Стив Байн
Дъщерята на меча (32)

32.

Горещината на следващия ден връхлетя почти в мига, в който слънцето изгря над имението. До часа на дракона работниците от Шимода, наети да построят постоянна гробница на мястото, където предишния ден бе извършена кремацията, прекарваха също толкова време в изваждане на вода от кладенеца, колкото и в изкопаване на дупките за покривните колони. По обяд дори часовите бяха застанали на пост в сенките на дърветата или под стрехите на сградите, а те бяха самураи, мъже, за които физическите неудобства бяха незначителни дреболии.

В часа на коня, по обяд, Ичиро дойде в работната стая на Дайгоро, следван по петите от прислужница, която носеше чай.

— Може ли да те прекъсна, братко?

— Разбира се — отвърна Дайгоро и остави настрани четката си. Той разчисти ниското си писалище и Ичиро коленичи до него.

Докато момичето им поднасяше чай, Ичиро каза:

— Надявам се, че не съм прекъснал нещо важно.

— Съвсем не. Пишех писма до някои от хората, които присъстваха вчера, за да им благодаря за проявеното уважение.

— Сред тях и господарят Ясуда, предполагам.

Дайгоро се приготви за спор.

— Да.

— Добре — кимна Ичиро. — Предай му и моите благодарности, моля. — След миг додаде: — Сбърках много снощи. Моля да ме извиниш.

— Скръб — поклати глава Дайгоро. — Тя прави странни неща с хората. Не е нужно да се извиняваш.

Двамата отпиваха от чая си, а Дайгоро наблюдаваше как горещият въздух трепти над покрития с пясък външен двор. Скръбта продължаваше да му се изплъзва също като топлинните вълни: колкото и да се опитваше да я улови, тя продължаваше да му бяга. Дайгоро отмести поглед от пясъка и се загледа в бялата роба на Ичиро. По-добре, помисли си той, да се съсредоточа върху облекчението, отколкото върху скръбта. Хубаво беше да седят на сянка без капчица враждебност помежду им.

— Имам една идея — каза Ичиро. — Трябва да организираме състезание по стрелба с лък, както правехме като деца. Какво ще кажеш?

— Не съм ти бил сериозна конкуренция още откакто бях на десет, а ти на дванайсет години. Дори не съм сигурен, че изобщо съм представлявал някаква конкуренция. Винаги съм се чудел дали нарочно не изоставаше, само за да ме задържиш в състезанието.

— Тогава бяхме още деца — сви рамене Ичиро. — Две години разлика се преодоляват трудно от едно десетгодишно момче. Сега вече сме големи, разликата се е стопила. Хайде, нека излезем в градината. Ще кажа да изнесат няколко мишени.

— Щом така искаш — отвърна Дайгоро.

Мишените имаха ширина приблизително колкото височината на Дайгоро, бяха покрити с еленова кожа и облегнати на външната оградна стена на семейното имение. Двамата братя стояха настрани, докато един от самураите отмери трийсет и три дължини от мишената и отбеляза линията за стрелба близо до камфоровите дървета. Сянката им щеше да облекчи стрелбата, но същевременно щеше и да я затрудни — нямаше да е лесно да стрелят с лък под навеса от зелени клони. Ичиро и Дайгоро бяха облечени в бяло и носеха мечовете си, с които никога не се разделяха. Тримата самураи, които ги придружаваха, носеха ръждивочервените си униформи, препасани с бели пояси, вместо обичайните кафяви. Откъм океана подухваше съвсем слабо, солената миризма се смесваше приятно с аромата на шумолящите под краката им камфорови листа. Дайгоро почувства как една капка пот се плъзва по гърба му и се просмуква в пояса.

— Пръв ли ще стреляш? — попита Ичиро.

— Сигурно. — Дайгоро докуцука до линията за стрелба, взе лъка си от обслужващия го самурай и запъна стрелата в тетивата. Десният му крак го затрудняваше, защото така му беше трудно да заеме стабилна поза. Трябваше да отпусне цялата си тежест на левия крак, да издърпа стрелата до ухото си и едва след това да се опита да стъпи на десния. Процесът изискваше да държи лъка изпънат продължително време, докато заеме стабилна поза. Това винаги му бе създавало затруднения, а днес мечът Иназума, който висеше на левия му хълбок, допълнително му пречеше да постигне равновесие. Китката и пръстите на дясната му ръка се напрегнаха, докато се опитваше да се закрепи.

Най-накрая отпусна тетивата и чу как стрелата разкъсва надвисналите листа. Тя потъна в мишената някъде по средата между центъра и външния ръб.

Стрелата на Ичиро се озова от вътрешната страна на неговата, около един пръст по-близо до центъра. Изпълнението му беше гладко, позата — елегантна. Бе успял да изстреля стрелата си, без да докосне дори един лист над главите им.

— Изглежда, този път те победих — каза той. — Да опитаме още веднъж.

Изстреляха по още три стрели. Всеки следващ път Дайгоро успяваше да забие стрелата си по-близо до центъра въпреки придърпването на меча. Всеки път стрелата на Ичиро се забиваше точно до неговата, но мъничко по-навътре, по-близо до центъра с около един пръст.

— Сега вече съм сигурен, че си играеш с мен — заяви Дайгоро. — Можеш да улучиш центъра винаги когато пожелаеш.

— Може би. Но кое ще му е забавното на състезанието, ако не те задържа в надпреварата?

Дайгоро сви рамене.

— Щом казваш. Вкарай една в центъра тогава. Да видим колко ще успея да я доближа.

Ичиро сви устни, зареди пета стрела и я заби в самия център на мишената.

— Готово. Щом състезанието те отегчава толкова, защо изобщо се съгласи?

— За да се насладя на превъзходството на брат ми.

— Стреляй и да приключваме.

Дайгоро усещаше потта по тила си и знаеше, че причината не е лятната жега. Като че ли всеки негов опит за умиротворяване бе обречен на провал. Той докуцука до линията, постави стрелата си в тетивата и дръпна. Мечът на баща му увисна тежко на колана му, но този път младежът не си направи труда да балансира. Какъв беше смисълът? Ичиро искаше тази победа. Залитайки под тежестта на меча, той пусна стрелата си.

Тя разцепи стрелата на Ичиро през средата.

Един от присъстващите самураи ахна. Друг прикри изненадата си, като притисна ръка към устата си. Третият изобщо не се сдържа, а се засмя и каза:

— Отличен изстрел, господарю!

— Така е — съгласи се Ичиро намръщено. Макар че Дайгоро успя да скрие чувствата си, той бе също толкова ядосан, колкото и Ичиро, но по различни причини. Възклицанието на самурая представляваше неофициално обявление, че Дайгоро е спечелил състезанието; нито един изстрел на Ичиро не бе получил такова одобрение. Напълно случайно Дайгоро бе успял да победи брат си в умението, което Ичиро владееше най-добре.

— Не беше нищо особено — обади се Дайгоро със съзнанието, че е закъснял. — Чист късмет.

— Значи си получил късмета на седемте бога на щастието — рече Ичиро. — Не се случва често човек да стане свидетел на божието дело. Да го направим отново.

Той грабна една стрела от самурая, който бе успял да задържи устата си затворена, и я изстреля в мишената. Тя се заби на един пръст разстояние от последната стрела на Дайгоро, толкова близо, че накара перата й да потрепнат.

— Хайде — подкани през зъби. — Изпробвай отново късмета си.

Дайгоро застана на линията и зареди нова стрела. За миг се поколеба дали да не издърпа тетивата с по-малка сила и да остави стрелата да падне, преди да е стигнала мишената. Но от това нямаше да има смисъл, щеше да е очевидно, че е направено умишлено. Вместо това той се опита да стреля както обикновено, намествайки тежестта на тялото си, след като е издърпал докрай тетивата, и пускайки стрелата, след като е постигнал баланс. Целеше се в горния край на мишената, далеч от последната стрела на Ичиро. Но отново установи, че тежестта на меча му пречи да запази равновесие и тъкмо когато реши, че е достатъчно стабилен, за да стреля, тялото му отново се наклони наляво. Стрелата му излетя във въздуха и Дайгоро наблюдаваше със смесица от ужас и възхита как острието й разцепва стрелата на брат му.

Този път всички мълчаха. Добре че придружителите ни разгадаха правилно емоциите на Ичиро, помисли си Дайгоро. Той щеше да изпрати и тримата да се потят редом с работниците, които строяха гробницата. Ала най-належащият проблем бе самият Ичиро. Дайгоро не можеше да се сети за нищо, което да го укроти, но мълчанието и надеждата, че той сам ще се успокои, също не бяха решение. Ичиро не беше в настроение за помиряване; той бе разстроен и напълно го осъзнаваше.

Неговият баща също е мъртъв, напомни си Дайгоро. Той откри скръбта много преди теб, може би по този начин я изразява.

— Мечове — каза Ичиро. — Можем да се дуелираме.

Сърцето на Дайгоро застина. Тук не ставаше дума за скръб, осъзна той. А за отмъщение. За завист. С две думи, за Иназума.

— Не, Ичиро. Няма да се бия с теб.

— Не? Разчиташ на капризния вятър да носи стрелите ти и позволяваш на всички да си мислят, че си по-добрият стрелец?

— Никой тук не вярва, че съм по-добър от теб. А както чувам, дори след два дни плаване, в която и да е посока, пак няма да открия по-добър стрелец от теб.

Лявата ръка на Ичиро сграбчи ножницата му точно под цубата. Дясната заби показалеца си в гърдите на Дайгоро.

— Ако тези изстрели бяха късметлийски, то ти трябва да отнесеш късмета си на бойното поле. С твоите късметлийски стрели зад гърба ни, кой би могъл да ни се опре следващия път, когато тръгнем на война?

— Нямам желание да ходя на война.

— Ха! — Ичиро се изплю на земята до краката на Дайгоро. — Чуйте сина на Тецуро Окума, носителя на Славна победа! Самурай, който не иска да воюва!

Дайгоро си пое дълбоко дъх и го изпусна с надеждата, че брат му ще направи същото.

— Не съм казал, че не искам да воювам. Казах, че няма да тръгна на война. Но ако войната дойде при нас, ще убия толкова мъже, колкото врагът нареди пред мен. Ще се бия, докато смъртта не ме намери или докато последният от враговете ни не падне обезглавен в краката ми. Но баща ни казваше, че войната е достатъчно зло и без да я търсим. Аз няма да търся врагове на нашия клан и няма да те превръщам в мой враг.

— Значи ще умреш на преклонна възраст. Просто ще си седиш и ще оставиш този меч да ръждясва в ножницата си.

— Ако имам този късмет, да.

Ичиро издаде лаещ смях.

— Е, не можеш да се оплачеш от липса на късмет, нее? Приятно очакване на старостта, малки братко. Аз лично очаквам да пролея кръвта си за величието на името Окума.

След тези думи той се отдалечи преливащ от гняв и остави Дайгоро с морския бриз, който полъхваше в гърба му.