Стив Байн
Дъщерята на меча (66)

66.

— Не си виновен ти — каза му Хаяно, докато се прибираха у дома. — Вината е на жената. Тя пее и ги убива.

— Ти ми каза да я спра. Аз не го направих.

Ситният дъждец леко боцкаше врата на Кейджи. Той не го забелязваше. Ботушите му се бяха изкаляли, а почистването им беше досадно и отнемаше време. Вредата бе сторена. Той стъпи в друга локва.

— Не я спрях — повтори.

Какво можеше да направи? Да отлети до Филипините? Нямаше заповед да бъде там, а без заповед не можеше да отиде никъде. Можеше ли да поиска Ивазаки да бъде хвърлен в затвора? По какви обвинения? Номерът със сляпото деветгодишно момиче нямаше да мине пред военен съд.

Мислите на Кейджи препускаха в кръг, едни и същи идеи се появяваха с все по-малка яснота. Той беше офицер от разузнаването. Теоретически някой бомбардировач можеше да удари местоположението на Ивазаки заради неверни сведения. Но подобен план граничеше с измяна и дори да не го хванеха, откриването на точното местонахождение на Ивазаки бе невъзможно да се направи от Токио. Той трябваше да отлети до Батаан и лично да намери полковника.

Това беше. Трябваше лично да отлети дотам. Щеше да премахне Ивазаки. И за това щяха да се погрижат грешните разузнавателни данни.

— Хаяно-чан — заговори той, когато приближиха дома на родителите му. — Ще трябва да те оставя тук за известно време. Утре, на работа, ще се погрижа да ме изпратят в Батаан. Всички ще решат, че е станала грешка и веднага ще ме върнат обратно, но аз трябва да намеря жената, която виждаш — онази, пеещата — и трябва да се погрижа да не убие онези хора.

— Не, не можеш да го направиш, Кейджи-сан.

— Трябва. Онези хора могат да умрат заради мен.

— Те няма да умрат заради теб, Кейджи-сан. Те ще умрат заради лошите хора, които вършат лоши неща. И ако заминеш, тигърът няма да остане в дома си и този дом ще бъде унищожен.

Кейджи плъзна вратата настрани и двамата с Хаяно се скриха от дъжда.

— За какво говориш?

Тя започна да си събува обувките, докато отговаряше:

— Това е силата на тигъра. Където се намира той, мястото не може да се срути. Също като месарницата по време на земетресението, помниш ли? Но ако отнесеш тигъра някъде другаде, мястото, на което трябва да се намира той, ще бъде съборено. И когато това се случи, ще бъде много зле, Кейджи-сан. Зле за всички.

Младежът въздъхна и започна да събува ботушите си.

— Хаяно, понякога наистина ми се иска да разбирам за какво говориш.

— А?

— Нищо. Сега ми го обясни отново, ако обичаш. Твърдиш, че причината месарницата да не се срути, е, че по това време мечът ми беше в къщата?

— Аха.

— И това се отнася за всяко място, където се намира мечът?

— Разбира се. Тигърът защитава нещата. Нищо не може да накара планината да се помръдне, докато тигърът е стъпил на нея.

— Добре. Сега ми обясни и последната част. Смяташ, че има едно определено място, което трябва да защитавам? Място, където тигърът трябва да стои?

— Аха.

Кейджи си пое дълбоко дъх. Чорапите му бяха подгизнали. Униформата му беше вир-вода — утре щеше да мирише.

— Хаяно-чан, кое място трябва да защитавам?

Малката се изкиска.

— Където работиш, глупчо.

— Кое, сградата на Разузнаването?

— Да. Нищо ли не знаеш? — Тя отново се изкиска.

— Като че ли някой се е върнал за вечеря — разнесе се глас откъм кухнята. Стомахът на Кейджи се сви. Това беше лекарят на майка му. — Аз ще си тръгвам — обърна се той към бащата на Кейджи. — Погрижете се Ясу-сан да си почива добре, нее? — Когато се размина с Кейджи на прага, каза: — Майка ви се справя доста добре, синко. Лека вечер.

Кейджи поведе Хаяно към кухнята, където с изненада видя майка си да седи до баща му край масата.

— Добре дошли — поздрави тя с тънък гласец. — Как мина денят ви?

— Не обичам доктори — заяви Хаяно. — Докторите лъжат. Те ти казват разни неща, които те карат да си мислиш, че си добре, когато всъщност не си.

— И аз така съм чувала — потвърди Ясу.

— Мисля, че това е тъпо — поклати глава Хаяно. — Те трябва да казват истината. Така веднага щях да разбера, че очите ми няма да се оправят.

— Ами предполагам, че не искат хората да се страхуват — отвърна Ясу.

Докато изричаше думите, тя леко стисна ръката на съпруга си и Кейджи веднага разбра, че положението й се е влошило. Хаяно отново се оказа права. Лекарят бе излъгал.

— Кучи син — промърмори той.

— Не трябва да говориш така пред гостенката ни — смъмри го Рьоичи. — Хайде, Кей-кун. Помогни ми с вечерята.

Храниха се в мълчание. Кейджи имаше усещането, че собствените му мисли се споделят от всички около масата — лекарите лъжеха през цялото време, копелетата; всички го знаеха, подобни истории се срещаха навсякъде — но никой не смееше да говори на глас. Пет минути след като приключи с храненето, Кейджи осъзна, че не е усетил нищо. Дори не си спомняше какво беше ял. Ориз и какво? Майка му умираше. Какво значение имаше храната?

След като се изкъпа, той веднага си легна. Нямаше смисъл. Не можеше да заспи. Чуваше баща си и Хаяно, които бъбреха в банята, чу похъркването на майка си в съседната стая. Поне тя спеше добре.

След малко Хаяно влезе в стаята, като стъпваше на пръсти и се подпираше с една ръка на стената. Тя се пъхна под завивките колкото се може по-тихо, което бе толкова мило, че той не можа да сдържи усмивката си.

— Хаяно.

— О! Съжалявам, Кейджи-сан.

— Не се притеснявай, не бях заспал. Хаяно, ела тук, моля те.

Тя пропълзя при него.

— Хаяно-чан, искам да ми кажеш какво ще стане, ако отнеса Планинския тигър далеч от сградата на Разузнаването.

— Тя ще се срути — каза момичето. — Ще се разпадне на парчета. И Япония ще изгуби войната.

Думите й накараха Кейджи да се намръщи. Той дори не осъзнаваше, че дете на нейната възраст може да разбере концепцията на войната, особено такава, която се води на хиляди километри оттук, в която родната им земя изобщо не бе ставала свидетел на боеве. А и Хаяно нямаше как да чете вестниците.

Тя е гозе, напомни си той.

— Сигурна ли си? Япония губи войната?

— Съществуват много завършеци на тази война. Но ако твоята сграда се срути, всички печеливши завършеци изчезват.

Как беше възможно това? Имаше безброй разузнавателни постове, повече, отколкото Кейджи можеше да брои. Защо срутването на една сграда щеше да доведе до изгубването на войната?

— Сигурна ли си?

— Аха.

— Хаяно, трябва да тръгна след полковник Ивазаки. Това е човекът с меча, който пее.

— Знам кой е.

— Мисля да взема меча си с мен — продължи Кейджи. — Имам усещането, че Ивазаки ще се съгласи да се изправи срещу мен, ако му предложа да се бием с мечове. Можеш ли да видиш това, Хаяно? Можеш ли да видиш бъдеще, в което аз се бия с него?

— Не мисля, че хората все още се бият с мечове, Кейджи-сан.

— Знам. Просто смятам, че той е достатъчно луд, за да го направи. Той се мисли за съвременен самурай. По дяволите, май аз съм този, който се мисли за такъв. Вече не знам кой е лудият. — Кейджи разтърка очите си. — Знам само, че ти можеш да видиш как ще се развият нещата, ако взема меча си с мен и ако не го взема. Какво да направя, Хаяно? Какво виждаш?

Личицето на Хаяно се сбърчи.

— Само тигърът може да убие пеещата жена. Но ако тигърът си тръгне, домът му ще се срути и дървесният дух ще повлече всичко останало. Тигърът трябва да се бие или с дървесния дух, или с жената, повече не може да се бори и с двамата.

Кейджи затвори очи. Повече не може да се бори и с двамата. Не и след като Кейджи пренебрегна думите на своята малка гозе. Не и след като позволи на Ивазаки да се измъкне.

Но колелцата в ума му не спираха да се въртят. Той нямаше да позволи на Япония да изгуби честта си, нито щеше да я остави да изгуби войната. Имаше начин да спаси военнопленниците в Батаан и същевременно да използва своя Иназума, за да защити поста си. Не можеше да няма. Просто трябваше да го открие.