Джон Лескроарт
Вина (50)

50

В един без петнайсет Уес вдигна слушалката на второто позвъняване и чу гласа на Марк Духър.

— Ще започна с извинение.

Той не отговори. Духър продължи:

— Бях изперкал. Не трябваше да идвам до вас, да се майтапя с приятелката ти. — Той замълча. — Виж, Уес, Кристина ме изостави. Откачих. Съжалявам.

— Добре, съжаляваш. Радвам се, че си поговорихме.

Фаръл затвори.

— Отново беше нашият приятел Духър — обърна се той към Сам. — Каза, че съжалява. Отговорих му, че се радвам за него.

Тя се напрегна, но не го показа.

— Не е вярно. Каза, че се радваш, че си поговорил с него.

— Така беше — съгласи се Фаръл. — Подробно и откровено обсъдихме нещата.

Телефонът отново звънна.

— Не вдигай — предупреди го Сам.

Но той вече го беше направил.

— Уес, моля те, не затваряй. Там ли си?

— Тук съм. Какво искаш?

Сам отново му казваше да затвори.

— Трябва да говоря с теб.

— Днес имаш късмет. Ето, говориш.

— Не. Ти и аз. Насаме.

Гласът на Фаръл беше безизразен.

— Ще разкарам всички, които подслушват разговора на другите апарати. Ето, сега сме само ние двамата. Можем да говорим така, а можеш и да затвориш. Ти решаваш.

Духър замълча. Накрая въздъхна.

— Аз не… — Започна отново. — Трябва да ми помогнеш. Като адвокат. Може да се наложи да говоря с полицията. — Пак мълчание, за да може Уес да се замисли. — Не искам да казвам нищо конкретно по телефона. Разбираш го.

— Искаш да се предадеш ли? Това ли ми казваш?

— Вече не вярвам на телефоните, Уес. Можеш да измислиш нещо. Не искам нищо повече да кажа. Трябва да те видя, затова се обаждам. Трябва да ми помогнеш. Вече не мога да живея така.

 

 

„Малката детелина“, барът, в който се бяха запознали Уес и Сам.

Мъглата закриваше почти всичко зад изписаните прозорци — по отсрещната страна на „Линкълн“ кипарисите приличаха на призрачни сенки от друг свят.

Сам седеше срещу Уес и държеше двете му ръце. Нито един от тях не беше докоснал ирландското си кафе.

Тази сутрин се бяха увили хубаво и бяха отишли на аеробна тренировка — „силова разходка“ от къщата им до плажа и обратно. Ежегодното състезание — 12 километра от сградата „Фери“ до плажа „Оушън“ — беше след две седмици и Сам участваше всяка година. Уес нямаше никакво желание да се раздели с живота си, пресован между деветдесет и осем хиляди откачени бегачи, маратонци, голи маниаци, травестити и всякакви спортни откачалки, но нямаше нищо против да се подготви.

Не говореха за състезанието.

— Уес, моля те, не го прави.

— Той ще се предаде, Сам. Иска да договоря как да стане.

— За какво да се предаде?

— Не знам. За Транг може би.

— Нямам му доверие.

Но явно част от Уес още му вярваше.

— Учудвам се, че му трябваше толкова време. Кристина го напусна и чак тогава се осъзна.

— Какво е осъзнал? Че е лошо да убиеш жена си? На много хора това веднага им става ясно.

— Казва, че има нужда да си поговори.

— Наистина ли вярваш, че ще си признае, че е убил някого? Че ще отиде в затвора?

— Да живееш с тази вина сигурно си е по-лошо от затвор.

— Хубаво клише, Уес, но не съм убедена. Може би не важи за него.

— За всички важи. В края на краищата всички го осъзнават.

— Уес, чуй ме. Хората живеят с вината си. Знаеш го. Цял живот защитаваш престъпници… На хората не им пука за вината. Страх ги е да не ги хванат.

— Марк не е като повечето хора. Има съвест.

— Няма.

Фаръл поклати глава.

— Не го познаваш.

— Напротив. Той е убиец.

— Не го чу по телефона. Има нужда от помощ. Трябва да му помогна.

— Нека някой друг му помогне. Обади се на някой от приятелите ти адвокати. На Глицки се обади, той ще му помогне.

Фаръл не можа да сдържи усмивката си, въпреки че моментът не беше много подходящ. Той стисна ръцете й.

— Сам, ако има нужда от мен, как мога да не му помогна? Какъв човек ще бъда тогава?

— Жив.

Той отново поклати глава и завъртя очи.

— Моля те.

— Както искаш, Уес. Убил е трима души. Защо да не убие и теб?

— Защо ще ме убива? Това е по-добър въпрос. — Фаръл отдръпна ръце и погледна часовника си. — Казах му, че ще съм там към три. Трябва да тръгвам.

— Моля те, недей. Заради мен.

Той заобиколи масата, прегърна я през раменете и я притегли към себе си.

— Сам, не ме моли за това. Не искам да се изправяме един срещу друг. Познавам го цял живот, сега той моли за помощ единствения човек, на който има доверие, опитва се да се спаси. Няма за какво да се притесняваш. Обичам те. След няколко часа ще се прибера. Ако ми се наложи да закъснея, ще ти се обадя. Два часа максимум. До четири и половина.

Той силно я притисна, но Сам се отдръпна.

— Не. Не! — Тя се изправи и събори масата.

Фаръл я наблюдаваше как почти изтича от бара. Не се обърна да го погледне.

 

 

Когато се прибра, се наплака на воля. Ето защо беше избягала — проклета да е, ако позволи на сълзите й да оправят нещата, да го убедят да остане, въпреки че част от нея искаше точно това.

В кухнята избърса очите си с книжна салфетка и забеляза, че на секретаря й свети лампичката за съобщенията. Натисна копчето и чу Даян Прайс да казва, че е говорила с Кристина Карера. Започнала да ражда.

Тъй като Сам не била вкъщи, а Тери щяла да я замества в Центъра, Даян отивала да помогне на Кристина, може би да я закара в болницата. Щяла да се обади, когато имала още информация.

Сам ядно се взря в машината.

— Къде е тя, Даян? Къде е?

Но не получи отговор нито от машината, нито от Тери, когато й се обади в Центъра.

 

 

Пол Тию се намираше в малко вътрешно помещение без прозорци в Съдебната палата, където бе прекарал по-голямата част от сутринта пред компютъра, надявайки се да открие някаква неизвестна досега информация за Виктор Транг или Чаз Браун или за някой, който ги беше познавал. Всъщност не знаеше какво търси, но това бе нещо, което не бяха проверили и човек никога не знаеше за храстите и зайците.

Но засега — почти три часа — нищо.

Реши да си почине малко, изключи програмата и екранът потъмня. Доколкото знаеше, той беше единствения човек, който се изключваше от сървъра, когато свършваше работа, и се гордееше с това. Заплете пръсти зад главата си и се протегна назад.

Синхронът беше невероятен.

Почти в същата минута Ейб Глицки почука на вратата и дръпна един стол.

— Нашият план няма да проработи.

Глицки го измисли, сподели го снощи с Тию, след като се бе върнал от Духър. На Пол му хареса.

Бяха улучили човека. Фаръл беше истински съюзник. Можеше да възстанови контакт с Духър и да си сложи подслушващо устройство или ако това не стане, просто да се опита да го провокира, както Глицки беше направил. Фаръл щеше да го накара да направи нещо уличаващо. Фасадата бе започнала да се пропуква. Можеха да го спипат.

Но Глицки вече не мислеше така.

— Защо?

— Фаръл е адвокат на Духър. Всичко, което си кажат, е поверително.

Тию се беше сетил за това, но и за още нещо.

— Това няма да е по договор между адвокат и клиент. Ще отиде при Духър като приятел. Разговорът няма да е професионален.

Глицки му отговори да не се надява.

— Освен това, ако Фаръл го отрече, Духър ще каже, че той е бил адвокатът, а Фаръл е бил клиентът. Няма да мине през прокуратурата.

— Мразя, когато си прав, знаеш ли?

— Не те виня. И децата ми са същите. Вбесяващо е. — Глицки изведнъж беше започнал да говори човешки. — Може нещо друго да опитаме, но е малко рисковано.

— Законно ли е?

Глицки се изуми, че Тию изобщо може да си помисли такова нещо за него.

— Нека забравим приказките. Нека го накараме да направи нещо.

— Какво?

— Какви физически доказателства имахме с Транг? Дрехи, байонетът, обувки?

— Нищо.

— Точно така. И какво означава това? Кажи ми.

Тию се замисли.

— Предавам се.

— Означава, че се е отървал от тях. Намушкал го е, след което го е държал и сам се е изцапал с кръв. После е трябвало да се отърве от дрехите. Няма друг начин.

Още една лоша идея, помисли си Тию.

— Ейб, оттогава минаха две години. Всичките тези неща са изчезнали. Изгорели са, разпаднали са се.

— Не и ролексът му. Не и бижутата на Шийла.

Тию продължи да клати глава. Лейтенантът сигурно беше много уморен.

— Ти току-що го каза. Ролексът е при убийството на жена му, при грабежа. Не е свързано Транг. Не можем да го пипнем за това. А и тези неща сигурно отдавна са заложени.

— Не мисля, Пол. Доста огледахме, когато нещата бяха пресни. Не ги е продал. Отървал се е от тях.

— Значи са изчезнали, нали това казах.

— Но може би не са забравени.

 

 

Фаръл оправи масата в „Детелината“. Отиде в тоалетната и се опита да изчисти част от кафето от панталоните си. Не искаше Сам да се разстройва толкова, не искаше така да се отбранява от нея. Но и двамата бяха горещи глави.

Духър. Причината за всичките им кавги.

Отвратен, той излезе от тоалетната и седна на бара. Щеше да изпие една бира, да се отпусне и да закъснее за срещата си с Марк. Много лошо. Нека бившият му приятел поне веднъж да почака. Той си поръча „Бас“ и се опита да попие влагата по панталоните си със салфетка.

Името на бармана беше Моузес Макгуайър. Наближаваше шейсетте, имаше си нова жена и малко дете и изглеждаше решен да не мирясва никога, независимо от последствията. Беше си счупил наскоро носа за пети път — нещо, докато играл софтбол — и освен това имаше две насинени очи и превръзка. По време на тъжния си период, както го наричаше Фаръл, той бе прекарал повече време тук с Макгуайър, отколкото в апартамента си. С Барт, който ги беше запознал.

Халбата му се плъзна по бара и барманът усмихнат се наведе над него.

— Оправихте ли се, птички влюбени?

Фаръл въздъхна.

— Бясна е.

— Разбрах. Не я виня. Те винаги излизат прави, знаеш ли? Не знам защо спорим с тях.

Фаръл отпи от бирата си.

— Знам.

Извикаха спешно Макгуайър на другия край на бара. Томи, един от редовните клиенти, току-що бе привършил четвъртата халба „Милър“ за днес и удряше празната чаша по тезгяха.

В думите на бармана имаше повече истина, отколкото Фаръл искаше да признае. Което, разбира се, означаваше, че в думите на Сам имаше повече истина, отколкото той бе помислил.

Марк Духър беше опасен мъж, който изучаваше плячката си. Знаеше, че Транг работи сам и ще се срещне с него сам. Знаеше, че Шийла никога не би отказала питие — дори и малко — което той би поставил в ръката й. Знаеше, че Фаръл е идеалист, който вярва в човешката доброта, в изцерителното действие на признанието, в прошката. Освен това знаеше, че ще дойде, когато го повикат.

Значи Духър го викаше и Фаръл отиваше.