Стив Байн
Дъщерята на меча (39)

39.

Докато на небето изгря отново пълна луна, пред портата на имението Окума се бе образувал постоянен поток от претенденти. Макар Дайгоро да го беше предвидил, Ичиро отказа да му го признае. И Дайгоро не спираше да се чуди дали Славна победа не носеше някакво проклятие, което отчуждаваше двамата братя.

След поражението на Гоемон Кацушима дуелите се изпълниха с още повече злост. Ако шампионът на клана бе дошъл да се сражава със стомана, Ичиро гръмогласно настояваше, че не може да го направи, а след това си играеше с претендента, преди да го победи. Ако претендентът бе дошъл да се дуелира с бокен, Ичиро му се подиграваше заради това, че не се е осмелил да се изправи срещу него с истинско оръжие. Примамеше ли опонента си в битка с мечове, Ичиро го осакатяваше, след което отказваше да го убие. Дясната ръка на претендентите беше любимата му цел; неведнъж се налагаше прислужниците да разпръскват нов пясък по двора, след като бяха изхвърлили няколко отсечени пръсти или ръце. Изглежда, Ичиро бе започнал да харесва вкуса на кръвта и никакви разумни доводи не можеха да го откажат от нея.

Дайгоро от своя страна можеше само да продължи упражненията си със Славна победа. Не спираше да се бори с тежестта на меча и с невероятната му дължина и да се опитва да нанася удари с него. Дори започна да изучава бойните техники на мъжете, които идваха да предизвикат Ичиро, с надеждата да получи някакво прозрение как да се справи с огромните размери на Славна победа. Все още не бе открил начин да поддържа баланс, но умението му да си възвръща бързо равновесието се подобри значително и той си мислеше, че дори десният му крак може би е станал по-силен.

Един ден, точно след залез-слънце, пазачът на портата обяви пристигането на посетител. Ичиро зае обичайното си място в двора, стиснал бокен в ръката си, и хвърли обичайния си вече презрителен поглед към брат си и огромния меч на хълбока му. Дайгоро докуцука до портата, погледна навън и се смая от онова, което видя.

Лъскавият черен паланкин едва се забелязваше зад редовете от коне и копиеносци. Дайгоро не успя да различи герба, изобразен върху самия паланкин, но не беше и нужно, защото той се забелязваше върху бронята на повече от четирийсетте самураи, които го бяха обградили, и върху червените знамена на копията им. Гербът с цветето кири бе добре познат, защото принадлежеше не на кого да е, а на самия Хидейоши Тойотоми, феодала, който бе закрепил властта си над японските острови.

Дайгоро веднага нареди да отворят вратите, след което бързо строи почетна стража. Тримата с Ичиро и майка им се поклониха ниско, докато носачите оставяха паланкина в центъра на двора. От него слезе един дребен мъж със златиста роба и посивяла коса, прошарена с няколко черни кичура. Самурайската му прическа беше безупречна, а темето му бе гладко избръснато.

— Аз съм Шозаемон Ширамацу — каза той, — пратеник на негова светлост господаря регент генерал Тойотоми. Сега ще седнем на някое прохладно място и ще поговорим.

Майката на Дайгоро бързо нареди на прислужниците да поднесат чай в най-голямата стая на имението. Ширамацу седна на подиума в дъното на стаята, където Дайгоро бе виждал да сяда единствено баща му. Пратеникът беше толкова дребен, а бащата на Дайгоро бе толкова огромен, че младежът почувства как изведнъж стаята стана много по-голяма или че мястото, на което седеше обикновено, изведнъж се беше отдалечило от подиума. Дайгоро и семейството му коленичиха в редица пред подиума, почетната стража се нареди зад гърбовете им, а малцината избрани мъже на Тойотоми коленичиха зад пратеника. Стените на стаята бяха отворени, за да пропускат топлия вечерен вятър, но въпреки това въздухът бе неестествено неподвижен.

— Великият генерал изказва своето неудовлетворение — започна Ширамацу, без да проявява и капчица тактичност, каквато би очаквал Дайгоро от един дипломат. Той се зачуди за миг дали подобно нещо вече не се изисква, щом човек се издигне до висините, постигнати от Тойотоми. Но след това пратеникът продължи да говори и Дайгоро се съсредоточи върху думите му. — Негова светлост умиротвори тази област, за да може да изхвърли мислите за нея от главата си и да посвети вниманието си на други фронтове. Ако трябва да съм по-конкретен, той сключи примирие с господаря Тецуро Изу-но-ками Окума, защото се смяташе, че господарят Окума говори от името на всички кланове на Изу. Това лъжа ли е било?

Дайгоро чу как Ичиро мрачно си пое дъх и долови настръхването му при намека, че баща им е лъжец.

— Не е лъжа, господине.

— Тогава Окума все още говорят от името на Изу?

— Да, господине.

— В такъв случай съюзът ни все още е валиден. Защо тогава, се чуди негова светлост, от тази област идват толкова много доклади, че най-добрите й фехтовачи са накълцани на панделки в незначителни конфликти?

— Те дойдоха, за да отправят предизвикателство срещу дома ми, господине — отвърна Ичиро. — Нима искате от нас да пренебрегнем честта на рода?

— Доколкото разбрах, не претендентите са опетнили честта ви. Но онова, което ще поискам от вас, няма връзка с това. — Пратеникът приглади мустаците, а след това и брадата си. — Негова светлост великият генерал не иска най-добрите воини от тези острови да се превърнат в инвалиди. Нима не разбирате, че претендентите идват откъде ли не? Нима не разбирате, че някои от тях са дошли от земи, които вече се намират под управлението на негова светлост? Тези мъже са негови самураи, с които само той може да разполага. Скоро и вие двамата ще бъдете такива, когато великият господар обедини Изу и Канто и всички източни земи под своето управление. Няма да осакатявате безцелно самураите му и в никакъв случай няма да създавате смутове между клановете, които господарят приема като едно цяло. Негова светлост ще запази единната цялост на Изу. Ясно ли е?

Всички в стаята, които се намираха от страната на Дайгоро, се поклониха ниско.

— Така — кимна дребничкият мъж, — чух, че тези претенденти са дошли, за да се изправят срещу меча на покойния Тецуро Окума. Говорят, че това е оръжие от най-високо качество — острие на Иназума, както разбрах. Освен това ми съобщиха, че тази чест винаги им е била отказвана. Вярно ли е?

— Да, господине — поклони се Ичиро.

— Вярвам, че не е нужно да питам защо.

Преди Ичиро да успее да отговори, Дайгоро каза:

— Защото, господине, баща ми не пожела брат ми да носи меча, а той е човекът, който се изправяше срещу претендентите.

— Аха. — Черните очи на пратеника се впериха в Дайгоро. — Ти си вторият син на покойния Тецуро Окума, нали? Сакат, както разбрах.

— Абсолютно сте прав, господине.

— Нима ти липсва желание да се изправиш срещу претендентите?

— Не, господине, имам желание.

— Но предпочиташ брат ти да го прави?

— Не, господине. — Дайгоро се поколеба за миг. — Господине, нямам предпочитания, освен да служа на бащиния ми род. Брат ми е по-добър фехтовач, затова той се изправяше срещу претендентите вместо мен.

Ширамацу приглади мустаците си.

— Разбирам. Отсега нататък, ако някой мъж пристигне тук, за да се дуелира, великият господар генерал Тойотоми заповядва дуелът да се провежда с бокени. Ако претендентът настоява да се бие със стомана, само мечът на Иназума ще отговори на предизвикателството и дуелът ще се води до смърт. Господарят не иска самураите му да бъдат осакатявани, нито желае да умират за нищо. Ще им дадете онова, за което са дошли. Ясно ли е?

Отново всички в стаята, които се намираха от страната на Дайгоро, опряха челата си в пода. След това, също толкова неочаквано, както се бе появил, пратеникът на господаря Тойотоми изчезна в нощта.

След заминаването на пратеника в имението настъпи зашеметяваща тишина. Ичиро отиде да си легне, оставяйки Дайгоро и майка му сами да наблюдават изгряващата над силуетите на дърветата луна. Те седяха там дълго време, преди Дайгоро да наруши мълчанието.

— Баща ни разбираше ли се с братята си?

Тя сви устни.

— Не особено, предполагам. Почти не съм ги виждала.

— Защо?

— Дядо ти беше изключително важен човек. Изпращаше синовете си да изпълняват поръчения из цяло Изу. След като дядо ти почина, остана много работа за вършене. И баща ти, и братята му станаха важни хора.

— Но когато си ги виждала — настоя Дайгоро, — когато си виждала баща ми и братята му заедно, между тях усещало ли се е напрежение?

— О, не мисля — отвърна тя. — Но пък те дойдоха тук само когато се оженихме и после, когато се родихте ти и брат ти. Щеше да е изключително неуместно от тяхна страна да развалят хармонията на дома ни.

— Значи са идвали тук само при специални случаи?

Майка му се замисли за миг.

— Сега, като си помисля, като че ли да. Дайгоро, защо ми задаваш тези въпроси?

— Възможно ли е — попита той — да са завиждали на баща ми заради това, че той е получил меча на дядо?

— Разбира се, че му завиждаха, но не мисля, че това има нещо общо с меча. Баща ти бе обявен за водач на клана. Така дядо ти му завеща цяло Изу. Кой не би завидял на това?

Добрият самурай, помисли си Дайгоро. Той не беше в състояние да решава дали те са били добри самураи — почти не познаваше чичовците си. Но ако предположеше, че са следвали Пътя също като баща му, значи не са се чувствали обидени заради това, че е получил предводителството на клана, нито дори заради властта над Изу. Въпреки всичко, което му бе казала майка му, Дайгоро все пак подозираше меча.