Стив Байн
Дъщерята на меча (82)

Бележка на автора

Има една сцена от филмовата адаптация на „Задругата на пръстена“, която привлече вниманието на някои гласовити критици с много свободно време. Четиримата хобити седят около лагерния огън в Амон Сул и си готвят за вечеря домати, наденички и вкусен хрупкав бекон. Критиците се оплакаха, че доматите са храна от Новия свят и поради тази причина е нереалистично хобитите да ги ядат. Подобни оплаквания искрено ме забавляват. Четирима хобити пътуват в компанията на скиталец, който е в разцвета на силите си на осемдесет и седем годишна възраст, в търсене на магьосника на хълма, които има елфическо име, скоро ще бъдат нападнати от смъртоносни призраци и най-нереалистичното в тази сцена е, че те ядат домати.

Някои читатели може би ще открият в тази книга грешки, които са по-значими от доматите на хобитите. Квалификацията ми е най-вече по философия, не по история, затова пишейки историческа белетристика, аз поемам определени рискове. Никога не съм бил и полицай, затова рискувах още повече, когато избрах за главен герой Марико. За мен това не е проблем; ще изплагиатствам думите на Сократ, че живот без риск не си заслужава да се живее. Ако читателите наистина открият анахронизми или неточности, мога да очаквам няколко имейла. Моля изпращайте. С нетърпение очаквам да чуя от експертите повече за полицейските процедури и японската история и ако междувременно съм си създал колекция от хобитски домати, толкова по-добре. Обещавам добре да се позабавлявам с тях.

Редакторът ми каза, че останалите ми читатели — онези, които не са полицаи, историци японисти или разни други, търсещи хобитски домати, за които да се хванат — може би ще се заинтересуват кои части от книгата ми са исторически точни и кои са моя собствена измислица. Самият майстор Иназума е измислен, но останалите подробности, свързани с изковаването на мечовете, са достатъчно точни: Мурамаса и Мусамуне са реални исторически фигури; ковачите от Секи са били (и все още са) шинтоистки монаси, а Секи е бил (и все още е) японската столица на мечовете; буквално идентични мечове са били класифицирани като тачи в една епоха и като катана в друга, а различията са се основавали върху начина, по който са били носени.

Може би най-важното за целите на тази книга е, че даването на имена на мечовете е било често срещано, особено ако с това оръжие е било постигнато нещо забележително, и нерядко даден меч е бил описван като притежаващ определена индивидуалност. Японската култура в основата си е изцяло повлияна от шинтоизма, а в сърцето на шинтоизма лежи идеята, че ками — превеждани неправилно като „богове“, неадекватно като „духове“, а най-добре е изобщо да не бъдат превеждани — населяват едновременно живите и неживите неща. Водопадите имат ками също като лисиците и от тази гледна точка няма причина един меч да не притежава ками.

Всички исторически периоди в книгата са точно наименувани и датирани и макар имената на героите и техните семейства да са измислени, подробностите от животите им са също исторически точни. Момчета самураи като Дайгоро наистина са навършвали пълнолетие на шестнайсет години (макар някои семейства да са избирали друг рожден ден, за да отпразнуват пълнолетието). Жени като Хисами са били самураи и са имали свои школи, в които са овладявали боравенето с оръжия, включително е наострени фуркети. Прехвърлянето на лоялността на Сайто от господаря Канаяма към господаря Ашикага е било възможно, а алтернативите — сепуку или превръщането в ронин — са били доста мрачни.

Освен това се постарах регионалната политика да отразява правдиво историческите факти. Територията Овари от Книга втора е била силно оспорвана през най-размирните периоди от японската история. Полуостров Изу от Книга четвърта и шеста е имал пет доминиращи клана, чиито глави са били наричани Изу-но-ками (Господарите защитници на Изу). Промених имената на семействата от Изу, но клан като Домът Окума е можел да командва васалите си като Дома Ясуда. Тойотоми Хидейоши е реална историческа фигура, а мощта му е била толкова голяма, че дори регионални господстващи кланове, като Окума, не са можели да си позволят да игнорират желанията му.

Между другото, раната на шията на Ичиро Окума също е напълно реалистична, както и тази на Джиндзаемон Ашикага. Прототип на господаря Ашикага е един познат на дядо ми, който беше прострелян в гърлото; дрезгавият му глас се е запечатал в съзнанието ми, както и белегът му, който приличаше на сателитна снимка на ураган. Раната на Ичиро, както и лечението й, е взета назаем от една от книгите в Хагакуре^[1]. Макар оцеляването след такава смъртоносна рана да изглежда невъзможно предвид ограничените им познания по медицина, жертвата в Хагакуре отново получила шанса да размахва меча. Възможността някой от онази епоха да е оцелял, след като е бил почти обезглавен, беше твърде изкушаваща, за да я пропусна.

Веднага след като открих, че част от разказа за мечовете Иназума трябваше да се развива през Втората световна война, аз прерових историята в търсене на идеалния момент. Тогава изпъкнаха две събития. Първото беше неочакваната капитулация на американците близо до Лузон на 9 април 1942 година. Второто се случва само девет дни след това: единственото американско въздушно нападение над Япония през 1942-ра, известно днес като рейда „Дулитъл“ (наречен на ръководителя на атаката подполковник Джеймс Х. Дулитъл, авиоконструктор и пилот).

Полковник Ивазаки е измислен, но престъпленията, които го накарах да извърши по време на Нанкинското клане и Батаанския марш на смъртта, са си съвсем истински. Кейджи Кияма и генерал Мацумори са измислени, но събитията от Втората световна война, в която те участват, са действителни. Болест принуждава седемдесет и петте хиляди американци и филипинци да се предадат много по-рано от очакваното; японците са хванати неподготвени и това определено е допринесло за последвалите зверства в Батаан. Японските войници наистина са завладели Тулаги, Соломоновите острови и Гуадалканал, а след американското контранастъпление битката при Гуадалканал е толкова яростна и кървава, колкото можете да си представите. Дали разходката по островите е била организирана от една-единствена сграда в Токио и дали офицери от разузнаването, работили в тази сграда, са били понижавани и изпращани да се бият на Гуадалканал, са въпроси, в чиито отговори си позволих свобода на въображението.

Административна заповед 9066 не е литературна измислица. Американските японци са били събирани в лагери за задържане и ако сравнението им с концентрационните лагери на Хитлер и Сталин ви се стори нечестно, надявам се да приемете различната гледна точка на един млад японски офицер от онази епоха. Що се отнася до историята на Планински тигър, в нея за кратко споменавам антиамериканската пропаганда; тя също си е съвсем реална и несъмнено би подклаждала страховете на някой в положението на Кейджи Кияма.

Прототип на Ясуо Ямада е моят сенсей и наставник, доктор Ясуо Юаса. Юаса-сенсей беше моят ментор по философия, а не по бойни изкуства, но също като Ямада се е сражавал във Втората световна война. (Кариерата на Юаса-сенсей по време на войната заслужава перото на Вонегът и напомня донякъде за Хелър: той е бил боен инженер и ми е разказвал, че към края на войната всяка нощ възстановявал един и същи мост, който на следващия ден бил отново взривяван от американските бомбардировачи.) Също като Ямада и Юаса-сенсей беше почти сляп. И той, като Ямада, бе публикувал много томове. Във връзка с това бих искал да призная, че откраднах една от хитроумните забележки на Ямада директно от Юаса-сенсей, който веднъж ми каза, че издателят му може поне да прояви приличие и да го изчака да умре, преди да обяви съчиненията му за пълни. Също като Ямада той проявяваше изключителна щедрост, винаги готов да сподели мъдростта си. Единственото, по което не си приличат, поне доколкото знам, е, че Юаса-сенсей никога не е бил такъв майстор с меча.

Някои аспекти от живота на Марико може да се сторят странни на неяпонските ми читатели, защото полицейската работа в Япония се различава от другите страни. Най-забележим е фактът, че японските ченгета почти никога не използват огнестрелни оръжия. И под това нямам предвид, че избягват да стрелят с тях; почти никога не ги вадят. В Щатите много малко полицаи са стреляли по хора, но дори в селските райони на доста от колегите им ще им бъде трудно да си представят да изкарат лятото, без поне веднъж да са извадили пистолета си и да са го насочили към заподозрян. (Един от полицаите, които интервюирах за тази книга, ми разказа, че вади служебното си оръжие всяка седмица и се налага да се прицелва в заподозрян поне веднъж месечно — а той служи в слабо населено място.) А в Япония вие можете да намерите полицаи, които не само от години не са вадили оръжието си, но и не познават никой в участъка си, който да го е правил. Японските полицаи се гордеят с точната си стрелба, но мисълта да използват пистолет при работа на терен е анатема.

Това едва ли е единственото несъответствие между японската и американската законова система. Японските медицински експерти почти никога не извършват аутопсии. (Конфуцианските табута забраняват ровенето в телата.) Обвиняемите в криминалните съдилища почти никога не са оправдавани — бъде ли случаят отнесен в съда, осъдителната присъда е сигурна. Токийското столично управление на полицията заема доста странна концептуална позиция, защото в Япония няма еквивалент на американското ФБР. Има Национална агенция на полицията, която прилича на ФБР с цялата му бюрокрация, но без властта на агентите или правоохранителните органи. При необходимост НАП реквизира местните полицейски подразделения, често от ТСУП, а полицаите от ТСУП имат властта да работят по престъпления и извън своята юрисдикция. По-малките полицейски управления могат да изискват персонал от ТСУП и по този начин Марико навлезе в живота на доктор Ямада.

Организираните престъпни синдикати в Япония са познати с много имена. „Якудза“ е едно от тях, макар че на английски „якудза“ почти неизменно се използва по-скоро с обобщеното значение „японска мафия“, а не „японски мафиот“. Термините, които аз използвам най-често, са борьокудан („упражняваща насилие престъпна организация“), който се употребява от полицията, и нинкьо дантай (буквално „рицарска група“, макар че няма да е грешка, ако се преведе като „Рицарски орден“), който използват самите якудза. Разликата между двата термина може да ви подскаже нещо за разликата между това как полицаите приемат якудза и какво мислят якудза за себе си. Думата „якудза“ буквално означава „осем-девет-три“, но по-добър превод би било „мафиот“ или, колкото и странно да звучи, „безполезен тип“ или „безделник“. (Картите осем, девет и три образуват напълно безполезна ръка в традиционната игра на карти, която са играели якудза.) Якудза са якудза, защото се смятат за неспособни да вършат нищо друго. Вкусът на отмъщението ще да е бил много сладък, когато най-безполезните членове на обществото са си извоювали ново и изключително влиятелно местенце в него.

Ролята на организираната престъпност се разбира погрешно от почти всички, а в Япония тази роля е особено необичайна. Трудно е дори да се използва думата „престъпност“, защото в Япония подобни сенчести дейности често се извършват посред бял ден, без да им се налагат наказателни мерки. Всеизвестно е например че якудза притежават почти всички търговски автомати в страната и така цената на бутилка газирана вода се определя от тях. (По очевидни причини хранителните магазини не смеят да я подбиват.) Якудза обикновено носят визитни картички и поддържат офис сгради. Името на престъпната организация се изписва на видно място над входната врата, точно както при обикновените компании. Когато полицаите нахлуват в подобни сгради, те се обаждат предварително, за да си уговорят час за нахлуването. Заклевам се, че не си го измислям.

Камагучи-гуми не съществуват и нито Шузо Фучида и баща му, нито Рюсуке Камагучи са базирани на съществуващи личности. Повтарям: нито един якудза в тази книга не е базиран на реална личност. Възможно е животът без рискове да не си заслужава да се живее, но въпреки това искам на всички гангстери да им е ясно — убеден съм, че всички вие сте мили хора, които просто са неправилно разбрани. Моля ви, не ме пращайте при рибите.