Джон Лескроарт
Вина (41)

41

Джим Флеърти седеше сам зад бюрото в спартанската си спалня. Искаше да изглади Коледната си проповед и след това — в тази благословено лишена от срещи четвъртък вечер — щеше да си легне преди полунощ.

Но първо реши да чуе новините в десет часа, където сърцето му се стопли от анализа на последните събития от процеса. Свидетелите на Уес Фаръл бяха унищожили и последните съмнения относно изхода на делото. Марк нямаше да бъде осъден — обвинението си ближеше раните.

Флеърти си каза, че всъщност никога не се е съмнявал, че Марк не е убил жена си, но кръвта почти го разубеди. Сега обаче като че ли Фаръл бе запушил тази дупка в защитата и това, което Марк беше казал, си бе чиста истина. Кръвта можеше да е дошла отвсякъде, а липсващата кръв от кабинета на лекаря му беше ужасно съвпадение.

От критично значение беше Флеърти да е наясно с нещата, Фаръл го бе помолил да е готов да свидетелства в полза на Марк още утре.

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади тесте листове.

И на вратата се почука.

Мразеше да го безпокоят в спалнята — това беше единственото му лично място, единственото му лично време. Но всички тук го знаеха, така че сигурно беше важно.

Отец Херман, икономът му, пристъпваше в коридора, видимо притеснен, а зад него, с притиснати до гърдите ръце, стоеше Юджийн Горман, пасторът на „Свети Емудий“. Стомахът на Флеърти се сви и той го притисна с ръка.

Херман се опитваше да обясни, че е помолил отец Горман да изчака долу и архиепископът ще го приеме в кабинета, но…

— Няма нищо, отче. Той е стар приятел. Влез, Джин. Само че нямам нищо за сядане, освен твърди столове.

Когато вратата се затвори, Флеърти прекоси стаята и седна зад бюрото си. Горман стоеше неловко и най-накрая приседна на леглото на архиепископа.

— Съжалявам, че те притеснявам. Нямаше да го направя, ако наистина не беше спешно…

— Няма нищо, ние…

Но Горман го прекъсна.

— Месеци наред тормозя съвестта си и не знам какво друго да направя. Трябва да ти се изповядам.

Флеърти наклони глава. Като че ли Горман бе остарял с пет години, откакто за последен път говориха през май или юни.

Светлината беше слаба. Единственото украшение в стаята, разпятието, висеше над леглото на Флеърти.

Очите на Горман бяха измъчени, молещи се.

Архиепископът кимна, изправи се и отиде до леглото. Сложи ръка на главата на Горман и постоя малко така.

След това отиде до гардероба, извади епитрахила си, наметна го върху раменете си, седна до Горман и се прекръсти.

Горман започна:

— Благослови ме, отче, защото съгреших. Живея в състояние на смъртен грях, в отчаяние.

— Господ ще ти прости, Джин. Няма да те изостави.

Но Горман като че ли не го чуваше.

— Измъчван съм от греховно познание, запечатано с печата на изповедта. Разрушава ме, Джим… Не мога да живея така.

Флеърти започна да предлага съветите си на Горман — това е едно от най-тежките задължения на отците, каещите се имат ужасни тайни, които трябва да признаят.

Горман не можеше да се сдържа повече.

— Това е било убийство, Джим. В буквалния смисъл на думата.

След още една нощ по заведенията Фаръл влезе в апартамента си. Срещаше се с поредния смъртен грях — гордостта. Скоростта на успеха му не бе заличила съмненията относно приятеля му или моралните притеснения относно стратегиите на процеса, но проклет да беше, ако позволеше на тези неща да застават на пътя му.

Важното бе да спечели. Победителите трябваше да се научат да не обръщат внимание на тези тихи, недоволни гласове, на тези следи от плахост, които пречеха на по-дребните души, които наистина бяха техен отличителен знак.

Нали Де Гол беше казал, че да управляваш, значи да избираш? Уес мислеше, че тази фраза много добре отговаря на сегашното му положение — вече нямаше да мисли какви други пътища би могъл да поеме или можеше да поеме, по-праведни и не толкова двусмислени. Не, той бе избрал да вярва на Марк Духър, да го защитава. И тези решения го бяха издигнали в обществото. Това беше важното.

Минеш ли един определен момент, вече не се налага да мислиш за някои неща.

Всеки ден четеше за подвизите си, чуваше как го описват като брилянтен, нахъсан, безмилостен, дори очарователен. Нямаше да се откаже от тези неща, като се притеснява излишно за това как е стигнал дотук. Можеше да звучи като Фауст, но често бе казвал, че би продал душата си, стига да има възможност.

Ако беше по-млад, по̀ идеалист, можеше и да се разочарова, но сега мислеше само за… Взимам, взимам, взимам и докато взимам, дайте ми още.

Беше единайсет и петнайсет. Влезе в апартамента си, изпълнен с тези мисли. Вечерята в „Джонс Грил“ се бе превърнала в говорилня, след като го разпознаха. През следващите няколко месеца мислеше да си смени адреса, да си вземе друга къща и чистачка и нова кола, да оправи кабинета си, както подобаваше на новото му положение.

Телефонът звънеше, Уес прекоси стаята, потупа щастливия от завръщането му Барт и вдигна слушалката.

— Уес, тук е Джим Флеърти.

Липсваше дрезгавият, приятелски тон.

— Ваше Превъзходителство, как сте?

— Честно казано, не много добре. — Дълга въздишка. — По-добре да го кажа направо, Уес. Реших, че няма да мога да свидетелствам за вас, за Марк.

Фаръл дръпна един стол и тежко се отпусна върху него. Утре смяташе да привика архиепископа и да свърши с процеса.

— Но само преди две вечери…

— Разбирам. Знам. Но излезе нещо…

— Какво?

Мълчание.

— Не мога да кажа.

— Архиепископе, отче, чакайте. Не можете просто…

— Извинявай, Уес. Решението ми е много трудно, едно от най-трудните в живота ми, но съм го взел и мога само това да ти кажа. Съжалявам.

Флеърти затвори. Уес отдръпна слушалката от ухото си и я погледна, като че ли беше жива.

— Ти съжаляваш?

Той затвори телефона и се загледа в разкривения си образ, отразен в кухненския прозорец.

Флеърти отново беше сам, седнал на твърдото си легло. Борил се бе със себе си повече от час, опитал се бе да си обясни думите на отец Горман. Неохотно се възхищаваше на решението на отеца, как беше дошъл при него на изповед — стратегията според Флеърти бе определено йезуитска. Горман не спомена името на Духър, нито веднъж не посочи дали мъж или жена са извършили убийството, дали са от неговата енория. Технически той не беше нарушил тайнството на изповедта.

Но малко съмнение можеше да има в онова, което казваше, и абсолютно никакво в това дали можеше да му се вярва.