Стив Байн
Дъщерята на меча (64)

64.

— Развеселете се, лейтенант. Печелим войната.

— Да, сър — каза Кейджи на генерал Мацумори. — Просто никога не съм бил голям пияч, това е всичко.

Той бе намерил двамата офицери не в суши ресторанта, който беше предложил, а в една кръчма от другата страна на улицата. Няколко разнебитени маси и столове лежаха на купчина край вратата, но въпреки повредите в заведението му собственикът вече бе окачил фенера си. Мацумори и Ивазаки бяха успели да натрупат впечатляваща сметка още преди Кейджи да пристигне. Генералът пиеше уиски, Ивазаки — топло саке, а Кейджи — вода.

— Не си пияч? Пфу! — Мацумори удари по масата. — Момче на твоята възраст трябва да се къпе в пиене. Да се къпе в алкохол и жени. Женен ли си, Кияма?

— Не, сър.

— Защо не? Няма нищо по-добро за един млад офицер. Има с кого да си лягаш всяка седмица и има кой да ти глади униформата.

— Майка ми е болна. Не мога да си представя коя жена ще се съгласи да се омъжи в домакинство с болна свекърва.

— Почакай да завземем Гуадалканал. — Мацумори удари силно с юмрук по ръката на полковник Ивазаки. — Умно момче е този Кияма. Големи планове има, как да им го върнем на гайджин. Когато всичко свърши, ще има медали за всички ни. Сложиш ли два медала на тия гърди, само почакай и ще видиш как момичетата ще доприпкат при теб. — Мацумори отпи от уискито. — Съжалявам да чуя за майка ти, Кияма.

— Да, сър.

Обядът премина в същия тон — кратки речи на Мацумори, някоя друга дума от Кейджи, нито дума от Ивазаки — докато не изпиха по половин дузина питиета и не изядоха последното парче от печеното пиле. Генерал Мацумори порови в джоба си и извади часовника си.

— По дяволите. Почти пет часът. Уредих една машина да те откара до въздушната база, Ивазаки. Хайде, още по едно преди тръгване.

Докато се връщаха към сградата на Разузнаването, полковник Ивазаки леко залиташе по улицата, но накуцващата походка на Мацумори беше уверена както винаги. Кейджи, който бе пил само вода, се движеше на две крачки зад тях, пазейки се от Ивазаки и безизразния му поглед.

Когато наближиха месарницата, Кейджи замръзна. Хаяно беше там и по всичко личеше, че гледа право в Ивазаки.

— Ето я — чу той вика й. — Кейджи, убий я!

Ивазаки се хвърли напред. Тялото на Кейджи се раздвижи като във вода — твърде бавно, твърде късно. Генерал Мацумори се опита да сграбчи ръкава на полковника; пропусна. Мечът на Ивазаки излетя от ножницата. Той замахна към гърлото на Хаяно.

Кейджи зяпна изненадано, когато малкото сляпо момиче се наведе и избягна удара. Мечът остави след себе си черни кичури коса. Ивазаки стоеше неподвижно, изпънал ръката си, в която стискаше оръжието.

Едва тогава Кейджи успя да възстанови контрола над тялото си. Двамата с Мацумори се хвърлиха към ръцете на Ивазаки и се вкопчиха в тях, предотвратявайки повторно нападение. Отвсякъде се чуваха писъци на жени. Хаяно отстъпи назад, без да сваля превързаните си очи от меча в ръката на Ивазаки.

— Чувате ли я? — попита полковникът. Разширените му черни очи се бяха вперили в лицето на Кейджи. Младежът усещаше дясната му ръка като железен прът в своята. — Чувате ли песента й?

— Дайте ми меча, полковник.

За пръв път в очите на Ивазаки проблесна някакво чувство. Ярост. Искрена бясна ярост. Която изчезна само след миг, просто ей така.

— Никой, освен мен, не може да я докосва — заяви той.

— Приберете меча си в ножницата, господине — каза Кейджи и двамата с Мацумори го принудиха да прибере оръжието, като генералът продължаваше да стиска здраво врата и лявата ръка на Ивазаки.

— Вашият Черен медал е тук — съобщи генерал Мацумори. — Мисля, че е време да тръгвате.

И наистина, към тях се приближаваше един прашен Т95, чиито амортисьори изскърцаха, когато мина през някаква дупка на пътя. Кейджи винаги се бе чудил как бронетранспортьорът „Т95 Скаут кар“ беше получил прякора си „Черен медал“ и сега остана поразен, че го занимават подобни размисли, вместо да се съсредоточи изцяло върху удържането на размахващия меча си маниак.

— Чувате ли песента й? — пак попита Ивазаки. Кейджи усещаше мириса на саке в дъха му. Бронетранспортьорът изскърца и спря точно пред ботушите на Мацумори, но изцъклените очи на Ивазаки като че ли изобщо не го виждаха. Шофьорът слезе на пътя, заобиколи колата, за да отвори пътническата врата, поклони се и рече:

— Господине.

Под напрегнатите погледи на стотина души Мацумори и Кейджи откопчаха пръстите на Ивазаки от дръжката на меча му, след това поведоха полковника край бронетранспортьора и го настаниха на пътническата седалка. Кейджи не го пусна, докато не сложи ръката си върху дръжката на вратата, която след това бързо затвори. Стотината души наблюдаваха как Т95 изригна облак тъмен дим и се отдалечи.

Генерал Мацумори се изсмя гърлено, изпращайки с поглед Черния медал.

— Проклятие, никак няма да ти се иска да се изправиш срещу такъв човек на бойното поле, нали? Онези филипински гайджин ги чакат адски времена с този мъж.

Кейджи потрепери.

— Щ-ще ме извините ли, господине? Искам да се убедя, че малкото сляпо момиче е добре, преди, ъъъ, да се върна на поста си.

— Давай.

Кейджи изтича обратно до месарницата и намери Хаяно изправена на пътя, сякаш също като генерала бе наблюдавала отдалечаването на колата на Ивазаки.

— Тигърът трябваше да я убие, Кейджи-сан.

— За кого говориш?

— Жената. Онази, която пее. Хората умират, когато тя пее, Кейджи-сан. Сега не мога да видя как тигърът ще я хване.

Кейджи положи всички усилия да не се строполи до нея на улицата. Адреналинът като че ли се изпари изведнъж и на негово място се настани изтощението. Единственото, което искаше младежът, бе да легне и да заспи. Проклето да е благоприличието, помисли си той и седна направо на тротоара.

— Хаяно, за какво, по дяволите…?

Прозрението го връхлетя внезапно, както обикновено се случва, когато човек е на ръба на пълно изтощение.

— Да не би да говориш за меча му?

— Да — отвърна Хаяно. — Ти я остави да си отиде, Кейджи.

— Оставих я да си отиде. — Сякаш обезоръжаването на висш офицер по средата на улицата изобщо беше възможно. Сякаш това нямаше да доведе до старомоден дуел с мечове насред пътя. Сякаш този маниак Ивазаки нямаше най-хладнокръвно да накълца Кейджи на парчета. — Оставих я да си отиде — повтори той — и сега тя ще убива хора?

— Аха.

— И ти го видя, така ли?

— Да. Не ме ли слушаш какво ти казвам?

Кейджи подпря уморената си глава с ръце.

— Хаяно, тя едва не те уби. Сигурна ли си, че не си видяла всъщност това?

— Тя ще убие много хора, Кейджи-сан. Повече, отколкото мога да видя. Много, много повече.

О, не, помисли си Кейджи. После погледна момичето.

— Къде, Хаяно? Тук ли?

— Нее.

— Батаан? Филипините?

— Не знам. Някъде далеч оттук. На острови.

— О, не. О, не, не, не. Остани тук. Трябва да вървя.