Стив Байн
Дъщерята на меча (42)

42.

Марико въвеждаше данните в досието по случая Ямада, когато получи обаждането.

— Оширо — прозвуча гласът на лейтенант Ко през високоговорителя на стационарния телефон, — ела при мен.

Тя записа файла и заряза работата си. Причиненото от напрежението главоболие отново се завръщаше, а още дори не бе стъпила в кабинета на Ко. Вече втори пореден ден при пристигането си в участъка разбираше, че Фучида отново е убивал. Чувството да бъде единственият човек, който познава делото му, беше наистина зловещо. Имаше усещането, че той я наблюдава, че убива само за да може на следващия ден тя да открие нова купчина снимки върху бюрото си.

— Какво правиш? — попита Ко, когато Марико отвори вратата.

— Дочитам материалите по поредното убийство, свързано с наркотици, сър. Снощи някой изкормил един пласьор зад станция Шинджуку, и то не с нож. Прилича ми на поредното убийство с меч.

— Сега си в отдел „Криминалистика“, така ли?

— Не, сър. Но раната е само една и коремът на жертвата е разпран като на риба. Експертът казва, че разрезът е стигнал на няколко милиметра от гръбнака. Човек в никакъв случай не може да разреже възрастен мъж почти наполовина, като използва нещо с размера на кухненски нож. Не и с един разрез.

Ко се намръщи и запали нова цигара от догарящия фас.

— И това е свързано със случая Ямада? Как?

— Колко убийци с мечове може да има в един град, сър, дори да е с размерите на Токио? Имам доказателства, че случаят Ямада е свързан с убийството отпреди две седмици в Йокохама и…

— Достатъчно. — Ко размаза цигарата в пепелника. — Това стигна твърде далеч. Първо искаш да те прехвърля в „Наркотици“, после започваш да свързваш случая си с всички убийства на сто километра оттук. А сега — сега откривам на бюрото си официално искане за издирване, което да обхване цялата провинция? Искаш да отклоня половината персонал на участъка за едно нищо и никакво нахлуване в частен имот?

— С цялото ми уважение, сър — заговори Марико, — този случай едва ли може да се определи като нищо и никакъв. В Токио годишно обикновено се извършват около сто и двайсет убийства, нее? По две-три на седмица? През последните две нощи трима пласьори бяха убити по един и същ характерен начин — същият, който ще откриете и при убийството на Курихара, между другото — като не забравяме и трите тела, които имаме от нахлуването в дома на доктор Ямада. Това са шест жертви, сър, шест в един случай…

— Ако, Оширо. Един случай, ако това не се припише просто на твоята мания за величие. Каква е тази тъй наречена връзка между случая Ямада и тези наркопласьори?

— Все още не съм я открила, сър. Но ако си направите труда да прочетете докладите ми, ще забележите връзката Курихара-Ямада. Вие ме изпратихте в дома на Ямада, за да разследвам опит за кражба на меч, нее? Е, Курихара-сан е тази, която е продала меча на Ямада. А сега тя е мъртва, убита по същия начин, както са убити пласьорите, точно с меч. Стига, сър, не може да не виждате връзката.

— В най-добрия случай виждам косвено доказателство — отвърна Ко през облак от дим. — В най-лошия случай — конспиративна теория. И съм чел докладите ти, между другото. Какви са всички тези глупости за предполагаема връзка с якудза?

— Сър, видях ви да разговаряте с наемника на Фучида в нощта, когато го доведох в участъка. Онзи дебелак. Искате да ми кажете, че той не е якудза?

Ко поправи големите очила на носа си и дръпна от цигарата.

— Не знам какъв е. Знам само, че няколкото татуировки не го правят якудза и освен това знам, че той беше в ареста по време на убийствата на тримата пласьори, за които изглеждаш толкова загрижена. Което означава, че дебелакът не е заподозрян.

— Никога не съм твърдяла, че е. Фучида…

— Оширо. Заповядвам ти веднага да престанеш с тия конспиративни глупости. Ясно ли е?

Очите на Марико лютяха от цигарения дим. Тя знаеше, че след това сакото и блузата й щяха да вонят на цигари, а ненавиждаше мисълта да разнася със себе си следи от Ко през остатъка от деня.

Той се намръщи още повече.

— Е, Оширо? Ясно ли е?

— Сър — каза тя колкото се може по-спокойно, — да разбирам ли, че ми давате пряка заповед да не разследвам възможна активност на борьокудан!

Ко се ухили. Лицето му се изкриви в противно изражение, но Марико не можеше да реши дали дебелите му устни и мъничките очички го правеха толкова отвратително, или човек трябваше да познава изсъхналото му черно сърце, за да го побият същите ледени тръпки, които лазеха по гърба й.

— Леле, Оширо — изрече той със същия сладникав, противен тон като усмивката му. — Мисля, че най-после започваме да се разбираме.

— Не съм убедена в това, сър. Не е ли незаконно да ми заповядвате да гледам през пръсти на организираната престъпност?

Ко размаза цигарата си в пепелника като насекомо. С пресилена усмивка той отговори:

— Нали не оспорваш заповедите ми, Оширо? Това може да доведе до дисциплинарни действия.

Марико отвърна през стиснати зъби:

— Не, сър.

— Добре. Ще бъде жалко да попаря всичките ти надежди за прехвърляне в „Наркотици“ още преди да е изтекъл пробният ти период. Такива неща не се отразяват добре на служебното досие. Сега вече се разбираме, нали?

Марико потисна стона си.

— Да. Сър.

— Колко мило. В такъв случай съм убеден, че ще забравиш всичките си стремежи към организирането на полицейска хайка за издирването на този твой заподозрян. Освен това не очаквам повече никакви щури фантазии, че тук са намесени якудза. Следващия път, когато ми се появиш само с косвени доказателства…

Телефонът прекъсна тирадата му. Звънеше мобилният, не стационарният на бюрото — странно, но мелодийката му беше китарен риф от песен на Thee Michelle Gun Elephant, нещо, което би очаквала да чуе по-скоро от телефона на Саори — а собствената политика на Ко налагаше абсолютна забрана върху личните разговори по време на служебни срещи. Но той така или иначе се обади.

— Кажете.

Марико видя как веждите му подскочиха толкова високо, че почти докоснаха линията на косата му. Ко погледна телефона си; тя не беше сигурна дали за да провери номера на абоната, или съществуването на самия телефон. Лицето му посърна. Той дръпна от цигарата си, но се спря по средата на дръпването, сякаш говорещият от другия край на линията го беше смъмрил заради пушенето.

— Да, сър. Разбирам, сър. — След това: — Да, сър, веднага.

После сгъна телефона и го пъхна в джоба на панталоните си.

— Би трябвало да си наясно — каза лейтенантът, — че по принцип прескачането на висшестоящия в подаването на молба не се смята за умен ход. От гледна точка на здравия разум, имам предвид. Подобни неща обикновено пречат за получаването на повишение, ако ме разбираш.

— Сър, нямам представа за какво говорите — отвърна Марико, която наистина беше в пълно неведение.

— Нима? — Ко се намръщи и я погледна с присвити очи. — В такъв случай да речем, че съм си променил мнението. Твоят случай Ямада — колко каза, че струвал онзи меч?

— Не съм ви казвала. Но доктор Ямада твърди, че може да стигне до пет милиона долара в международните търгове.

Ко я погледна опулено.

— Сър — додаде тя.

— Сериозно. В такъв случай промяната в мнението ми подсказва, че подобно национално съкровище заслужава по-голямо внимание от страна на нашия отдел. Упълномощен съм да ти осигуря всички необходими ресурси, за да хванеш твоя крадец, Оширо.

Марико го погледна ошашавено. Най-накрая попита:

— Вие… вие поставяте мен начело на издирването?

— Не бързай. Твоята полицейска хайка е твърде прибързана реакция. Ще се задоволиш с наблюдение. На дома на Ямада, обичайните места, където се появява твоят заподозрян, навсякъде, където е необходимо.

Не беше достатъчно, помисли си Марико, но въпреки това бе десет пъти повече, отколкото бе очаквала от него.

— И аз ли ще го ръководя, сър?

Ко настръхна. Цигареният дим се издигаше над него така, сякаш той бе някакъв навъсен вулкан.

— Да не би да очакваш аз да ти върша работата? Погрижи се да приключиш този случай, Оширо, и то колкото се може по-скоро.

Марико нямаше да се изненада повече, ако на лейтенант Ко му бяха пораснали крилца и беше излетял през прозореца. Той не можа да се насили да произнесе думите на глас, но на Марико не й пукаше — лейтенантът наистина й бе поверил командването на мащабна операция.

Дори се зачуди дали да не му благодари, но веднага осъзна: решението не беше негово. Някой го бе принудил да го направи. Искаше й се да може да вземе телефона му и да види кой се е обадил.

В този миг се досети, че това не е необходимо. Знаеше кого може да попита.

— Веднага се заемам, сър — каза тя и напусна с решителна крачка задимената стая.