Стив Байн
Дъщерята на меча (21)

21.

Докато прекосяваше чакалнята, Шузо Фучида се чудеше за какво ли си мислят всички, които седяха там. Лицата им бяха безчувствени, унили. За тези хора беше време за вечеря. Фучида се бе събудил едва няколко часа по-рано — също като най-смъртоносните хищници в природата и той бе създание на нощта — но повечето посетители в чакалнята бяха свикнали да си бъдат вкъщи по това време или все още да са на работа, заробени от невъзможните работни часове на сарариман. Беше малко рано за спешните случаи, затова само десетина души седяха на диваните, тапицирани със светлосиня изкуствена кожа. Чакаха роднините си да излязат от преглед или самите те да бъдат приети. Кой ли от тях си мислеше за смъртта? Кой ли се проклинаше за собствената си глупост? Ухапвания от куче, падане от стълба, неочаквана алергична реакция — повечето от щетите бяха предвидими, можеха да се избегнат и не бяха смъртоносни. От глупост. Но сред тях имаше и хора, които чакаха нужните документи, за да могат да изпратят тленните останки в моргата. Кои ли бяха те?

Фучида не можеше да ги разпознае, както и не бе сигурен защо не може. Дали причината не беше невъзмутимото изражение, с което японците бяха прочути по цял свят? Или бе толкова неспособен на състрадание, че не можеше да различи лекото изнервяне от паниката?

Фучида не беше нито изнервен, нито паникьосан. Навремето, когато за пръв път бе научил диагнозата, беше изпитал и двете, но сега посещенията в болницата не се различаваха особено от ходенето в пощата или събирането на рекета. Това бе просто нещо, което трябваше да свърши.

Изпитваше единствено смътното чувство, че нещо липсва. То се бе загнездило в главата му като досадна мелодия, която по никакъв начин не успяваше да пропъди. Често се чувстваше така, когато не носеше със себе си красивата си певица, но дори един якудза не можеше да се разхожда с меч из болничните коридори. И щом си помисли за нея, той също се почувства леко изнервен — не защото се налагаше да идва в болницата, а защото това му беше попречило да намери острието на Иназума, което бе търсил през всичките тези години. Оставаше все по-малко време. Сега вече му беше ясно, че никога не бе смятал да задържи задълго втория меч. В продължение на петнайсет години се беше надявал, че ще успее да се превърне в първия човек в историята, който бе притежавал два меча Иназума, но сега разбираше, че може да използва втория меч за нещо по-велико, нещо далеч по-ценно за самия него от това да го задържи за себе си. Да, той щеше да бъде първият човек, притежаващ два Иназума, но само за кратко — колкото да хване в ръце юздите на собствената си съдба. Но ако не успееше скоро да се сдобие с втория меч, щеше да му остане единствено да продаде красивата си певица, а той нямаше да може да го понесе. По-добре да остане обикновен куриер за втория меч, отколкото да се раздели със своята любима.

Фучида премина по избелелия син килим в чакалнята, който бе изтъркан до сиво от краката на хилядите преминали по него пациенти, и бутна с палец бутона на асансьора. Когато влезе в кабинката, натисна копчето за десетия етаж и докато се возеше нагоре, изучаваше изкривеното си отражение в лъскавите стоманени стени. Отново носеше черния си костюм и бяла риза, но този път си бе сложил тексаска „боло“ вратовръзка и бе завързал косата си на опашка. Би ли могъл някой да каже, че изглежда тъжен? Разтревожен? Отегчен? Фучида не можеше да прецени. Той изглеждаше просто като себе си.

Слезе от асансьора на етажа на хосписното отделение и влезе в познатата стая. Баща му гледаше телевизия. Звукът бе намален — от каквото и да страдаше възрастният мъж, слухът му оставаше остър като на вълк — и Фучида не можа да разпознае предаването. Беше някакво шоу за кинозвездите. Баща му лежеше под тъмносиньо одеяло на бледосини чаршафи. Болничната му нощница също беше бледосиня и той бе увил с допълнително одеяло раменете и гърдите си. Под носа му бе прикрепена тънка прозрачна пластмасова тръбичка, за да го снабдява с кислород.

— Здравей, татко.

— Шузо-кун. Влизай. Седни.

Баща му спря звука на телевизора и двамата подхванаха обичайния си разговор.

— Някой ден трябва да дойдеш за закуска — каза по-възрастният Фучида. — В сутрешната смяна работи една сестра с дупе като зряла праскова.

— Няма да е зле да ти позволи да похапнеш от него. Не те хранят достатъчно добре, татко.

— Получавам храна в изобилие. Просто не мога да задържам нищо. Как върви работата?

Фучида изду устни и кимна.

— Добре. И става все по-добре.

— Премести ли онези дивиди плейъри, за които говорихме?

— В електрониката няма пари, татко.

Баща му се закашля с раздираща кашлица, пълна с храчки и неодобрение.

— Има много пари — възрази той и притисна юмрук към устните си. По ръката му се спускаше втора тръбичка, чийто край беше прикрепен с бяла лепенка към обратната страна на дланта му. — Много. Макар че не съм те учил да бъдеш толкова алчен.

— Пазарът се промени. Твоят начин на работа вече не е достатъчен.

Старецът отново се разкашля.

— Тогава ще трябва да премислиш собственото си разбиране на думата „достатъчен“.

Фучида затвори очи за миг, най-вече за да скрие досадата си.

— Мислиш, че съм изостанал — каза баща му. — Старомоден, нее? Добре, според мен се държиш така, сякаш някоя жена се е вкопчила в теб. И те кара да харчиш пари, с които не разполагаш. Кара те да поемаш неоправдани рискове. Ненапразно съм избрал стария начин на работа, синко. Дядо ти така си създаде име, аз също.

Този път Фучида заби поглед в пода, за да попречи на баща си да види лицето му. Вярно, те бяха прочули името Фучида. Всяко ченге и всеки якудза знаеше, че семейство Фучида служат на Камагучи-гуми. Биячи. Пласьори на крадени вещи. Наемна ръка, не лидери. Семейство Фучида имаха територия, и то доста обширна, но нямаха империя.

— Татко, всичко е под контрол. Честно.

— Обзалагам се, че е така. Ако искаш да си създадеш име в нинкьо дантай, трябва да го направиш по моя начин. Иначе името ти просто ще влезе в полицейските досиета.

— Нима си готов да говориш толкова открито за това?

Баща му се засмя, закашля се и отново се засмя.

— Виждаш ли? Рисковете, които поемаш, каквито и да са те, те карат непрекъснато да поглеждаш през рамо. Това би трябвало да ти подскаже нещо, синко. — Той се закашля отново. — Години наред сме вършили нещата по нашия си начин. Ченгетата го знаят, бизнесът го знае и ние си действаме необезпокоявани. Защото имаме кодекс и го спазваме.

Дълбоката кашлица остави за миг стареца без дъх. Слюнката, която се бе събрала върху устната му, привличаше вниманието върху факта, че кожата му беше станала суха като хартия. Най-накрая той продължи:

— Вие, днешните млади мъжкари, гледате твърде много филми. Мислите си, че големите пари са в наркотиците. Но кодексът не се отнася само до нас, ченгетата също го спазват.

Ние не продаваме твърда дрога, а те си затварят очите, когато продаваме малко спийд. И защо не? Проклетите наркоманчета накрая се избиват едно друго. Виж американците какво правят, синко — денонощно се стрелят заради тая гадост.

— Татко, в днешно време спийдът е само част от бизнеса.

— Нее? И виж докъде ни докара. По мое време парите от рекета бяха достатъчни. Ако ти потрябват повече пари, крадеш нещо и го продаваш. Разказвал ли съм ти за онзи път, когато продадох на противопожарната служба собствените им пожарни коли?

— Да, татко.

Старецът се изсмя с продран глас.

— Те дори ми благодариха за добрата цена, на която им ги предложих. С такава власт разполагахме. Но в днешно време… — Той изсумтя. — Вие, деца. Не съм видял ни един, който да продава спийд, без самият той да се друса. Почнеш ли веднъж да го правиш, привличаш погледа на шефовете. Те започват да се чудят дали си заслужаваш риска. И един ден се събуждаш, чудейки се защо не можеш да дишаш със задръстените си дробове. Чуй ме, сине. Нарушиш ли веднъж кодекса, хората започват да те следят по-внимателно. Ако се придържаш към него, ще спечелиш толкова пари, колкото ти се иска.

Но не толкова, колкото искам аз, помисли си Фучида. Баща му беше прав — той нарушаваше правилата; поемаше рискове. Но сега властваше нов ред. Старата гвардия живееше в свят, определян от границите на Япония. Сега единствените съществуващи граници се определяха от обхвата на мобилния телефон. Корпоративният свят пръв го бе установил и резултатът беше рекордни печалби. Нямаше причина нинкьо дантай да не ги последват. Беше се появила една нова добродетел, която старата гвардия бе пропуснала да оцени — амбицията. Те живееха, като се ограничаваха с това, което човек би могъл да спечели, без да отнема от останалите. Сега вече граници не съществуваха.

— Мислиш си за новата епоха, нее? Мислиш си, че в днешно време човек може да се стреми да постигне нещо повече.

Фучида погледна баща си. Способността на стареца да разгадава мислите на хората беше свръхестествена — всъщност граничеше с телепатия и Фучида се чудеше как ли го прави. Това ли бе истинската причина за възхода му? Способността му да чете хората и след това да ги насочва, да ги придумва, да получава от тях каквото поиска — това беше талант, който наистина вдъхваше страхопочитание.

И баща му не спираше да го използва.

— Нека ти кажа нещо за стремежа, Шузо-кун. Що се отнася до обикновените хора, той може да ги отведе навсякъде. Но за един якудза може да донесе само смърт. Защото, разбираш ли, онези на върха не забелязват стремежите, те виждат само бунта. Не се прицелвай в луната, синко. Стреми се към някой хубав апартамент в Акихабара и винаги да има жена в леглото ти.

Не зависи от мен, искаше да му отвърне Фучида. Моите цели са по-високи от твоите. Така съм устроен, различно от теб и това е целият проблем. Но вместо това каза:

— Прав си.

— Аах, изобщо не ми повярва. Каза го само за да ме накараш да млъкна.

Отново това разчитане на мислите. Фучида можеше да излъже всеки, дори полиграфа, но никога не успяваше да излъже баща си.

— Добре, татко. Ще се опитам да приемам нещата по твоя начин. Наистина.

— Нее? Добро момче. — Сбръчканата ръка с пожълтели нокти намери дистанционното и отново включи звука. — Това е интересно предаване. Трябва да видиш какви момичета показват.

Фучида остана, докато не донесоха вечерята и след като се убеди, че баща му е изял достатъчно, намери предлог да си тръгне.

Докато вървеше по стерилно чистия коридор, чиито антисептични миризми дразнеха обонянието му, той се чудеше: човек не можеше да преодолее амбициите си, нали? Контролирането на желанията бе едно нещо. Контролирането на страха беше друго. Фучида бе успял да усъвършенства и двете. Но амбицията не беше същото като желанието, нали? Амбицията владееше крайностите на желанията. При нея ставаше дума за планиране, не за лакомия. И съдейки по собствения му опит, амбицията бе вродена. Някои хора се стремяха към лидерството. Повечето не го правеха. Някои хора се стремяха да станат телевизионни звезди или да излагат творбите си в галерии, или да станат премиер-министри. Всички твърдяха, че го искат, но малцина бяха родени с амбицията да го постигнат. А как би могъл някой да промени нещо, което му е вродено?

Освен това Фучида нямаше намерение да разстройва баланса на силите. Узурпирането на властта в Камагучи-гуми беше последното нещо, което занимаваше мислите му. Той искаше просто да следва своя собствен път, а не пътя, избран от някой кайчо от някакъв по-могъщ клан. Сдобиването с втория Иназума щеше да е първата крачка по пътя към създаването на нова власт, негова собствена империя.

Всички парчета в пъзела вече бяха по местата си. Оставаше му само да убие стареца и да вземе меча. Би могъл да го направи още сега, без красивата му певица — достатъчно беше да отиде дотам, да проникне в къщата, да вземе меча. Но макар и сляп, старецът владееше много добре хладното оръжие, а откакто Фучида бе започнал да спи с красивата си певица, беше изгубил желание да носи в себе си пистолет или нож. Онази стара къща бе пълна с мечове, а слепият старец щеше да има предимство в тъмното.

Имаше и още нещо — някога той и старецът бяха приятели. Фучида бе убивал приятел и преди. Името на хлапето беше Ендо. Фучида също беше още дете. Заповедта бе дадена от самия Рюсуке Камагучи, който по онова време беше просто един пиклив вакашу, но въпреки това бе Камагучи и Фучида беше длъжен да му се подчини. Ендо бе откраднал от семейството и заради това Фучида го удуши. Помнеше изненадата си, когато разбра колко много време е необходимо, за да убиеш човек по този начин. Убийството на Ендо не му донесе същото удоволствие, както убиването на непознат и оттогава Фучида внимаваше да не се сближава прекалено с хората.

Не, твърде рисковано бе да убива сам стареца. Фучида погледна часовника си. Беше твърде късно да планира удара за тази вечер. Всички, които би могъл да потърси за помощ, вече щяха да са пияни, а той се нуждаеше от тях трезви и нащрек. Почувства леко раздразнение, ала бързо го прогони. Искаше меча, но можеше да прояви търпение. Един ден не бе чак толкова много. От уважение заради приятелството им, помисли си той и кимна одобрително. Един ден изчакване за убийството на някогашен приятел не беше чак толкова много.