Джон Лескроарт
Вина (39)

39

Един от предшествениците на архиепископ Флеърти беше организирал Корпоративното Коледно тържество, за да подтикне бизнесмените да осигурят играчки, дрехи и други подаръци за непривилегированите деца в града и областта на Сан Франциско. Тази година яхтклубът „Сейнт Франсис“ беше домакин на събитието, което поставяше началото на Коледните празници. Над три хиляди гости — каймакът на градското бизнес общество — се бяха събрали да ядат и да танцуват на оркестрова музика.

Облечен в смокинг, Марк Духър бе в стихията си, сред приятели. Помещението беше елегантно, хората също. Десертите и кафето бяха отнесени и оркестърът бе започнал да свири нещо, което според много от гостите представляваше танцова версия на „Радост по света“.

Кристина бе удивена и изпълнена с благодарност от изобилието и очевидната искреност на подкрепата и съчувствието към Марк. Сега седяха сами на масата си. Под нея тя държеше ръката му.

— Погледни Уес — обади се Кристина. — Като че ли най-накрая се забавлява.

Смехът на Уес Фаръл се носеше из залата, надвикваше дори и оркестъра. Всички, които искаха да почерпят Уес, го бяха направили, и той вече не чувстваше болка.

Духър доброжелателно погледна към него.

— Заслужава го. Върши страхотна работа, но бавно се самоубива. Цял живот го познавам, но не съм си давал сметка колко борбен е в действителност. Мисля, че след този процес ще започне истинската му кариера.

Кристина стисна ръката му, помълча и каза:

— Не зная дали това важи и за мен.

Той учудено я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Кристина сви рамене.

— Не мисля, че искам да се занимавам с такъв вид право.

— Защо? Защитаваш невинен човек. Не се ли чувстваш добре заради това?

— Така е, но начинът, по който се прави… — Със свободната си ръка тя изсипа малка купчинка сол от солницата и започна да чертае лъкатушни линийки в нея. — Снощи съм си мислила само за бедния господин Балиан и как изглеждаше, когато Уес свърши с него. И онова с лейтенант Глицки… Знам, че така трябва да е. Те не са прави, но…

— Нямаш представа колко ми е хубаво, че отново казваш това. Мислех, че вече изобщо не ми вярваш.

Тя пак стисна ръката му.

— Прав беше. Става въпрос за вяра. За всяко нещо в живота има въпроси, за които отговори не съществуват. Просто тук всичко изглежда толкова заплашително.

— Знам. Понякога през последните няколко месеца се чувствах почти убеден, че аз съм го извършил. Спомням си, че ходих на игрището за голф. Спомням си, че се прибрах и намерих Шийла. Но когато за пръв път чух за Балиан и за кръвта, се зачудих как са се случили тези неща. Може би съм изключил, вървял съм насън, нещо такова. Може би аз съм го направил. — Той стисна ръката й. — Но не съм. Не мога да те виня, че се съмняваш.

— Толкова е трудно да гледаш другите — Глицки и господин Балиан и Аманда Дженкинс — как си вършат работата. Трябва да си мисля, че вярват, че са прави.

Духър колебливо замълча.

— Хората се отдават на работата си. Глицки е такъв и е заразил и Дженкинс. Мисля, че затова стигнахме дотук. Но не можем да им позволим да разрушат живота ни. Трябва да се защитаваме. Такъв е светът, Кристина. Недоразумения. Не зная дали хората са зли — не ми се иска да е така. Но понякога просто грешат и какво трябва да правим ние?

— Съгласна съм — отвърна тя. — Но като гледам как Уес ги разнищва, ми става зле. И ако Даян Прайс свидетелства, трябва и аз да се намеся и ще чувствам, че е нещо лично и няма да знам дали съм истинската аз.

— Ще се справиш чудесно.

Но Кристина клатеше глава.

— Не, не е там въпросът. Не се притеснявам дали мога да го направя. Знам какво ще я питам — репетирала съм го стотици пъти. Както казвате вие, ще я изям на закуска. Но трябва да ти кажа, че това не ме кара да се чувствам добре. Не мисля, че съм родена за тази работа.

Той покри дланта й с двете си ръце и се наведе към нея.

— За какво мислиш, че си родена, Кристина?

— Наистина не знам. Нещо без такива конфронтации, предполагам. Трябва да има нещо в правото, което…

— Не — прекъсна я той. — Нямам предвид правото. Не говоря за професионалния ти живот. За него каквото и да решиш, ще се справиш. Говоря в личен план. Какво си родена да правиш?

Тя отново започна да рови в солта. Оркестърът свърши една песен и започна друга.

— Вече не знам, Марк. Не мисля за това.

— Но едно време знаеше.

Кристина сви рамене.

— Имах мечти. Сега… — Тя прехапа устни. — Глупаво е. Порастваш, всичко се променя и това, което си мислиш, че си искал, вече изобщо не стои пред теб като възможност. — Младата жена го погледна.

Духър взе дланта й в своята и нежно я целуна.

— Мислиш си, че стар мъж като мен, по дяволите, аз съм почти на петдесет, че няма начин да искам същото, за което ти си мислила, че си родена…

— Аз не…

Той докосна устните й с показалеца си.

— Става въпрос за бебета, семейство, нормален живот като на родителите ти. За това ли си мислела, че си родена?

Кристина стисна устни. Очите й се насълзиха и тя кимна.

— Защото — продължи той, — можем да го направим. Можем да имаме колкото деца искаш. Първия път не се справих много добре, може би сега ще имам възможност да започна отначало. Заедно с теб.

Тя доближи главата си към неговата. Духър я прегърна и усети как раменете й се отпускат. Той прошепна:

— Каквото и да искаш, Кристина, то е възможно. Можем да го направим. Каквото искаш. Каквото и да е.

 

 

Нат Глицки остави съобщение за сина си в отдел „Убийства“, след това излезе да се бори с поредната буря, пристигнала този път експресно от Аляска. Стигна до къщата на Ейб и освободи Рита за вечерта. Щеше да откара тримата си внуци в центъра, там щяха да се срещнат с баща си в Имперския палат в Чайнатаун. Нат черпеше.

Годината беше достатъчно тежка за семейството, а след показанията на Ейб пред съда чувствителният към тези неща личен сеизмограф на Нат бе доловил проблеми с момчетата и това го притесняваше. Така беше и сега. Баща им още не се беше появил и недоволството нарастваше.

— Не разбирам защо — мръщеше се Джейкъб — татко винаги закъснява, независимо за колко часа планираме нещо, дори и да е на пет минути път от работата му.

— Той работи, Джейк, в момента участва и в процес. — Но и Нат се притесняваше и проверяваше часовника си на всеки пет минути. — Ще дойде. Сигурен съм, че идва насам.

— Коледата също. — Айзък беше много пестелив в приказките напоследък. Смъртта на майка му бе изтрила детското в него, а сега сърдитият, източен и гневен тийнейджър ядно гледаше към дядо си от другата страна на масата. Айзък беше най-големият и на него му бе най-трудно, но според Нат нито едно от момчетата не се чувстваше добре.

До тях спря сервитьорка и им предложи ново меню — всякакви видове заек, пиле, говеждо или свинско, различни морски деликатеси (Нат не винаги постеше), зеленчуци и спагети, всички в малки бели чинии, които се трупаха бързо в единия край на масата. Накрая сервитьорите брояха чиниите и смятаха дължимата сума — просто и ефикасно.

— Значи четете за баща си по вестниците? — Нат не мислеше да се предава. Знаеше на какво се дължат подводните течения и беше наясно, че единственото, което може да направи, е да говори с тях. Но нито едно от момчетата не се обади, затова той продължи: — Кофти ли ви е в училище?

О Джей, който седеше до Нат, беше най-малкият и търсеше да прочете нещо по лицата на братята си, но те се преструваха на много заети с алуминиевото фолио на пилешките крилца, така че той взе инициативата.

— Не вярвам, че татко е лъжец. Не мисля, че ни е излъгал.

— Млъквай, О Джей — обади се Джейкъб. — Той прави каквото трябва да прави, това е всичко. Татко е ченге. Не е едно и също.

— Кое не е, Джейк?

— Правилата.

На Нат не му се говореше за това.

— Татко ви никакви правила не нарушава, Джейк. За него важат същите правила, които важат за всички останали.

Айзък изсумтя.

— Четеш ли вестници, дядо? Гледаш ли телевизия?

— Случва се.

— Е, и?

— Какво и?

— Какво мислиш?

— Мисля, че онзи Духър е убил жена си и има добър адвокат. Баща ви го арестува, защото смята, че той го е направил. Знаете, че не е вземал никаква кръв от болницата.

Айзък не беше много сигурен и заби очи в масата. Обади се Джейкъб.

— Всъщност няма значение, дядо. Всички мислят, че той го е направил.

— Не всички — каза Нат. — Аз не мисля така. И вие, момчета, не бива да мислите, че това е вярно. Някой, ако тръгне така да ви говори, кажете му, че в главата му има въздух под налягане.

— Но защо продължават да го повтарят? — искаше да знае О Джей.

— Защото хората не познават баща ви. И знаят или искат да вярват, че съществуват ченгета, които правят лоши неща, които лъжат и мамят и подставят улики, за да печелят дела. Но баща ви не е такъв. Сега му е тежко, точно както на вас. Трябва да му помогнете.

Айзък не беше съгласен и клатеше глава.

— Защо? Той с нищо не ни помага. Сутрин излиза, нощем се прибира, събота и неделя никакъв го няма. Работа, работа, работа и ни оставя на Рита. Просто не иска да е с нас. Очевидно е. Напомняме му за мама.

— Ако искаше да е с нас, сега щеше да е тук — обади се Джейк.

О Джей едва сдържаше сълзите си.

— Просто искам мама да се върне. Тогава дори няма да имаме нужда от татко. Тогава всичко ще е наред.

Нат протегна ръка и покри дланта на най-малкия си внук.

— Имате нужда от татко си, О Джей. Майка ви няма да се върне.

— Знам — каза той. — Вече всички го знаят. — Гласът му трепереше. — Просто бих искал да се върне, това е всичко.

— Не мисля, че имаме нужда от татко — поде Айзък. — Виж ни сега. Къде е татко? На кой му пука? Ние си се грижим един за друг. О Джей, спри да плачеш.

— Не плача.

— Айзък, остави го! — Джейкъб бутна по-големия си брат. — Ако иска, нека плаче.

— Ама аз не плача!

— Ш-ш-шт, всичко е наред. — Нат се усмихна на хората от останалите маси, които се бяха обърнали и ги наблюдаваха. — Хайде да говорим тихо, искате ли? А, ето го и баща ви.

 

 

Единайсет часа, кухнята на Глицки.

— Ейбрахам, имат нужда от теб.

— Всички имат нужда от мен, татко. Гади ми се от хора, които имат нужда от мен. Нямам какво да им дам.

— Просто им отдели време. Само това им трябва. Отдели им малко от времето си.

— Нямам време. Не разбираш ли? Всяка минута от денонощието…

— Но те са твоя кръв. Това е твоя отговорност.

— Не и по този начин.

— Какъвто и да е начин, Ейбрахам. И те не са искали да бъдат тук, не и по този начин.

Глицки спря да обхожда стаята и се отпусна на табуретката в средата на голямата стая. Баща му се облегна на хладилника. Гласовете им бяха ниски и остри. Не искаха да събудят Рита, която спеше под слабата светлина на елхата в другата стая.

— Знаеш какво стана днес на процеса, нали, татко? На мен какво ми се случи… Имаш ли представа?

— Разбира се. — Нат докосна челото си. — Да не мислиш, че тук горе има швейцарско сирене? Но знаеш ли какво ще се случи през следващите няколко месеца тук, Ейбрахам, ако не започнеш да обръщаш внимание? Ще загубиш тези момчета. Сега кое е по-важно?

— Няма да ги загубя.

Нат поклати глава.

— Чу ли ме какво ти казах за тази вечер? Губиш ги, синко. Четат за тебе по вестниците, чуват лоши неща по телевизията. Откъде да знаят какво да мислят?

— Те знаят — каза Глицки. — Умни са. Познават ме.

— Това, Ейбрахам, са глупости. Вече не знаят, поне не са сигурни. Тази вечер Джейкъб каза, че за теб правилата са различни, не като за останалите. Това ли искаш да говорят за теб? Това ли ще ги научиш?

— Той не мисли така.

— Но го каза. Сега ще ми заявиш, че е имал предвид друго. Струваше ми се, че точно това му е в главата. Трябва му нещо, което да казва на приятелите си, когато те му говорят, че си нарушил правилата, затова е измислил това. Позволено ти е, защото си ченге.

Глицки наведе натежалата си глава.

— Господи, татко, уморен съм. Кога ще свърши тази лудост около Духър? Непрекъснато си мисля, че ако успея да намеря още някаква улика, нещо, което да не е толкова двусмислено… Защото иначе ще го оправдаят. Ще загубим.

Нат дръпна един стол и се отпусна до сина си.

— Значи ще го оправдаят, Ейбрахам. Светът няма да свърши. Просто поредният лош човек, това е всичко.

— Но тогава ще изляза аз виновен. Все едно всички обвинения към мен са истина.

— Което не е вярно. Хората, с които работиш, го знаят.

Глицки се засмя без капчица хумор.

— Красива теория, татко, наистина. Но това може да означава край на доверието в мен.

— Първо, няма да загубиш работата си. А дори и така да стане, ще си намериш друга.

— Но аз съм ченге, татко. Това работя, това съм.

Нат поклати глава.

— Първо си баща, а после ченге. Спреш ли да бъдеш ченге, тогава ще си баща. Твоите момчета имат нужда от баща, особено сега. Това е основната ти задача. Останалото — той сви рамене, — никой не знае за останалото.

 

 

В победата имаше нещо упойващо, без съмнение.

Уес още стоеше на бара в яхтклуба и обираше овации. Марк го беше накарал да дойде. Ще е важно да се появим на публично място, казваше той, особено за след края на процеса.

Вчера, след като Уес беше продължил да размазва обвинението и бе разпердушинил Емил Балиан, по телевизионните новини заговориха само за него, за „брилянтната“ му защита. Заглавието на първа страница на тазсутрешния „Кроникъл“ гласеше: „Ключовият свидетел на обвинението по делото «Духър» потъва“. Капацитетите единодушно настояваха за бързо оневиняване, а Уес се наслаждаваше на славата си.

Изведнъж сякаш светът разбра, че всъщност Уес Фаръл е истинският шампион, както и истински тигър като адвокат. След пет месеца изтощителна подготовка за процеса, часове и дни, прекарани в разучаване на разпити и анализиране на улики в мижавия му кабинет или в мръсния му апартамент, след раздялата със Сам и съмненията около приятеля му, най-накрая получаваше признание за това кой е, какво е направил — сладкия, сладкия, сладкия нектар на успеха, който толкова дълго време му убягваше.

Беше почти един часът и практически купонът вървеше към края си. Зад него сервитьорите вече сгъваха масите. Музикантите прибираха инструментите си. Уес беше сам на бара и се наслаждаваше на шестото или седмото си питие, мислейки си, че в края на краищата може би всичко си е заслужавало.

Кристина и Марк си бяха тръгнали с лимузината и по-късно Уес трябваше да вземе такси, но това нямаше значение. Още не беше готов да приключи.

Марк — старият му приятел — беше прав за това парти. Марк и Кристина може и да обраха погледите, когато влязоха, но той, Уес Фаръл, бе сензацията на вечерта. Всички бяха чели днешния вестник, бяха гледали новините през последните дни. Първа страница, много благодаря. Да, той печелеше, печелеше, печелеше, фамилията им разгонваше и раздаваше визитки.

Барманът Джоко му беше станал пръв приятел. Представете си, работягата Фаръл да се сдуши с бармана на яхтклуба „Сейнт Франсис“. В портфейла си Уес имаше поне половин дузина визитни картички на хора, на които трябваше да се обади, които могат да познават други хора, нуждаещи се от неговите услуги. Къде се е крил досега, това питаха всички.

Почувства ръка на рамото си и ето че архиепископът на Сан Франциско го питаше дали не иска да изпие едно питие за последно с него. Най-накрая, след цял един посредствен живот, Уес започваше да се движи в кръговете на Духър. Господи, това беше опияняващо!

И още едно питие с Джим Флеърти нямаше да му навреди — още малко от онова малцовото. Те докоснаха чашите си.

— Страхотен купон, Ваше Превъзходителство. Надявам се да сте събрали милион долара.

— Триста и десет хиляди от залози — каза той. — Нов рекорд. Такъв щедър град. — Флеърти отпи от чашата си. — Като че ли и вие прекарвате доста добре. По-голямата част от вечерта само вас ухажваха. Ще отървете Марк, нали?

— Така изглежда. Не искам да се хваля, но наистина съм ги подгонил.

Архиепископът въздъхна.

— Как изобщо се стигна до това?

Фаръл му хвърли кос поглед.

— Лошо е да си създаваш врагове в полицейското. Глицки е кофти ченге.

— Което току-що получи повишение.

Още един поглед. Какво намекваше Флеърти? Не можеше точно да определи, затова сви рамене. Но изведнъж от устата му изскочи:

— Съмнения ли имате?

— За Марк? Никога. Просто обвиненията… Не може да не променят малко гледната ви точка, нали?

— Не, така е. Аз самият, честно казано, имах някои съмнения. Чудиш се при колко други дела се появяват като че ли от нищото свидетели, които твърдят, че са видели нещо, чули са нещо или са го помирисали. Силата на внушението ли е това?

— Сигурно — отпи отново архиепископът.

— Ваше превъзходителство — започна тихо Фаръл, — да не би да се колебаете дали да свидетелствате за нас?

— Разбира се, че не.

— Хубаво, защото не знам дали ще имаме нужда от вас, но ако имаме, не бих искал да ни затръшнете вратата.

— Разбирам.

И двамата се загледаха навън през размазаното от дъжда стъкло. Едва чуваха вятъра, който превиваше кипарисите почти до земята.

— Ужасна нощ, нали? — обади се Флеърти. — Знаете ли, когато всичко това свърши и Марк е оневинен, трябва по някакъв начин да го компенсираме. Първо губи жена си, което си е достатъчно ужасно, след това идва и този процес. Изцедиха го. Не знам как се справя.

— Марк е жилава порода.

— Освен това мисля, че отново е влюбен.

Фаръл отпи от чашата и кимна.

— Значи сте забелязали. Въпреки че ако трябва да си влюбен в някого, тя е прекрасен избор.

— Но би могъл да избере по-подходящ момент, не мислите ли?

Фаръл се съгласи. Двамата седяха на бара, всеки потънал в мислите си, отпиваха от питиетата си. Корабният звънец зад бара удари веднъж и Джоко се обади, че раздава последни питиета.

— Не, стига толкова — каза Фаръл и помоли Джоко да му поръча такси.

 

 

Бил Карера не спеше. Посещението на дъщеря му през миналия уикенд бе извадило на повърхността страха, с който живееше, откакто тя се бе присъединила към защитата на Марк Духър.

Намираше се на долния етаж и гледаше малкото светлини, които още мъждукаха в този час в Оджай. Седеше в дълбокия си плетен стол, който наричаше стол за мислене. Въпреки че Бил беше от хората, които даряват имена на заобикалящите ги предмети — например колата му се казваше Спусък, а тенис ракетата му — Слам — това не означаваше, че му липсва интелект или мъдрост.

И му беше лошо от притеснения за Кристина.

В коридора лампата светна и след минута почувства ръка на рамото си.

— Трябваше да ме събудиш — прошепна му Айрин. — Откога си тук? — Тя седна на облегалката на стола.

— Четирийсет и пет минути, час.

Изведнъж тиктакането на часовника на дядо му като че ли стана по-силно и след това съпругата му добави:

— Нямаше да е с него, ако мислеше, че той го е направил.

— Не се притеснявам за това, което мисли. Притеснявам се дали го е направил.

— Мисля, че трябва да й имаме доверие.

— Като с Брайън? С Джо Ейвъри?

— Хайде, Бил. Не започвай пак. Онези бяха различни.

— Но не чак толкова, нали? Чудя се дали по някакъв начин вината не е в нас, че тя не може да… — Той млъкна.

— Не е в нея причината. Не е срещнала подходящия човек.

— А Марк Духър е подходящ? Господ да ни е на помощ.

— Бил, дори не сме се запознали с него…

— Съдят го, че е убил жена си. Съжалявам, но до процес обикновено не се стига, освен…

— Обикновено.

Той въздъхна дълбоко.

— Господи, какво да правим?

Айрин положи ръка на главата му.

— Да бъдем до нея, мисля аз. Да се надяваме, че най-накрая ще е щастлива. Да се надяваме, че ще го оправдаят.

— Но това са просто закони. Как можеш да повярваш след всичко случило се?

— Не знам дали можеш. Но ако го оправдаят, трябва да ги подкрепим. Не си ли съгласен?

— Не знам. Не разбирам защо животът й се промени, защо стана толкова объркан и тъжен. Сърцето ми се къса.

— И моето — въздъхна Айрин. — Затова трябва да сме до нея, Бил. Може би този Марк Духър ще я направи щастлива.

Но Бил клатеше глава.

— Хората не правят другите хора щастливи. Хората сами се правят щастливи. Затова се притеснявам.

Тя леко го дръпна за косата.

— Ти ме правиш щастлива.

— Не, ти беше щастлива, когато те срещнах и ние се разбираме. Имаме късмет. Кристина трябва да проумее, че това зависи от нея. Тя все още си мисли, че всичко зависи от някой мъж. А не е така.

— За мен е така — каза Айрин. — Наистина. Може би не представлявам висша форма на живот, но вярвам, че изборът на партньор е сравнително важно нещо. И затова, ако всичко се оправи, ще ги прегърна и ще направя всичко възможно да са щастливи. И ти би трябвало да направиш същото.