Джон Лескроарт
Вина (4)

4

Седемгодишната тойота на Кристина дълго време отказваше да запали. Когато накрая двигателят заработи, чистачките на колата сдадоха багажа. Затова тя се спусна пеш от възвишението, на което се намираше Университета, надолу край болницата „Сейнт Мери“, като възнамеряваше да прекоси парка „Голдън Гейт“ въпреки дъжда, който се изливаше през тази първа сряда на Великите пости. Прекият път щеше да й даде възможност да стигне навреме на работа.

Но тя не бе съобразила едно — че Сан Франциско е град с неизчерпаем местен колорит. Началото на големия ден се бе превърнало в солиден повод за група полуголи друиди да проведат нещо като церемония в чест на култа си към дърветата, придружена с песнопения, хлопане и ръкопляскане, които свидетелстваха, че хората от сектата страшно се забавляват.

Кристина сви надясно в опит да заобиколи процесията, но една ниска и дебела жена, сравнително млада на вид, препречи пътя й. Раменете й бяха покрити с шал, в косата й бяха вплетени цветя, надолу беше с дълга кожена пола, но гърдите й бяха напълно голи. Когато стана пределно ясно, че Кристина няма да се присъедини към тях и всъщност отиваше на работа, жената изведнъж се превърна от високопоставена жрица, изпълняваща мисията си, в обикновена улична актриса.

Когато най-сетне се добра до Хайт стрийт, където се намираше Центърът за оказване на помощ след изнасилване, тя бе плувнала в пот и бе закъсняла с цели двайсет минути за срещата си.

Шеф й беше неомъжената, впечатляваща и устата Саманта Дънкан, истинска трийсет и пет годишна амазонка. Тя бе фанатично убедена, че отношенията между половете представляват бойно поле и това нейно убеждение обслужваше чудесно професионалната й роля — да дава съвети на изнасилени жени.

Вродената й състрадателност към жертвите за нещастие се съчетаваше с ярко изразено нетърпение към бавния процес на зарастване на душевните рани на пострадалите, към тежката правна процедура за издирване, разпознаване и наказване на нападателите им и към факта, че административната дейност на Центъра се крепи единствено на усилията на няколко доброволци с непълен работен ден.

Когато Кристина се яви на първото си интервю за постъпване на работа, Сам я бе впечатлила главно с чувството си за хумор и със страстта, която се излъчваше от всяка нейна клетка. После я бе запознала с ясните си изисквания. „Знам, че тук се работи безплатно и на доброволни начала — бе казала Саманта, — но държа моите доброволци да се отнасят към работата си така съвестно, сякаш са на служба. Искам да идвате на работа тогава, когато сте обещали. Не съм човек, който лесно прощава.“

До днес Кристина бе проявявала точност и отговорност към задълженията си. Сам излъчваше вътрешен огън, имаше присъствие, това силно допадаше на Кристина и тя искаше да й засвидетелства благодарността си. Освен това се стремеше да докаже, че не е дилетантка — още един дълбоко личен неин повод да бъде изрядна.

Много от бариерите в общуването между тях вече не съществуваха — Сам и Кристина бяха ходили два или три пъти да пият кафе навън и бяха обсъждали актуални теми или политика. Кристина вярваше, че двете се намират на прага на истинското приятелство.

Но Сам не притежаваше и капчица търпимост към доброволците си, защото вечно ги подозираше в липса на добросъвестност към работата и затова избягваше да влиза в по-тесни отношения с хората от екипа.

Тази сутрин, докато изтърсваше водата от дрехите си, Кристина разбра, че тяхната крехка дружба сериозно е пострадала.

Сам не я посрещна с усмивка.

— А, ето че нашата най-сетне пристига. Кристина, това е сержант Глицки. Той е от полицията и разследва… така де — въздъхна Саманта, — ти вече познаваш този случай. Нека той сам ти обясни всичко. Сержант, беше ми приятно да се видим. — И Сам удостои Кристина с бегъл поглед, преди да се скрие в кабинета си.

Кристина реши да не се занимава повече със Сам, поне не сега, и насочи цялото си внимание към мъжа пред нея.

Първото й впечатление беше, че този човек, Глицки, си има големи неприятности. Още от пръв поглед се разбираше, че е под невероятно напрежение, че е раздиран от огромна душевна драма, която едва успяваше да прикрие с цената на нечовешки усилия. Тя забеляза, че преди да протегне ръка и да се здрависа с нея, пръстите на ръцете му ту се свиваха, ту се отпускаха. За нейна изненада, здрависването беше почти нежно, а допирът — много по-мек, отколкото очакваше.

На лицето му се мярна нещо като полуусмивка, но тя изобщо не успя да смекчи погледа му.

— Разследвам убийството на Таня Уилоус и Сам ми каза, че вие сте разговаряли приживе с нея.

Кристина кимна.

Неуверена, объркана и смутена, Таня бе най-скорошния им трагичен случай — деветнайсетгодишна, току-що пристигнала в Сан Франциско от Фарго, Северна Дакота, тя бе идвала в техния Център три пъти. Мислеше си, че е била изнасилена, имайки предвид чисто техническата страна на въпроса. Момчето било по-голямо от нея. Не били гаджета. Смущението й идваше от факта, че тя познаваше своя нападател — той не се бе нахвърлил върху нея, изскачайки иззад някой храст. Така че тя не беше съвсем сигурна дали нейното е било същинско изнасилване.

Той започнал да посещава жилището й, постепенно ставал все по-настойчив и накрая я насилил — за последното нямаше никакви колебания — но от друга страна, в никой случай не се държал като човек, който може да я нарани или нещо подобно.

Той дори не я беше ударил, макар че тя изпитвала страх, че ако му откаже… може би самата тя имала вина за случилото се, държейки се по особен начин — разбирала ли Кристина какво иска да каже? Изобщо възможно ли е такова нещо? Да изпращаш грешни сигнали.

Но тя определено се чувствала принудена насилствено да осъществи полов акт, била насилена — казвала му не, не, не, а той не спирал — без обаче това да означавало, че Таня възприема момчето като престъпник или нещо такова и всъщност искала само едно нещо от него, да я остави на мира. Не искала да му създава неприятности, може би изобщо не била за тях…

И изведнъж, преди четири дена, убийството на Таня гръмна по всички медии. Била изнасилена в жилището си, завързана за леглото със запушена уста и удушена.

От центъра съобщиха в полицията за случилото се.

Кристина усети, че трябва да прочисти гърлото си. Глицки я питаше нещо, което тя не чу.

— Съжалявам…?

Той не показа никакво недоволство от това, че се налага да повтори въпроса си.

— Чудех се какво точно ви е разказала за онзи мъж…

Кристина седеше на ръба на изтърбушеното канапе.

Тя се наведе напред, подпря лакти на коленете си и сплете ръце. Косата й, още мокра от дъжда, падаше върху лицето й.

— Почти нищо — каза тя. — Познавала го е. Живеел наблизо, може би даже в нейния жилищен блок. Знаеше, че ако се премести, ще може да му избяга, но не можеше да си го позволи.

Глицки кимна.

— А и не е искала да повдигне обвинение.

— Мисля, че в крайна сметка щяхме да стигнем дотам, но не… веднага.

— Нямате представа за името му, за инициалите му, за някакъв прякор…?

— Не, нищо. Не мисля. Бих искала… Просто съжалявам — поклати глава тя.

— Дали разполагате с някакви записки от разговорите, върху които мога да хвърля едно око? Може би оттам ще изскочи нещо…

— Помня, че си водех записки. Трябва да ги потърся. Не е кой знае какво, но наистина…

Лицето на сержанта потъмня — той се взираше невиждащо през запотеното стъкло към хаотичното автомобилно движение по „Хайт“.

— Да ви предложа нещо? — попита тя. — Кафе или нещо друго?

Глицки не отговори.

Тя го докосна по ръката.

— Сержант?

— Да. Съжалявам. Мислех си нещо — обърна се пак към нея той.

— Добре ли се чувствате?

Внезапно лицето му престана да предизвиква ужас. Върху него се изписа тъга.

— Малко съм разсеян — призна той. — Жена ми е болна. — Направи пауза. — Да, един чай ще ми дойде добре, благодаря.

Още не бе станало пладне.

Просто съм уморена, каза си Кристина. След цялата дандания. Купонът продължи поне до два, а после се наложи да води отново нощни спорове с Джо. На сутринта стана рано заради църквата, сетне последва емоционалната закуска с Марк Духър, колата й не запали, срещна онази неохипарка в парка и накрая цупенето на Сам съвсем я срази.

След това Таня Уилоус и Ейб Глицки с тази негова скръб и болната му жена.

Внезапно дъждът отново плисна зад гърба й по смрачения прозорец, около бюрото й притъмня и нещо в нея се прекърши. Тя потърка очи с опакото на ръката си като малко дете, за да прогони сълзите, но те потекоха.

Всичко беше от умората.

Такъв внезапен срив не й се бе случвал поне от две години. Този път нямаше да допусне мисълта, че всичко това е свързано с бебето, което загуби, и с нейното минало. В никакъв случай. Миналото беше зад гърба й и тя нямаше да му се даде. Просто тази сутрин й се случиха много неща, това бе причината.

Трябваше да се стегне. Точно така щеше да направи.

Кристина изтри отново лицето си и с подсмърчане стана от бюрото, взе шлифера си и вдигна високо яката. Дъждът щеше да скрие сълзите.

Никой нямаше да забележи нищо.