Стив Байн
Дъщерята на меча (34)

34.

— Той беше истински позор, майко — казваше Ичиро. — Падна два пъти пред целия гарнизон и се отдалечи с куцукане като някой сбръчкан старец.

— Брат ти е недъгав — отвърна майка му.

Беше вечер, въздухът бе неподвижен и влажен, а майка му носеше бяла роба под бледожълтото кимоно. Лъскавата й черна коса беше вързана в дълга опашка на тила и тя бе коленичила до ниската лакирана в червено масичка, върху която малка чаша чай изпускаше тънки, виещи се ленти пара. Жената и синовете й седяха на широки възглавници в същата голяма стая, където се бяха събрали гостите на погребението. Последните лъчи на залеза оцветяваха в оранжево прозорците от оризова хартия.

— Недъгав по рождение — наблегна тя, след като отпи от чая си — и две години и половина по-малък от теб, нее? Според онова, което научих, ти си го пребил безмилостно, и то пред всичките ни самураи. Не ми казвай, че той е позорът.

Ичиро се поклони ниско и кичур от черната му коса докосна татамито.

— Моля да ме извините, майко, аз исках просто да докажа истината.

— И каква е тя?

— Че той не може да защити меча на баща ни. Не той трябва да го носи.

Погледът на майка им се отмести от Ичиро към Дайгоро.

— А ти? — попита тя. — Досега само мълча. Какво имаш да кажеш в своя защита?

„Бях изтощен“, помисли си Дайгоро. Повече от изтощен, едва успях да се изправя. Той обяви, че ударите в краката са забранени, а после ме удари точно в крака — всъщност в слабия ми крак. Дайгоро би могъл да изтъкне всички тези неща, но вместо това се замисли как би отговорил баща му. Какъв отговор би изисквал кодексът Бушидо?

— Недъгът не е извинение за самурая — отвърна най-накрая той.

— Ето — възкликна Ичиро, — виждаш ли? Аз би трябвало да нося меча.

— Моля да ме извиниш, но мисля, че не ме разбра — каза Дайгоро. — Недъгавостта не е извинение, но баща ни знаеше какво прави, когато завеща на мен Славна победа. Моля те, майко, не ме моли да отстъпя меча. Ако го направиш, няма да мога да ти се подчиня. Недъгав или не, аз ще изпълня желанието на баща ми по най-добрия начин, на който съм способен.

Майка им кимна със замислено изражение, но Ичиро настръхна.

— Аз съм водач на твоя клан. Тя е твоя майка. Да не би да намекваш, че няма да се откажеш от меча дори по заповед и от двама ни?

— Ще го задържа, докато смъртта не ме отнесе — отвърна Дайгоро, — и дори тогава се надявам, че на онзи, който ми го отнеме, ще се наложи да отреже пръстите ми един по един. Баща ни би очаквал точно това.

— Виждаш ли, майко? Това вече е безочие! Моля те, опитай се да му влееш малко здрав разум в главата.

Първата й реакция беше да отпие от чая си. Втората бе да оправи с ръка и без това безупречната си прическа.

— Няма съмнение — заяви най-накрая тя, — че от вас двамата Ичиро е по-добрият фехтовач.

Ичиро кимна и очите му заблестяха триумфално.

— Но освен това няма съмнение — продължи тя, — че мечът бе завещан на Дайгоро.

Ичиро се отпусна на петите си — изглеждаше така, сякаш е бил изритан в ребрата и се опитва да скрие болката си. Дайгоро положи всички усилия да запази самообладание, неукротеният импулс в ъгълчето на съзнанието му искаше да попита защо брат му не може да направи същото.

— Моето желание е — каза майка им — мечът на съпруга ми да остане в най-заслужилия самурай Окума. Не съм способна да избера един от двама ви. За мен и двамата ми синове са достойни и една майка не може да бъде молена да избира между тях. Съжалявам, но се боя, че това е нещо, което трябва да решите помежду си.