Стив Байн
Дъщерята на меча (40)

40.

Фучида седна на стола от златист алуминий с бежова възглавница, най-луксозния тип столове, които можеха да се сгъват и съберат на купчина в килера. Ако това беше традиционно погребение вашики, нямаше да има никакви столове; хората щяха да стоят или прави, или на колене. Подът щеше да е дървен или дори пръстен и със сигурност нямаше да е застлан с килим. Ала това бе погребален салон в западен стил. Семейство Фучида уж бяха будисти, но тъй като в техния храм отказаха да извършат кремация на прословутия гангстер, на ред дойдоха сгъваемите столове и кафявият килим. На две крачки пред стола на Фучида, върху едно тъмночервено диванче, лежеше зелена пластмасова кутия, която съдържаше праха на баща му.

Кутията го изненада, макар да не беше сигурен какво да очаква. Урна? Нямаше смисъл от нея — след днешния ден никой повече нямаше да види урната на баща му, защото той щеше да бъде погребан във фамилния мавзолей. Фучида не знаеше в какво друго можеше да се сложи прахът на мъртвец. Със сигурност не в найлонова торбичка от бакалията, но пък и никога не би му хрумнало да използва зелена пластмасова кутия. Тя приличаше на нещо, което човек би сложил като защита на електрическите контакти в градина или обществен парк; кутията имаше цвета на малките пластмасови войничета, цвета, в който бяха боядисани макарите за навиване на маркучи и градинските колички. Имаше някак си промишлен вид. Беше и малка, много по-малка, отколкото бе очаквал. Преди смъртта си баща му се беше смалил почти наполовина от обичайния си ръст, но все пак човешкото тяло бе доста голямо. Фучида си беше представял, че купчината пепел, останала след кремацията му, ще бъде много по-голяма от кутията, която лежеше пред него.

Повечето от гостите се бяха разотишли, както и онези, които бяха дошли да изкажат съболезнованията си, но не можеха да бъдат наречени гости. Същото се отнасяше и за служителите в погребалния дом, в кетъринг компанията и за шинтоисткия свещеник. Фучида седеше опрял плътно гърба си в облегалката на стола и гледаше кутията е ръце, отпуснати безжизнено на токата на колана му. Зад себе си чуваше приглушени гласове и тихото бучене на климатика, който се намираше някъде отзад над главата му. Усещаше студения му полъх върху врата си, но нямаше достатъчно енергия, за да се изправи и да се премести някъде другаде.

По покрития с килим под се приближиха тихи стъпки и Фучида усети движение над дясното си рамо.

— Шузо-кун. Съболезнования за загубата ти.

Това беше Рюсуке Камагучи. Фъфленето му не можеше да бъде сбъркано. Казваха, че някой бил разрязал езика му на две по време на схватка — пронизал го право през бузата. Това се случило в младостта му, сега Камагучи имаше масивно шкембе и си боядисваше косата черна. Един от столовете тихо изскърца, когато той отпусна тежестта си върху него.

Фучида не отмести погледа си от зелената пластмасова кутия.

— Семейството ми ви благодари — каза той.

— Не остана много от семейството ти — рече Камагучи. — Чичовците ти всичките умряха. Ти наследяваш водачеството на клана Фучида.

Въпреки че това беше нещо очевидно, то се превърна във факт в момента, в който Рюсуке Камагучи го произнесе на глас. Кланът Фучида бе подчинен на Камагучи-гуми и правото им за наследяване винаги се определяше от клана майка.

— Благодаря ви — кимна Фучида — и ще се погрижа семейството да процъфтява както никога досега.

— И като стана дума за това — продължи дебелият стар мъж, — чувам слухове за новодошъл в града.

— Нима?

— Да. Опитва се да разпространява дрога, която не съм одобрил. Голяма грешка — каквато съм сигурен, че ти не си чак толкова глупав да допуснеш. И въпреки това твоето име се споменава във връзка с тези слухове. Какво знаеш за това? Забелязва ли се някакво раздвижване в твоята територия?

Фучида сви рамене.

— Никакво. Обичайните типове подхвърлят спийд в кварталите, където работят хората ми, но това не е нещо, което бих нарекъл „ново“.

— Погледни ме — нареди Камагучи. — Кажи ми, че не си замесен в това.

За пръв от началото на разговора Фучида отмести поглед от малката зелена кутия. Той обърна глава и погледна Камагучи в очите. Черната коса на Камагучи беше ситно накъдрена. От средата на лявата му буза започваше белег с форма на куршум. Очичките му бяха твърде малки, долната му челюст изглеждаше твърде широка и долните му зъби едва се виждаха, когато докосваха горната му устна. Облечен бе в синьо-сив костюм със синя вратовръзка, а на левия джоб на гърдите му висяха големи слънчеви очила със златна рамка.

— Нямам нищо общо с продажбата на наркотици. — Лъжата излезе с лекота от устата му, пулсът му не се ускори. Той никога не се ускоряваше, дори когато лъжеше в лицето втория човек в Камагучи-гуми. Единственият човек, когото никога не успяваше да излъже, сега се бе превърнал в пепел и лежеше в зелената пластмасова кутия. — Нито някой друг от кварталите ми. Нито където и да било другаде.

Камагучи кимна, тлъстината около яката на ризата му се надипли.

— Това е добре. Сега не е моментът да променяме уговорките си с полицията, Шузо-кун. Все още са на нокти след онази работа отпреди две години с Такахаши-кай. Няма да толерират нови престрелки по улиците. А повярвай ми, наркотиците вървят ръка за ръка със стрелбата.

В друга компания Фучида щеше да изрази несъгласието си. Препирнята с клана Такахаши беше отживелица и дори престрелката не бе кой знае какво, по-скоро беше покушение. Стреляше само едната страна и голяма работа, че се бе случило по време на обедната почивка — нека хората на Токио не забравят защо някога се бяха страхували от нинкьо дантай. Последния път, когато Фучида посети онсен, никой не си направи труда да се разкара от банята.

Ако беше носил сабята си със себе си, щяха да си го получат. И сега му се искаше тя да е с него. Пред близостта на острието дори Рюсуке Камагучи щеше да помисли два пъти, преди да започне да му нарежда какво да прави. Но сабята бе останала у дома — щеше да притесни майката на Фучида, затова той не я взе със себе си — и ето че се появи Камагучи, който му казва какво да прави. Същият мъж, който му беше наредил да убие някогашния си училищен приятел Ендо преди толкова много години; същият мъж, чиито заповеди бащата на Фучида бе изпълнявал през целия си живот. За пореден път Камагучи нареждаха на Фучида какво да правят. Фучида се поклони само с глава и дори не си направи труда да стане от стола.

— Значи се разбрахме — изфъфли Камагучи. — Баща ти ни докарваше добри доходи, Шузо-кун, и бих искал да вярвам, че е предал способностите си на теб. Но ако чуя още една дума, че нарушаваш статуквото, ще се сдобиеш с малка зелена пластмасова кутия като бащината ти. Погрижи се до ушите ми да не достигат повече слухове за наркотичните ти заигравки.

— Ще се погрижа — обеща Фучида и говореше напълно искрено. Щяха да падат глави.