Стив Байн
Дъщерята на меча (78)

78.

Погребението на Ямада щеше да се състои във вторник следобед. Първоначално беше определено за неделя — два дни след като Марико се бе събудила от продължителното си бродене из анестетичните мъгли, но доктор Хаякава беше неумолим, че тя не бива да напуска леглото поне още три дни. Рискът от развитие на сепсис бе огромен. Марико се нуждаеше от непрекъснато наблюдение.

Хаякава беше мил и разбран човек въпреки навика си непрекъснато да се обръща към нея с „Оширо“. (Тя не можеше да очаква от него да схваща нюансите, отличаващи сержант от детектив сержант, но елементарната учтивост изискваше да използва поне Оширо-сан.) За разлика от много мъже на неговата възраст и за разлика от повечето негови колеги, с които се бе сблъсквала Марико, Хаякава не направи никакви опити да я опипва. Много лекари вярваха, че това е тяхно право, една от привилегиите на професията им, но на Хаякава като че ли му беше неудобно да прави такива неща. Или може би като знаеше, че се е върнала от отвъдното, след като бе убила въоръжен с меч социопат, той просто беше позволил на здравия разум да надделее над похотта.

Като се оставят скрупулите, здравия разум и либидото му настрани, той бе искрено загрижен за пациентката си, но когато се наложеше, Шоджи-сан можеше да бъде изключително убедителна. Тя принуди Хаякава да позволи на Марико да напусне леглото си ден по-рано, но само за сутринта, и то след като получи обещанието й, че няма да се опитва да става от инвалидната количка. Освен това Шоджи успя да убеди директора на погребалния дом да отложи опелото на Ямада с два дни, за да може Марико да присъства.

Част от цветята бяха пристигнали още в събота следобед и бяха започнали да повяхват, но така или иначе опелото беше чудесно. Най-големият и най-богато украсен венец бе изпратен от самия император, а придружаващата го картичка беше подписана от Техни императорски величества и подпечатана със златната хризантема. Музиката бе Осмата симфония на Дворжак — факт, който Марико научи едва след като Шоджи-сан го прошепна в ухото й и който я накара да се разплаче. Тя изтри първата сълза с юмрук и се зачуди дали щеше да слуша точно тази музика вечерта, когато Ямада бе убит.

Марико беше най-младата от присъстващите. Да почетат паметта на Ямада бяха дошли прошарени професори от Тодай и едва кретащи ветерани от Великата война. Марико дочу шепот, че самите императорски величества щели да дойдат по-късно за частната сбирка пред урната на Ямада.

Когато всички заеха местата си и надгробното слово започна, Марико се почувства така, сякаш покривът се бе срутил върху главата й. Количката й като че ли се беше продънила в пода и пропадаше в бездънна яма. Сенсеят й щеше да бъде погребан като Кейджи Кияма, име, което я изпълваше със съжаление. Не я притесняваше дискредитирането на името Ямада, а това, че никога не го бе разпитвала по-настоятелно за миналото му. А то беше наситено със събития: лейтенант във военното разузнаване; оцелял при първото американско въздушно нападение над родината им през Великата война; участник, а след това и военнопленник в битката за Гуадалканал. Понижен в сержант по неясни причини и въпреки това награден със звездата на „Висшия орден на Хризантемата“, нещо, което Марико не знаеше, докато не го чу в надгробното слово. Тя не можеше да не се замисли за пропуснатата в словото история, която обясняваше причината сенсеят й да получи най-високото отличие в Япония, медал, който обикновено се връчваше само на императори и чуждестранни кралски особи.

Марико се чудеше как сенсеят й се бе сдобил с такъв престиж, след като дори собствените му съседи сигурно не бяха чували за него. За тях той беше просто възрастният мъж, който живееше в къщата с красивата градина. Академичните му трудове бяха толкова специализирани, че едва ли щеше да ги прочете някой извън университетската програма по японска история. И въпреки това той бе награден от самия император и в скромната си спалня пазеше меч, който струваше милиони.

Но и по-странни неща се бяха случвали, помисли си Марико. Та нали същият този меч сега беше неин или по-скоро щеше да бъде, след като приключеха случая Фучида. Предполагаше, че известно време оръжието щеше да стои заключено като доказателство, но след време Славна победа нетърсена щеше да се върне при нея. Ямада-сенсей бе завещал всичко на Шоджи-сан, която бе приела къщата, но се беше отказала от меча и стотиците исторически книги. Марико с готовност се бе съгласила да вземе книгите, макар че нямаше представа къде може да ги прибере. Славна победа обаче беше нещо съвсем различно и тя се бе опитала да отклони предложението.

— О, я тихо — беше казала Шоджи. — Нямам никаква полза от мечовете.

— Но той струва цяло състояние — бе възразила Марико.

Шоджи само се беше усмихнала.

— И от него нямам никаква полза — бе отвърнала тя. — Когато човек стигне моята възраст, спира да се интересува от тези неща.

Към края на надгробното слово Марико изплува от унеса си. Погледът й попадна върху поставената в рамка до олтара черно-бяла фотография. На нея Ямада беше може би около шейсетте и очите му проблясваха, изпълнени с доброта. Той се усмихваше сдържано и късо подстриганата му коса бе значително по-гъста. Напълно очаквано беше облечен с традиционно кимоно. Марико успя да запази присъствие на духа, докато не погледна към снимката и не прошепна тихо на себе си:

— Сбогом, сенсей. — Безвъзвратността на това сбогуване я накара да нададе безшумен вопъл и да стисне здраво очи, обвивайки с ръце сгушеното си в инвалидната количка тяло.

Тя забеляза, че Шоджи-сан не плаче.

— Аз вече изплаках сълзите си, скъпа — й каза жената по-късно. — Трудно е, когато го видиш, че идва, но пък в дни като днешния ми е по-лесно.

— Видели сте смъртта му предварително?

— Аха.

— Значи сте можели да я спрете.

— Защо смятате така?

Марико обърна количката си с лице към Шоджи, без да бърза, за да изчака колкото се може по-голяма част от тълпата да излезе от стаята. Тук-там се бяха събрали групички от по двама-трима души, потънали в разговор, но въпреки това Марико се постара да говори тихо.

— Можете ли да видите и моето бъдеще?

— Бих казала, че виждам няколко варианта на бъдещето ви.

— Преди да отидем в двореца, преди да се изправя срещу Фучида, в колко от тези варианти умирах?

Шоджи сви рамене.

— Смъртта присъства в бъдещето на всеки един човек.

— Избягвате отговора на въпроса ми. В колко от тези варианти на бъдещето аз умирах от меча на Фучида?

— Във всичките.

Марико кимна.

— А в колко от тях се връщах?

— В нито един. Изненадахте ме.

— Значи ме оставихте да започна тази битка, макар да знаехте, че ще загина в нея?

— Не. Съдбата го направи. И съдбата ви даде меч, който е прочут със способността си да защитава. Освен това ви изправи срещу противник със сабя, която го изкушава да се бие, за да докаже любовта си към нея, както и меч, който наказва носителя си, защото той иска да се докаже в битката. И този двубой можеше да завърши само по един начин.

Марико не можа да сдържи обезсърчения си смях.

— Тогава нямах такова усещане.

— Разбира се, че не, скъпа. Може ли носеното от вятъра листо да види кой го подмята? Същото се отнася и за онези, които са подмятани от силите на съдбата. Вие, Кейджи-сан, ужасният му ученик — вие просто бяхте носени напред.

— Кейджи-сан. Имате предвид Ямада-сенсей.

Марико изгледа Шоджи по същия начин, както оглеждаше следите от борба на местопрестъплението: всичките улики си бяха там и само чакаха да ги постави по местата им. Най-накрая тя каза:

— Познавали сте го още от онова време. Нее? Знаете защо е бил награден с онази звезда от императора, нали? С Висшата хризантема.

Шоджи сви рамене, бръкна в голямата си черна чанта „Шанел“ и извади оттам един бледосин плик. Вътре имаше сгънат лист хартия, тънък като лучена люспица. Тя внимателно го подаде на Марико, която още щом го докосна, разбра, че това е нещо много старо и много ценно. Без да разгъва трошливото листче, прочете приличащите на паяжина драскулки:

„Хаяно-чан предвиди, че Мацумори или ще унищожи враговете си, или ще унищожи приятелите си, и сега се страхувам, че става дума за второто, тъй като тя също видя, че Япония няма да победи в тази война. Става ми лошо, като си помисля, че не успях да разгадая посланието й навреме; можех да променя бъдещето, ако бях видял по-скоро онова, което тя ми показваше.“

— Това е писмо от Ямада — прошепна Марико. Разглеждайки го по-нататък, тя добави: — Написано е до баща му. Шова 17. По време на войната.

— 1942 година — уточни Шоджи. — Бях още малко момиче.

Марико препрочете абзаца. В главата й прозвуча гласът на Ямада, който четеше думите, и тя се почувства по-добре от новосъздадената връзка с него.

— Част от това е деликатна информация — рече тя. — По онова време не са ли цензурирали писмата на войниците? Как е успяло да премине цедката?

— Кой би могъл да каже? Когато стане дума за Иназума, съдбата следва странни пътища.

— Значи е вярно, че сте предвидили загубата на Япония?

— Да.

Марико отново насочи вниманието си към писмото, разгъвайки го колкото се може по-внимателно. Страхуваше се, че с несръчната си четирипръста дясна ръка ще разкъса хартията. Този път започна да чете отначало, погледът й пробягваше по избелелите паяжинести драскулки. „Още по-плашеща е мисълта, че родината ще падне и императорът ще бъде свален… — четеше тя. — Но същевременно ми се иска мечът да намери място в императорското домакинство. Ако Хаяно-чан е права и империята изгуби войната, ми се иска поне не американци, британци и руснаци да избират следващото правителство на Япония.“

— Не мога да повярвам. Но е истина, нали? Ямада е спасил Япония.

— Възможно е — отвърна Шоджи, като сви рамене. — Трудно е да се каже. През всичките тези години той също така носеше в себе си страха, че сме изгубили войната по негова вина. Веднъж имаше възможността да унищожи Красивата певица. Не знам колко неща щяха да се променят, ако беше успял да го направи, но кой би могъл да каже? В стоманата на мечовете Иназума са изковани и силите на съдбата. Те със сигурност управляват участта на семейства и кланове, защо не и на цяла държава?

— Защо не? — повтори Марико като ехо. — Но това звучи грандиозно, нали? Изгубили сме войната заради един човек, но същият този човек ни е спасил от това страната ни да се превърне в колония?

— По-добре е да се каже, че един човек е стоял на мястото, където двете нишки на съдбата са се преплели. Мнозина са следвали пътищата на тези нишки и са участвали в преплитането им. Кейджи-сан беше един от малцината, които извървяха и двата пътя.

— И вие сте го видели? Предварително?

— До известна степен, да.

— Също както ме видяхте да умирам от меча на Фучида?

— Да.

Марико преглътна.

— И въпреки това допуснахте да участвам в двубоя, в който знаехте, че ще загина? Защо не ми казахте?

— Представете си, че го бях направила. Представете си, че ви бях казала, че Саори ще си спаси живота, но не и вие. Това щеше ли да има някакво значение?

— Не.

— Разбира се, че не. По един или друг начин съдбата ще намери пътеката си. Ревът й продължава да отеква в ушите ми, детектив Оширо. Работата ни все още не е приключила.