Стив Байн
Дъщерята на меча (79)

79.

Префектура Токио поддържаше строго охраняван комплекс за съхраняване на улики в северната част на пристанището. Това бе единственото място, където можеха да се пазят двата меча на Иназума. Ако оценката на Ямада беше правилна, то всеки един от мечовете би могъл с лекота да достигне на търг сумата от петстотин милиона йени. Съхраняването на подобни съкровища в картонени кутии в участъка на лейтенант Ко просто нямаше как да стане.

Комплексът на пристанището беше и най-вероятното място за съхраняването на петдесет и петте килограма заловен кокаин. Само две правителствени съоръжения имаха капацитета да унищожат кокаин в такива количества. Едното бе крематориумът в щаба на Националната агенция на полицията. Другото беше крематориумът в складовата база в северната част на пристанището. Петдесет и пет килограма хапчета екстази можеха да бъдат разпределени между токийските участъци и да се използват при обучаването на агенти или в полицейски операции, но кокаинът бе неизползваем в такива ситуации. Благодарение на дългогодишното споразумение между борьокудан и полицията, нито един здравомислещ дилър в Япония не би докоснал тази дрога. В резултат от последните арести якудза щяха да заобикалят отдалеч полицаите в следващите месеци, но напълно нормално беше да се предположи, че рано или късно статуквото щеше да се възстанови.

Тъй като мечовете и кокаинът бяха свързани с един и същ заподозрян, най-вероятно щяха да се съхраняват в един метален шкаф. Докато Марико обикаляше из комплекса в търсене на този шкаф, тя установи, че двете с Шоджи са добър екип. Доктор Хаякава бе забранил на Марико да използва ръцете си, за да се придвижва с количката наоколо — твърде резките движения на горната част на тялото можеха да разкъсат шевовете й — затова Шоджи използваше Марико отчасти като бастун, отчасти като куче водач.

Значката на Марико беше достатъчна, за да им осигури достъп. Съдейки по вдигнатите вежди на полицая, който дежуреше на контролно-пропускателния пункт, Марико предположи, че историята на сблъсъка й с Фучида вече бе достигнала до всеки участък в Токио. Дори сред ченгетата, които би трябвало да знаят подробностите по случилото се, слуховете се разпространяваха като вирус, който мутираше при всяка нова инфекция. По всяка вероятност онова, което бяха чули служещите в комплекса, нямаше кой знае каква прилика със случилото се в действителност, но Марико нямаше нищо против известността, стига тя да й осигуряваше достъпа, който при обичайни обстоятелства щеше да й бъде отказан.

Ако не бяха всичките големи стоманени шкафове, в основното помещение на комплекса би могъл да се побере хеликоптер. Огромната ролетна врата, която гледаше към водата, беше достатъчно голяма, за да може през нея да премине магистрала. Миризмата на пропан, която изпускаха ауспусите на мотокарите, се бе просмукала в цялата прашна, просторна зала, а светлината на лампите, които висяха на дълги шнурове от тавана, едва стигаше, за да вижда човек около себе си. Доколкото Марико можеше да прецени, тук имаше поне хиляда шкафа, високи около метър, наредени по два един върху друг и боядисани в неутрално сиво.

Мечовете, както бе казал офицерът по сигурността, се намираха в шкаф 409. Докато Шоджи буташе количката покрай номерата след 400, Марико тихо извика. Вратата на шкаф 409 зееше отворена. Той беше празен.

— Какво има? — попита Шоджи-сан.

— Трябва веднага да се върнем при контролно-пропускателния пункт.

Обърнаха се и потеглиха пак по пътя, по който бяха дошли. Най-бързата крачка на Шоджи не беше чак толкова бърза и на Марико й се наложи да пъхне едната си ръка в чантата и да седне върху другата, за да успее да сдържи порива си да се опита да завърти сама колелата на количката.

По пътя на Марико й се стори, че чува свистене.

— Шоджи-сан — каза тя, — спрете за малко.

— Спрете, моля — поправи я Шоджи, но въпреки това спря.

И ето го отново — същото свистене, наподобяващо звука от пикираща птица. Идваше от далечния край на поредицата шкафове. Ако Марико можеше да върви, сигурно нямаше да го чуе; свистенето беше съвсем тихо и ако крачеше бързо, то сигурно щеше да бъде заглушено от шумоленето на вятъра в ушите й.

Но макар и звукът да беше слаб, Марико веднага го разпозна. По-изненадващото беше, че тя имаше доста добра представа и кой го причинява.

— Завийте надясно — поръча Марико. — Още малко. Сега право напред, ако обичате, колкото се може по-тихо и внимавайте с голямата пукнатина на пода, която се намира точно под предните ми колела.

Двете се придвижиха тихо към края на пътеката между шкафовете, а когато го доближиха, Марико надникна иззад ъгъла и видя лейтенант Ко, стиснал в ръцете си Красивата певица. Той стоеше между двете дълги редици от шкафове, а на пода до него лежеше сакото му, върху което бе полегнала ножницата на Красивата певица. Славна победа нетърсена не се виждаше никъде.

Ко, който беше застанал с гръб към Марико, вдигна меча високо над главата си и нанесе кос удар. Острието изсвистя, когато разсече студения въздух. Последва успореден на пода замах, на височината на гърдите. Движението накара лейтенанта да се завърти на пети и той се озова лице в лице с Марико.

— Ти! — изрече със запъване Ко и лицето му пламна. — Какво търсиш тук, Оширо?

— Странно. Точно това смятах да ви питам и аз.

— Внимавайте с този — прошепна й Шоджи. — Виждам две бъдещата за него. Той е застанал на ръба между тях.

— Млъквай — излая Ко. — Махайте се оттук, Оширо, или ще те…

Внезапно лицето му се изкриви в победоносна гаднярска усмивка.

— Пипнах те — заяви той. — Най-после те пипнах. Идвайки тук, си нарушила протокола. Все още си в отпуск по болест. Благодаря ти, Оширо. Най-накрая ми даде повод да те разжалвам.

— Не, сър — отвърна Марико. — Вие ми дадохте всичко необходимо, за да стъпча кариерата ви в прахта. Вие унищожавате улики.

— Обвинението ти няма да издържи. Тук става дума за моята дума срещу твоята.

— Не е нужно да издържи, сър. Вие сам сте ми го казвали толкова пъти: единственото, от което се нуждая, е обвинение. А аз ще ви обвиня не само в унищожаване на улики. Помните ли първия ми случай, по който работих под ваше командване? Буцата Рьота? Онази операция мина толкова зле, че аз си помислих: „Сякаш новият лейтенант и Буцата са на една страна“. Никога не съм предполагала колко съм била права. Може би не сте имали нищо общо с Буцата, но мога да се обзаложа на месечната си заплата, че сте се заигравали с Фучида.

Ко се подсмихна подигравателно.

— Стига глупости. Този мъж не ми беше попадал пред очите, докато не видях трупа му.

— Може би. А може би не. Но Фучида със сигурност знаеше доста неща за мен — твърде много всъщност. Знаеше, че ръководя разследването по случая Ямада и че съм поставила наблюдателни постове около къщата му. Само вътрешен човек от участъка е могъл да му даде тази информация. Фучида е имал връзка с някое ченге.

— Да. Очевидно. Кажи ми, Оширо, с какви хапчета се тъпчеш? Защото, когато във Вътрешни разследвания научат за неподчинението ти, може да проявя снизхождение и да им кажа, че причината са болкоуспокояващите, а не че става дума за поредната ти тъпа конспиративна теория.

Марико сви рамене.

— Ако това може да ви послужи за някакво утешение, в началото не смятах, че сте корумпиран. Мислех си, че сте просто сексистки задник, който се опитва да провали операцията ми. След това ви видях да говорите с онзи огромен рикиши, който арестувах в дома на доктор Ямада. За ваше нещастие той бе най-дебелият мъж, попадал в нашия участък. Ако беше някой нормален престъпник, малцина щяха да го забележат, но с тези размери съм сигурна, че всички, които бяха онази нощ там, си спомнят за сладкия ви продължителен разговор.

— И какво от това? Ти видя, че разговаряме, не си чула нищо. Може просто да сме коментирали бейзбол.

— Не ми пука, ако ще да сте обсъждали задника ми. Факт е, че разговаряхте с един от наемните убийци на Фучида, а когато след това влязох в кабинета ви, ми наредихте да не разследвам връзките на борьокудан със случая. Фучида беше якудза и това означава, че ми дадохте пряка заповед — незаконна заповед — да не разследвам главния си заподозрян.

Ко потрепна така, сякаш Марико му бе зашлевила шамар. В този миг тя разбра, че той е виновен по всички обвинения.

— Достатъчно — изръмжа Ко и стисна дръжката на меча толкова силно, че Марико дочу шумоленето на разместващите се под пръстите му шнурове. — Конспиративните теории са едно, но проклет да съм, ако просто си стоя спокойно и те слушам как ме обвиняваш в нарушаване на закона. Знаеш ли колко ме улесняваш да те пратя директно на улицата? Ще работиш като регулировчик до края на кариерата ти.

— Не, сър. Всички в участъка знаят, че ми имате зъб, а сега ви хванах да бърникате из доказателствата по случая ми, опитвайки се да защитите един сериен убиец. Кой знае, сър… Ако ми бяхте позволили да проведа разследването както трябва, сега може би нямаше да седя в инвалидна количка. Може би Фучида нямаше да отвлече сестра ми. Може би нямаше да убие приятеля ми.

— Това са само спекулации. Не можеш да докажеш и една дума.

— Не е нужно нищо да доказвам, за да ви съсипя кариерата. Както вече казах, достатъчни са само обвиненията.

Марико можеше да чуе скърцането на зъбите му.

— Затваряй си проклетата уста — просъска той.

— Единственото, което не мога да разбера, е защо. Да не би Фучида да ви е обещал нещо, ако кокаиновата сделка се осъществи? Или наистина сте се чувствали толкова заплашен от мен, че сте били готов да работите дори с якудза, за да видите как се провалям?

— Казах ти да млъкнеш.

— Защо да рискувате кариерата си само за да докажете, че жените не могат да бъдат полицаи?

— Проклета да си…

— Не е това, нали? Не ви притеснява това, че съм добра в работата си. Притеснява ви, че съм по-добра от вас. А за да опровергаете това, наистина си струва да рискувате кариерата си.

Ко пристъпи към нея, а Красивата певица потрепери в дясната му ръка.

— Това вече е повече от обикновено неподчинение! Ще ти взема главата заради това.

— По-добре приберете меча, сър. Току-що заплашихте полицай със смъртоносно оръжие. Не влошавайте нещата.

Той отстъпи назад, но сега другата му ръка стисна здраво дръжката. Върху бялата риза, под мишниците му, избиха петна от пот.

— Няма да отстъпя без борба.

— Не съм дошла да се бия. Дойдох да ви спася живота.

Ко отново се подсмихна.

— Да, бе, точно така!

— И сама не мога да го повярвам, но е така. Този меч ви е обсебил. По същия начин действаше и върху Фучида. Затова съм тук: той трябва да бъде унищожен.

— А после обвиняваш мен в унищожаване на доказателства? Ха! — Той я посочи обвиняващо с показалец. Стиснатият в другата му ръка меч беше насочен към гърдите й. — Пътната полиция е твърде добра за теб. До края на седмицата ще се погрижа да те прикова с белезници към кафемашината в участъка.

Марико се усмихна.

— Ще арестувате жена в инвалидна количка? Ченгето герой от пресата? Не, твърде дълго си играете на политик, за да постъпите така. Сега ще оставите меча на земята. После ще забравите, че съм идвала тук, с надеждата, че ще ви върна услугата, като постъпя по същия начин с вас.

— Не. — Той закрачи право към нея, стиснал меча в ръка и едва в последния момент го отмести встрани, за да не я прониже. Надвеси се над Марико, застанал толкова близо, че върховете на обувките й допираха крачолите на панталона му. — Този меч е мой.

— Нека бъде по вашия начин — отвърна Марико. Ръката й се измъкна от чантата, стиснала здраво електрошоковата палка. Тя я заби силно в слабините му и натисна бутона.

Ко изпищя и се свлече на земята, свит в ембрионална поза. Волтажът на палката го зашемети, но той продължи да стене, затова Марико отново притисна сребристите кабарчета към тялото му, този път на бузата. Ко потрепна веднъж и застина неподвижно.

— Какво беше това? — попита Шоджи. — Ударихте го с нещо. Замириса на озон.

— Може ли да се отместим две крачки вляво? Дръпнете ме малко назад, за да не го прегазим.

— Не ми казахте, че сте въоръжена.

— Аз съм ченге. Винаги съм въоръжена.

Предните колела на количката докоснаха дръжката на Красивата певица.

— Почувствахте ли го? — попита Марико.

— Да — отвърна Шоджи. — Това мечът ли е?

— Да. Ще ми го подадете ли?

— Ако обичате — напомни Шоджи. Но въпреки това се подчини.

Мечът беше толкова лек, че сякаш се носеше във въздуха. От всички творения на майстор Иназума този определено бе неговият шедьовър. Лесно можеше да се разбере защо мъжете умираха заради него.

Марико започна да дава указания на Шоджи по кои коридори да мине, за да достигне крематориума, но през цялото време мислите й не се откъсваха от меча. Какво би означавало унищожението му? Красивата певица беше културна икона: най-добрият меч на най-добрия майстор, а самият му създател бе най-великият в страната, чието изкуство в изковаването на мечове превъзхождаше всички останали. Той струваше повече, отколкото Марико щеше да спечели за целия си живот. Но най-важното бе, че Красивата певица беше част от историята.

Най-после стигнаха до крематориума. Марико си бе представяла някакво голямо тумбесто съоръжение от чугун, със зейнала паст, излъчваща горещината на червено-оранжев адски огън. Това, което видя, беше врата в стената, не по-различна от вратичките на микровълновите печки. Не я охраняваше никой — но пък каква беше ползата от охрана? Крематориумът нямаше никаква стойност, единствената му функция бе да унищожава разни ценни неща. А и без това самата сграда беше добре охранявана.

— Право напред, шест крачки — каза Марико и скоро количката й спря пред малката врата.

Младата жена премери на ръка тежестта на Красивата певица. Ръбът на острието беше толкова наточен, че ако пуснеше косъм върху него, бе сигурна, че ще бъде разсечен на две.

— Това е третият Иназума, който държа в ръцете си — отбеляза тя. — Според вас колко души в цялата история на страната ни биха могли да се похвалят с това?

— Самият майстор Иназума — отвърна Шоджи. — И малцина други.

Тихото гласче в главата на Марико изкрещя възмутено. Тя не можеше да унищожи меча. Той беше улика. Унищожаването му щеше да съсипе кариерата й. Освен това струваше повече, отколкото щеше да спечели от цялата си служба в Токийското столично управление на полицията. Нямаше да е трудно да го запази за себе си. Би могла да каже, че Ко го е откраднал. Или че го е изгорил. Той лежеше напълно безпомощен. Нямаше да е трудно да го убие.

За пръв път Марико разбираше силата на Красивата певица. Наистина си заслужаваше да се убива заради нея. Но не повече, отколкото заради един Мерцедес-бенц. Във всяко кътче на света хората извършваха убийства заради скъпо имущество. Убиваха и от ревност, но Марико не изпитваше такива чувства. Колкото и елегантна да изглеждаше, Красивата певица не вдъхваше у нея копнеж за притежаването й. За пръв път Марико разбираше с пълна сила думите, които Ямада бе произнесъл преди толкова много време: Сега не вярвам, че някога е съществувал мъж, който да може да победи меча. Никой мъж. А още в самото начало Ямада беше казал, че отдавна е чакал ученик като Марико.

Пъзелът се подреждаше толкова бързо, че тя едва успяваше да го следи. Красивата певица бе обладана от гейша, ревнивата любовница на самурай. Съвсем до неотдавна Марико щеше да се присмее на подобни мисли. Но сега беше напълно убедена: това ками, което живееше в меча, бе жена и имаше уникалната способност да влияе върху умовете на мъжете. Но не и върху Марико. Веднъж Ямада й беше казал, че заради това, че обучава жена, в миналото са щели да го лишат от колана му, но сега Марико разбираше, че той просто не е имал друг избор. Само жена би могла да направи онова, което се канеше да направи тя: да унищожи духа, който се бе заселил в меча.

И заедно с него да изпепели и Красивата певица. Най-рядката, най-забележителната, най-скъпата улика в цялото съоръжение.

— Иска ми се да съм сигурна, че постъпвам правилно — каза Марико. След това отвори вратичката на крематориума, хвърли Красивата певица в камерата и бързо я затвори. — Сега остава да разберем как да включим това нещо.