафе, а Духър се наслаждаваше на чашка калвадос, когато Ейб Глицки влезе в ресторанта и се запъти към тяхната маса.

Кимайки любезно на всички страни, той се наведе над рамото на Фаръл.

— Госпожице Карера, бих искал да ви задам няколко въпроса преди съдебното заседание да продължи. Бихте ли минали през кабинета ми на четвъртия етаж, след като свършите с обяда?

— Откъде разбрахте, че сме тук? — попита Духър.

Глицки го дари с разделената си на две от белега усмивка.

— Шпиони — отвърна той. — Навсякъде са.

Фаръл се разкъсваше между желанието си да каже на Глицки да се завре еди-къде си и любопитството си за какво ще пита Кристина.

Настоя да присъства и Глицки му отказа.

След което напомни на лейтенанта, че има право да знае всичко по делото. Дори не му отговориха.

Глицки просто повтори въпроса си дали Кристина ще разговаря с него, или не. Тя заяви на Фаръл, че иска да отиде, че може сама да се грижи за себе си. Най-добре ще бъде да разберат какво има предвид Глицки.

 

 

— Какъв е проблемът, сержант?

— Вече съм лейтенант. Повишиха ме.

— Ох, вярно. Спомних си. Поздравявам ви.

Нащрек, но любопитна, тя седна срещу Глицки пред очукана дъбова маса в една от стаите за разпити до отдел „Убийства“. Той остави вратата отворена и я покани да седне на главното място в далечния край на масата. Извади портативния касетофон от джоба на сакото си и седна на масата пред нея.

— Аз съм лейтенант Ейб Глицки, номер 1144 — започна той, — и разговарям…

Кристина се пресегна, сграбчи касетофона и го изключи.

— Чакайте, какво правите?

Животът е пълен с изненади, мислеше си Глицки. Никога преди това никой — закоравял престъпник или антисоциален идиот — не бе взимал касетофона и не го бе изключвал. Сигурен беше, че това е показателно, но не можеше да се сети за какво.

— Мислех, че сте ме поканили, за да си поговорим.

— Точно така.

— И какво е това?

— Ние разпитите ги записваме.

— Вие разпитвате ли ме?

— Познахте първия път, госпожице Карера. Говорим си. Но задължително е във връзка с разследването ми на Марк Духър…

— Няма да ви отговарям! Аз представлявам този човек, лейтенант. Той ми е клиент. Всичко между мен и Марк е поверително и би трябвало да го знаете.

— Всъщност не е така. Станахте адвокат едва преди няколко седмици, нали? — Знаеше го и нямаше нужда да изчаква отговора й. — И дори да може да се каже, че сте имали и преди това отношения на адвокат и клиент — не твърдя, че е вярно — те със сигурност не са съществували преди господин Духър да бъде обвинен в убийството на жена си, а аз искам да поговорим точно за тогава.

Кристина потрепери. Облегна се на стола си, пое дъх и се втренчи в него.

— За какво?

— Бихте ли ми върнали касетофона?

— Няма да разговарям с вас. Обвинявате ли ме в нещо?

— Не, госпожице. Ако нещата стигнат дотам и бихте искали и адвокатът ви да присъства, можем да го направим някой друг път, но така или иначе ще го направим.

Тя присви очи.

— Няма. Нито сега, нито когато и да е, ако аз реша така. Никой не е длъжен да разговаря с полицията, лейтенант, нито аз, нито клиентът ми, нито който и да е. И вие го знаете.

Глицки трябваше да отстъпи. Не искаше да я загуби.

— Мислех, че така ще е най-приятно. Знаете какво говорят по вестниците. Аз разследвам този случай. Когато се повдигнат въпроси, мое задължение е да потърся отговорите, дори и това да се случи по средата на процеса.

— Опитвате се да ме накарате да свидетелствам против собствения си клиент. — Тя започваше да се ядосва. — Това е най-непрофесионалното нещо, което съм чувала, лейтенант, и ми е безкрайно неприятно. Срещнах господин Духър по време на празника Марди Гра миналата година, да кажем преди около десет месеца. Между нас нямаше нищо преди смъртта на съпругата му. Така отговарям ли на въпроса ви?

— Да — отвърна той.

Тя го изгледа продължително.

— Лейтенант Глицки, спомняте ли си, когато дойдох тук да говорим за Таня Уилоус и Левън Коупс и вие седяхте на онзи стол навън — тя посочи към отворената врата — и се смяхте до сълзи? Спомняте ли си?

— Да.

— И имаше един момент, точно след като вашият лейтенант излезе и попита дали сте добре, тогава ние се погледнахме и нещо звънна — не в сексуален смисъл — нещо се получи между нас. Помните ли?

Глицки кимна.

— Бяхме ли интимни тогава?

— Не говорим за такава интимност.

— Добре, тогава Марк и аз не бяхме интимни. И сега не сме. Държа много на него. И докато си говорим така откровено, нека ви кажа, че не мога да разбера защо така ожесточено го преследвате.

— Според уликите той е убил съпругата си, госпожице Карера.

— Не го вярвам. Вие това искате да видите.

Глицки се въздържа и отговори с равен глас:

— Заради всепоглъщащата ми омраза към римокатолическата църква и самотната ми кампания да я поставя на колене? — Той махна с ръка към празните стени на стаята, която притежаваше очарованието на стар товарен влак. — Или може би имам амбиция да стигна до върха на тази купчина лайна? Вие кажете. Кое от двете?

Беше приковал вниманието й. Глицки се наведе към нея и сниши глас.

— Опитвам се да разбера защо.

Тя се облакъти на масата. Сантиметри деляха лицата им.

— Лейтенант, няма защо. Не го е направил. Ето защо не можете да намерите причина.

— А вие?

— Казах ви. Не мисля, че го е направил.

Глицки клатеше глава.

— Не. Ами ако вие сте причината, ако е убил Шийла, за да е свободен да ви има?

Очите й застинаха. Като че ли престана да го вижда. Най-накрая.

— Знаете ли, съжалявам, лейтенант. Сигурно живеете във възможно най-мрачния свят, който може да съществува. Казвате ми, че Марк е убил съпругата си, рискувал е процес за убийство и доживотен затвор, само заради нищожната възможност да е свободен за мен, която не съм му обещавала нищо. Ласкаете ме, но моля ви.

— Не е невъзможно.

— Невъзможно е — възрази Кристина. — Това е лудост. Единственият начин някак си да е възможно, е… — Тя млъкна. — Ако сме го направили заедно.

Глицки скръсти ръце. Единствената му реакция беше да се пресегне и да включи касетофона.

След няколко секунди Кристина се изправи и го изключи.

— Ако искате да продължите нататък, лейтенант, следващия път ще си взема адвокат.

Той я наблюдаваше, по лицето й се гонеха безброй чувства.

— Искам да кажа още само едно нещо.

Ейб кимна.

— Добре.

— Толкова съжалявам за съпругата ви. Нямах възможност да ви го кажа досега.

И след това тя си тръгна.

 

 

Глицки остана на стола си, с протегнати крака, със скръстени ръце. До края на обедната почивка имаше още няколко минути.

Пресегна се под масата, напипа втория касетофон, извади го, спря записа и върна последните няколко секунди.

„Толкова съжалявам за съпругата ви. Нямах възможност да ви го кажа досега.“

Върна го отново. За трети път. Когато му го каза, звучеше непресторено. Сега на касетата звучеше искрено.

Пол Тию провря глава през вратата.

— Как мина? — попита той. — Изглеждаше разстроена. Спря до вратата и няколко пъти си пое дъх, след това… Какво има?

— Нищо. Тя няма нищо общо. Духър го е направил сам.

— Откъде знаеш? — попита Тию.

Глицки не му отговори веднага.

— Просто знам.