Стив Байн
Дъщерята на меча (36)

36.

Когато стигна до портата, видя познат кон, чиято юзда беше боядисана в познатия зелен цвят на изсъхнал мъх. Дайгоро влезе в двора тъкмо навреме, за да види как брат му удря през гърлото Ейджун Ясуда със собствения му бокен.

Ейджун се строполи на земята без оръжие, сред облак от пясъчна прах. Ичиро се надвеси над него, стиснал по един бокен във всяка ръка; този в дясната му ръка бе опръскан с кръв.

Дайгоро вкара коня си между двамата бойци. Проклинайки десния си крак за това, че го забавя, той коленичи до Ейджун и провери за признаци на живот. Младежът едва дишаше. Лицето му беше покрито с мръсна червена маска от слепен с кръв пясък. Носът му бе счупен, устните кървяха, поне четири зъба едва се държаха на местата си.

Дайгоро погледна гневно брат си.

— Той е просто един глупак! Нямаше нужда да се биеш с него!

— Той искаше дуел. Аз приех.

— Богове и демони, Ичиро, да не си му счупил китките?

— Трябваше по някакъв начин да го обезоръжа.

— Трябваше? А после трябваше да го удариш в гърлото? Колко пъти трябваше да го удариш по лицето?

Дайгоро внимателно опипа гърлото на Ейджун с надеждата, че трахеята му е оцеляла. После се изправи с усилие.

— Ще живее. Поне за това трябва да сме благодарни. Богове, той е Ясуда, Ичиро. Не можа ли да го победиш, без да позориш целия клан?

Ичиро пусна върху пясъка бокена, който държеше в лявата си ръка. Той отскочи апатично от земята и остана да лежи под червените сълзи, които се стичаха от другото оръжие.

— Нямаше да е зле да си тук, за да го чуеш. Той каза, че е дошъл, за да предизвика меча на Окума.

— Ще ми се да бях тук! Може би щях да успея да го разубедя, както направих предишния път. Нима не разбираш нищо от съюзи, Ичиро?

— Разбирам повече от теб — тросна се Ичиро, пристъпи напред и погледна гневно Дайгоро в очите. — Сега е време на войни, малки братко. Тойотоми побеждава всички, които се изправят срещу него, и ние трябва да се бием редом с него!

— Не е нужно да се бием. Последното дело на баща ни бе да сключи споразумение с Тойотоми.

— Да — отвърна Ичиро, — но сега баща ни го няма и трябва да сключим ново споразумение. Можем да договорим достъпа ни до висшите етажи на властта, но не и като избягваме всеки сблъсък по пътя ни. Твоят начин е слабохарактерен, Дайгоро. Трябва да посрещаме всички претенденти и да си извоюваме пътя до върховната власт!

— Значи ще се биеш и с Тойотоми, така ли? Мъжът, който завладя цяло Шикоку само за няколко седмици? Мъжът, който поваля всеки феодал в краката си? Ние сме малък клан. Ако искаме да оцелеем в тази война и да запазим земите си, не трябва да забравяме кои са нашите приятели и да си създаваме колкото се може по-могъщи нови съюзници.

— Пфу! — Ичиро отстъпи назад и запрати окървавения си бокен върху слабо надигащите се гърди на Ейджун. — Аз проливам повече кръв с дървен меч, отколкото ти с Иназума! Връщай се в твоя манастир и си обръсни главата. Само остави меча тук, преди да тръгнеш.

Дайгоро придружи Ейджун до дома на Джинбей Ясуда, като двамата използваха същия паланкин, с който бе докаран у дома баща му. Най-добрите лечители на клана Окума направиха каквото можаха за Ейджун — бинтоваха здраво китките му, за да могат костите да зараснат и извадиха колкото се може по-безболезнено счупените зъби. Младият мъж можеше само да фъфли с дрезгав глас заради смесения ефект от счупен нос, липсващи зъби и толкова натъртено гърло, че на места кожата синееше. Когато стигнаха до дома му, той едва успя да произнесе името на брата на дядо си и изглеждаше по-глуповат от всякога.

Господарят Ясуда се справи прекрасно с прикриването на ужасния си гняв. Самураите, които бяха в залата, нямаха такъв успех. Дайгоро усещаше присъствието им зад гърба си така, както сигурно заекът чувстваше невидимото присъствие на лисиците, които го дебнеха в тъмната гора. Предпочете да не разказва какво се беше случило. Остави това на Ейджун, чиито спомени представяха събитията в по-благосклонна за него светлина.

— Тогава защо дойдохте тук, млади господарю Окума? — Гласът на господаря Ясуда потреперваше съвсем леко от гняв.

— Ейджун-сан измина два пъти дългия път до имението, за да предизвика Славна победа. Помислих си, че е заслужил честта да я види.

Дайгоро издърпа ножницата с меча от колана си, усещайки осезаемо как облечените в броня самураи настръхват зад гърба му. Освен носачите на паланкина той не водеше друг ескорт със себе си, макар да знаеше предварително, че отпътуването му здрав и невредим от дома Ясуда в никакъв случай не е гарантирано. С бавни, прецизни движения положи дългото, тежко оръжие пред господаря Ясуда.

— Помислих си, че не би трябвало Окума да извади острието пред него — поясни Дайгоро, — защото може да го приеме за ново нападение. С цялото ми уважение, Ясуда-сан, аз се надявах, че вие бихте могли да го извадите и да му го представите.

Дайгоро чу рязкото поемане на дъх зад гърба си, но присъстващите самураи бързо се окопитиха. Славна победа беше ценна вещ, която заслужаваше по-голямо уважение от всичко, което семейство Ясуда притежаваха. Да позволиш на умел противник да държи оръжието в ръцете си означаваше да му окажеш най-голяма чест.

Господарят Ясуда наведе побелялата си глава, изтегли острието на Иназума и не можа да се сдържи да не го огледа. След един продължителен миг той се поклони на Дайгоро, а след това и на племенника си. Ейджун не бе способен да държи в ръцете си Славна победа — Ичиро се беше погрижил да счупи и двете му китки, — но коленичи пред оръжието със същото благоговение, което човек би показал пред появата на новородения син на императора. Огледа го толкова отблизо, че изглеждаше сякаш му се кланя. Дъхът му замъгли древната стомана и за миг образува облак над детелиновата шарка на повърхността. Дайгоро се улови, че се чуди дали Ейджун наистина е толкова малоумен, колкото го смятат всички. За глупаците се знаеше, че не могат да оценят великото изкуство.

Когато Ейджун приключи, господарят Ясуда поиска лист бяла хартия, за да почисти острието, след което го върна в ножницата му.

— Вие ни оказахте велика чест — каза старият самурай на Дайгоро. — При това го направихте с немалък риск за собствената ви чест, както и за живота ви. Каквито и рани да разделят семействата ни, вече ще ги смятаме за зараснали.

Дайгоро се поклони, но старецът не бе приключил.

— Внукът на брат ми не беше готов да предизвика дома Окума и плати цената за нетърпеливостта си. Боя се, че цената, която вашият брат ще плати, ще бъде много по-голяма, Окума-сама. Но тя не е ваше задължение. В знак на нашето уважение, ще изпратя конен ескорт да ви придружи до дома. Благодаря ви, че дойдохте тук.

Дайгоро се поклони ниско, взе Славна победа и излезе от къщата.