Стив Байн
Дъщерята на меча (63)

63.

Калифорнийският вестник изобщо не приличаше на прихванатите информационни писма, които беше анализирал в училище. Изреченията бяха по-дълги, много от глаголите бяха непознати. Журналистиката не оставяше много място за художествен талант, но в сравнение с военните записки преводът на статиите бе като превеждането на поезия.

Кейджи избра само една статия, която се отнасяше до нещо, наречено Административна заповед 9066 и беше свързана с японските граждани в западните Съединени щати. Изглежда, през последните шест седмици те бяха събирани на едно място, почти като евреите при Хитлер и Сталин. Кейджи си помисли, че генерал Мацумори ще прояви интерес към това.

Имаше още една статия, която прегледа, но не си направи труда да преведе. В нея се говореше за нови разкрития, че японските войници са извършили в Южен Китай, особено в Нанкин, ужасни зверства, сред които изнасилвания, палежи, мъчения и масови кланета.

Кейджи беше готов да я припише към пропагандата, ако не бяха детайлните описания. Бяха дадени дати, числото на жертвите, местоположения, причини за смъртта. Споменаваха се японските байонети, както и мечовете и пушките. Той не се и съмняваше: в онзи град се бе случило нещо ужасно. Възможно ли беше китайците да са го причинили на собствените си хора? Нямаше как да знае — но не можеше да заяви със сигурност, че собствените му сънародници не са замесени.

За един час той успя да преведе колкото можа от статията за заповед 9066 — приблизително описание на основните моменти в нея, което отнесе лично в кабинета на Мацумори веднага щом приключи. Генералът разговаряше с дългурест мъж, носещ полковнически нашивки.

— Кияма — каза Мацумори с усмивка, — искам да се запознаеш с един човек. Полковник Ивазаки, това е лейтенант Кияма. Той е нов в нашия отдел, а вече създаде добро впечатление. Нее, Кияма? Заради него получихте новата си задача във Филипините, полковник.

— Нима? — отвърна Ивазаки. Той имаше добре поддържани, късо подстригани мустачки като на генерала и носеше отличията на дългогодишна военна служба. — Моите благодарности.

Както обикновено генералът беше по риза, без да обръща внимание на присъствието на героя от войната.

— Ивазаки ще загради онези военнопленници в Минданао — поясни Мацумори.

— А, добре — отвърна Кейджи. — Разбрах, че преди няколко години сте воювали в Китай, сър? В Нанкин?

— Точно така — рече Ивазаки. — Показах на копелетата кой управлява Азия.

Каза го достатъчно спокойно, но в гласа му имаше нещо, което накара Кейджи да потрепери. Всъщност причината се криеше точно в спокойствието му. Това беше човек, който бе видял ужасите на войната и те не го бяха притеснили ни най-малко. Дори един училищен побойник щеше да изпита някакви емоции при проявите си на насилие. Но този човек не бе побойник. Той беше безстрастен, лишен от морал. Акула.

Мацумори плесна и двамата по гърбовете.

— Какво ще кажете да пийнем и да хапнем, господа? Мисля, че няма да ми откажете по чаша саке, нали? Или може би уиски?

Кейджи се сепна.

— В работно време ли, сър?

— Работа? Лейтенант, на път сме да превземем Филипините! Следващи са Соломоновите острови! Ако победата не е достатъчен повод за питие, то значи тази армия не заслужава да се бием в нея.

Стълбището на Разузнаването беше достатъчно широко, за да могат по него спокойно да вървят трима или четирима мъже, но генерал Мацумори изоставаше леко от другите двама заради накуцването си. Опрял едната си ръка на големия си корем, а другата на парапета, генералът възкликна:

— Я, Ивазаки, какво красиво оръжие носиш!

— Пистолетът ми, сър? Това е стандартен…

— Не, не, мечът, синко. Мога ли да го видя?

Оръжието на Ивазаки излетя от ножницата като светкавица. Кейджи не беше виждал никой да действа толкова бързо. Острието проблесна отново и преди да се усети, върхът му сочеше към собственото му гърло.

— Великолепен е, нали? Онези китайски копелета също не предусещаха появата му.

Кейджи стоеше неподвижно и гледаше сияещата стомана. Шарките покрай ръба напомняха тези на собствения му меч, малки вълнички в миниатюрно море.

— Хубаво оръжие — възхити се Мацумори. — И много старо, мисля.

— Няма как да знам, сър — отвърна Ивазаки. Той издигна оръжието си във въздуха и бързо го пъхна в ножницата. — Някой казал на баща ми, че може да е Мурамаса, но баща ми се срещнал с един специалист по мечовете от музея Токугава, който е сигурен, че е по-стар.

— Има ли си име? — попита генералът.

— Може и да е имал едно време. Не знам. Аз го наричам Славно слънце. На империята, сър.

— Отлично! — Мацумори плесна с ръце. — Моето собствено оръжие се нарича Славна победа. Ще пием за двете в служба на империята, нее? Хайде, Кияма. Не изоставай.

Младежът последва двамата мъже извън сградата и надолу по главната улица, която разделяше на две квартала Тора-но-мон. Мацумори изброяваше най-хубавите места за хапване и пийване в района — което бе останало от тях всъщност, защото земетресението беше сринало повечето, а от малкото оцелели поне половината бяха опустошени от пожар. Кръчми с четири стени и здрав барман не бяха нещо рядко срещано в Токио, но след като обходиха няколко пресечки, генерал Мацумори се пошегува, че е трябвало да изпрати първо разузнавателен отряд.

— Сър — обади се Кейджи, — мисля, че знам едно място.

— Говори, Кияма. Да не би да имаш предвид, че можеш да ни намериш истинска пиячка някъде наблизо?

— Знаете ли малката месарница, която се намира до южната страна на сградата ни? Мисля, че суши ресторантът зад нея отново работи.

— Стига да имат и няколко здрави бутилки, аз съм навит. Води ни, лейтенант.

Кейджи ги поведе, макар да се стараеше да спазва дистанция; нямаше желание да влиза в обсега на меча на полковник Ивазаки. Край тях припкаха работници и собственици на магазини, заети като мравки. Виждаха се бригади край три или четири издигнати нови стени. Мъже и жени заменяха прозоречни панели или сглобяваха разбити мебели. Нямаше разделение на труда между половете, всеки чифт ръце беше необходим. Дори децата работеха, въоръжени с малки четчици, с които чистеха праха от ъглите и пукнатините. Въздухът миришеше силно на натрошена мазилка и тлеещо дърво.

Онези възрастни, които нямаха някакви полезни таланти, ринеха натрошените камъни по улицата и ги трупаха на купчини за събиране. Мъжете, които ги събираха, напредваха бавно, като хвърляха боклука в една теглена от кон каруца. В първия момент видът на конете изненада Кейджи, но причина за това беше отново войнишкото му мислене. Преди новобранския лагер Кейджи веднага би си помислил, че бензинът е твърде ценен ресурс, за да се използва от цивилни за такава дейност. Освен това, като се имаха предвид последиците от земетресението, конете щяха да се справят по-пъргаво от камионите.

— Ето я! — чу той нечий глас, който веднага го изтръгна от размишленията му. — Това е жената! Хвани я, тигре! Хвани я!

Беше Хаяно и въпреки превръзката на очите си, тя сочеше към Ивазаки.

— Затваряй си устата — сопна й се Ивазаки — или аз ще ти я затворя завинаги.

— Убий я — извика Хаяно. — Убий я, Кейджи-сан!

Мацумори и Ивазаки погледнаха едновременно през рамо.

— Кияма — каза генералът, — познаваш ли това момиче?

— Не, сър. Просто съвпадение, сигурен съм. Може би ако продължим да вървим…

— Как ли пък не — възрази Ивазаки. — Това момиче продължава да ме нарича жена. Нима позволявате на цивилните да се отнасят така към вашите офицери, генерале?

— Разбира се, че не. — Мацумори се обърна към Хаяно. — Млъкни, малко момиче, или ще накарам да те набият с камшик, а родителите ти ще отидат в затвора.

— Не можете — отвърна Хаяно и се накани да каже още нещо, но Кейджи застана зад нея и я вдигна във въздуха. Притисна длан към устата й и тя заби зъбите си в пръста му.

— Продължавайте напред, господа. Сигурен съм, че просто не е добре с главата. Ще се оправя с нея и ще ви настигна. Ох! Престани да ме хапеш!

— Кейджи-сан? — Хаяно плачеше и произнесе името му веднага щом той махна ръката си от устата й.

— Съжалявам — въздъхна младежът и я остави на земята зад построената наполовина бакалия, която се намираше от другата страна на пътя срещу месарницата. — Добре ли си?

— Не! Ти каза, че не съм добре с главата, и дори се престори, че не ме познаваш. Мразя те.

— Ами ти ме ухапа и се разкрещя на един мъж, който дори няма да се замисли, преди да те разсече на две посред бял ден. Опитвах се да ти спася живота, Хаяно-чан.

— Въпреки това си лош. Не те харесвам.

Кейджи изстена и засмука пулсиращия си пръст, върху който личаха следите от зъби.

— Виж какво, не можеш да ми викаш да убия някого насред улицата. Човекът, когото сочеше, е опасен.

— Знам. Затова трябва да я убиеш.

— Хаяно, човекът, когото сочеше, не е жена. Беше мъж — и мисля, че и преди е убивал жени и деца. Не тук, не скоро, но няма да се изненадам, ако е готов отново да го направи.

— Не е той — поклати глава Хаяно. — А тя. Тя го кара да прави такива неща. И ще продължи да го кара, освен ако не ги убиеш.

— Кого?

— Жената. Само тигърът или горският дух могат да я спрат. А горският дух няма да го направи. Знам, че няма. Ти трябва да го направиш, Кейджи-сан.

— Хаяно, нямам време да се опитвам да разбера приказките ти.

— Трябва. Трябва да убиеш нея и мъжа, който я носи. Просто трябва да го направиш.

Горският дух. Невидимата жена, която е обсебила полковник Ивазаки и го кара да напада деца. Очевидно тигърът беше мечът на Кейджи, но нищо от останалите й приказки нямаше смисъл.

— Хаяно-чан, наистина съжалявам, че нараних чувствата ти, но сега трябва да намеря онези мъже, преди Ивазаки да създаде нови проблеми. Ти се скрий тук за малко, става ли? Не се връщай обратно в месарницата, докато не стане безопасно.

— Добре. Но въпреки това още съм ти ядосана.

— Можеш да ми се ядосваш. Само че се ядосвай тук, а не на улицата.

Кейджи бързо си тръгна, потънал в мисли, докато се опитваше да настигне генерала и полковника. Просто не можеше да разбере как хората успяват да отглеждат децата си. Далеч по-лесно бе да организираш война, отколкото да накараш едно малко момиче да се държи прилично.