Стив Байн
Дъщерята на меча (74)

74.

Марико изплакваше шампоана от късата си, щръкнала коса, когато внезапно й хрумна план за отмъкването на Славна победа нетърсена. Дразнещото усещане от предишната вечер беше придобило форма. Откъде знаеше Фучида, че домът на Ямада се наблюдава? И как бе разбрал, че Марико води разследването? Тя не беше най-трудното за откриване ченге в света, тъй като бе единствената жена детектив в града и единствената жена сержант в ТСУП, но Фучида разполагаше с много повече информация за нея. Знаеше, че няма да успее да нападне Ямада у дома му, и знаеше, че ще го намери в концертната зала. Значи или някой от екипа на Марико му предаваше информация, или Фучида също беше организирал наблюдение на дома на Ямада — и в такъв случай знаеше точно къде да се спотаи, за да не бъде забелязан от екипа на Марико. Това също означаваше, че някой в полицията му подава информация.

Но Марико не можеше да докаже, че това е Ко. Вярно, че й беше забранил да разследва евентуална намеса на борьокудан в случая й и ако Фучида имаше свой човек в отдела, това бе точно намеса на борьокудан. И ако Ко беше вътрешният човек на Фучида, той се бе спасил от разследване чрез собствената си заповед — незаконна, както бе подчертала с огромно удоволствие Марико. Всичко изглеждаше подозрително, но не можеше да се приеме за солидно доказателство.

В този миг я връхлетя ново прозрение, което я накара да се разсмее толкова силно, че смехът й отекна в банята. Дори не беше необходимо да търси кой е доносникът на Фучида. Тя разполагаше с нужното извинение да премести Славна победа на ново, тайно място.

За пръв път се обади с желание на лейтенант Ко. Дори не се облече, само звънна набързо на екипа си, след което — все още мокра и увита само с кърпа — набра номера на Ко.

— Обаждам се само за да ви съобщя, че премествам меча, сър.

— Как ли пък не — отвърна Ко. — Той е свързан с важно убийство и отвличане.

За пръв път бе склонен да използва думата „важно“ във връзка с нейния случай. Това нямаше нищо общо с ръководната роля на Марико, разбира се; по-скоро с факта, че кървавите кадри от Сантори Хол се излъчваха по всички новинарски мрежи.

— Сър, имам основания да подозирам, че някой в нашия участък предава сведения на извършителя. Не знам кой, но сигурно ще се съгласите, че преместването на меча на пазено в тайна място ще гарантира сигурността му.

Ко нямаше как да възрази на това.

— И сигурно ще се съгласите с мен, сър, че ако някой се опита да попречи на преместването на меча или се опита да разкрие новото му местонахождение, ние ще трябва да го разпитаме за възможни връзки с извършителя на убийството.

— Убеден съм, че това няма да е необходимо, Оширо.

— О, за мен не представлява проблем, сър. Вече наредих на екипа си да извадят съдебни заповеди за изискването на телефонни разпечатки и други такива. — Тя му отпусна един миг, за да преглътне информацията, след което додаде: — О, но вие ми заповядахте да не разследвам връзките на борьокудан със случая, нали? Ако се окаже, че извършителят е якудза, ще трябва да наруша тази заповед. Искате ли да отзова хората си? Да отменя съдебните заповеди?

Беше го хванала в капан. Ако отговореше с „да“, значи й заповядваше да прекрати не само свързаните с якудза заповеди, а всички заповеди — само един виновен човек би направил това. Ако отговореше с „не“, Марико получаваше онова, което искаше, и щеше да разполага със съдебни заповеди, които се отнасяха и до якудза.

Но също като всеки червей, Ко притежаваше таланта да се измъква през тесни дупки.

— Оширо, свалям те от този случай. Отвличането на сестра ти компрометира преценката ти. Ще прехвърля командването на спецотряда.

— Те ви изпревариха, сър. Спецчастите поеха случая с отвличането още снощи. — Тя не си направи труда да му спомене, че беше приела последното обаждане от Фучида, след като командирът на спецотряда бе поел случая. Сега, като се замислеше, дори не му беше споменала за обаждането на Фучида или за искането на откупа. Тогава бе твърде изморена, за да мисли за това, а сега вътрешният инстинкт й подсказваше, че трябва да продължи по същия курс. Или може би това беше съдбата? Марико вече не бе сигурна дали прави разлика между двете.

Тя уговори нещата с Ко, разочарована, че беше успял да се изплъзне от капана й, но доволна, че той не можеше да възрази срещу преместването на меча, без да се появят съмнения, че е вътрешният човек на Фучида. В десет часа сутринта Марико настани Шоджи до себе си в реквизираната полицейска кола, а в багажника прибра Славна победа, увит в дълъг калъф от синя памучна тъкан и положен в кутия, предназначена за пушки.

— Така — рече тя. — Първата задача е приключена. А сега как, за бога, ще успеем да се сдобием с меч номер две?

— Нали ви казах вчера — отвърна Шоджи. Днес отново бе облечена в бяло, пак Коко Шанел, с различен чифт големи тъмни очила. — Сега отиваме в дома на собственика му и ще го помолим да ни го заеме.

— Аха.

— Ще помолим учтиво, разбира се.

— Аха.

 

 

— Сигурно се шегувате.

Марико спря полицейската кола с пуснат буркан до бариерата, която ограждаше императорския дворец. Тежка стоманена верига свързваше бетонните колони. Цялата ограда беше практична, но украсена с орнаменти, декоративна по един способен да спре движеща се с висока скорост бронирана кола начин. Зад оградения периметър се простираха няколкостотин метра бял чакъл, преградени от отсрещната страна със зелена метална ограда и ров. Полегатите основи на замъка се издигаха от водата и се извисяваха грациозно до височина, надвишаваща нивото на улицата, където бе паркирала Марико. От лявата й страна преминаваше булевард, от дясната властваше шестнайсети век.

— Това? — Марико не положи никакви усилия да прикрие язвителността в гласа си. — Тук ли искахте да ви докарам?

— Не ми звучи правилно. Има един по-тих вход, където колите могат…

— Какво могат колите? Просто да влязат? За да попитаме дали императорът е зает?

— Ами да.

— Ами мамка му. — Марико трябваше да се досети. Тази жена говореше налудничави работи още от самото начало. А сега, я виж ти, оказа се, че наистина е луда. — Знаете ли, когато ми казахте да поема към императорския дворец, аз реших, че просто отиваме към квартала. Нали се сещате: „Стигни до двореца, а после завий надясно към там където трябва, по дяволите“. Не ми е приятно да го призная, но наистина не очаквах да се случи точно това.

— Има какво да научите за начина, по който да се обръщате към по-възрастните — поклати глава Шоджи. — Особено след като ще влизаме вътре.

— Къде вътре? В двореца? Няма да влизаме там. Дори и с полицейската кола. Трябват ви десет вида разрешителни, за да влезете там. Дори да успея да ги взема, пак ще ви е нужен цял месец, за да получите аудиенция. — Марико удари с юмрук по волана. — Защо изобщо си позволих да повярвам на думите ви? Мамка му!

— Има един страничен вход. От северозападната страна, доколкото си спомням, но както казвате вие, може да се наложи да пообиколите малко, преди да го намерите. И по-добре внимавайте какво приказвате.

— Няма да влезем вътре.

— Имате ли по-добра идея?

Тук вече я хвана натясно. Накрая, след като преодоля трафика и поредица напомнящи лабиринт улици, Марико се озова пред висока дървена врата, монтирана в още по-високи дървени стени, през чиито амбразури се виждаха подрязани дървета.

— Аз съм Хаяно Шоджи — каза възрастната жена, когато охраната се приближи до колата. — Може ли, ако обичате, да съобщите на Негово величество, че бих искала да говоря с него?

Пазачът я изгледа точно така, както бе предвидила Марико. Но вместо веднага да я разкара, той рече:

— Мога ли да попитам за какво става въпрос?

— За смъртта на приятел на семейството — отвърна Шоджи. — И за един стар подарък.

— Изчакайте тук.

Марико се зачуди каква ли изненада ги очакваше. Отряд за обезвреждане на взривни устройства и половин дузина мъже с автомати бяха минимумът. Търпението й постепенно се изчерпваше. И тогава, просто ей така, един униформен мъж й махна с ръка да се придвижи напред.

Тя бавно премина през границата на фамилния императорски имот. Жълтеникавокафяв чакъл захрущя под колелата на полицейския автомобил и сянката му затъмни ниско окосената ливада, обрасла с разлистени дървета. Пред нея спря черна лимузина, която след миг полека потегли, следвана от Марико. Пътят криволичеше под зеления балдахин и когато излезе на открито, пред очите й се издигаше елегантна кафява сграда с широк покрив и дъждовни вериги, спускащи се от улуците. Не, не сграда. Дворец. Това бе домът на императора.

Марико беше претърсена за оръжие и забеляза, че Шоджи-сан не бе подложена на това. След това, когато влезе в огряното от топла светлина фоайе, Марико установи, че пръстите на краката й са потънали в най-луксозния килим, който бе виждала някога.

— Чувствам се толкова неподходящо облечена — подхвърли тя.

Когато един мъж, облечен в черен костюм, с издайническа издутина под лявата ръка, ги поведе по белия коридор, Марико хвана Шоджи под ръка. Ламперията беше от тиково дърво, бежовият килим бе невероятно мек. Те стигнаха до всекидневна с тикови мебели, бели стени и пухкав дебел килим, които бледнееха в сравнение с трите панорамни прозореца, гледащи към спокойната и зелена водна градина. Клоните на скални кленове бяха надвиснали над безмълвно езерце, чиято гладка повърхност бе смущавана единствено от случайни паднали червени листа. Изведнъж Марико се отпусна, макар в същото време да не се осмеляваше дори да седне, за да не смути почти музейното спокойствие.

И тогава се появиха те. Император Акихито бе облечен в синкавосив костюм, а сребристата му коса беше сресана в безупречна прическа. Императрица Мичико носеше рокля с цвят на маслен крем и се усмихваше приветливо. И двамата бяха по-ниски, отколкото бе очаквала Марико — не по-високи от нея всъщност — и въпреки това около тях витаеше атмосфера, която можеше да опише единствено като царствена. И защо не, помисли си тя; сред обичайните им посетители бяха шейхове, крале и президенти, и дори те трябваше да се чувстват невероятни късметлии, че са били допуснати тук.

Марико и Шоджи се поклониха ниско — от всички поклони, които Марико бе направила през живота си, този беше най-искреният. Техни Величества приеха гостите си благосклонно, като ги поканиха да седнат на белите дивани, от които се виждаше водната градина. На ниската масичка вече ги очакваха димящи чаши чай, подредени в идеална симетрия.

— Моите съболезнования, Шоджи-сан — каза императорът. — Тази сутрин научихме новината за кончината на сержант Кияма.

— Ужасна загуба — тъжно кимна императрицата. — Как се чувствате, Хаяно-чан?

Откъде познаваха те Ямада? Говореха искрено — наистина им липсваше — но Марико не се осмели да попита защо. И императрицата — тя се обърна към Шоджи, както би направил само един приятел, използвайки първото й име и интимното обръщение — чан. Откъде се познаваха тези двете?

— Аз… справям се — отвърна Шоджи с въздишка. — Мога ли да ви представя детектив сержант Марико Оширо? Тя беше ученичка на Кейджи-сан. Освен това разследва убийството му.

— Аха — рече императорът. — Изказваме ви огромна благодарност. Смея да заявя, че сме чували за вас. — Той погледна към съпругата си, сякаш търсеше потвърждение, както може би се случваше във всеки един дом в Токио. Близостта им се стори изключително привлекателна на Марико.

— Да — отвърна императрицата. — Във вестниците писаха за вас, нее? Преди около година. Вие сте първата ни жена, повишена до детектив, нали така?

— Да — отвърна Марико със запъване. — Да, госпожо.

— Чудесно — каза императорът. — Нашите съболезнования за загубата на учителя ви. Сержант Кияма беше приятел на този дом от… о, от колко време? Отпреди мен със сигурност.

Марико се чувстваше замаяна като от алкохол. Императорът и императрицата бяха чували за нея. Бяха чели за нея във вестниците. На всичкото отгоре бяха стари приятели с Ямада-сенсей. Как беше възможно това?

Опита се да свърже точките. Реши, че императорът и императрицата са на същата възраст като дядо й и баба й, съвсем малко по-млади от Ямада. Кейджи Кияма: така го наричаха Шоджи и Техни Величества. И сержант, също като Марико. Полицай ли е бил Ямада? В младостта си, преди да стане професор? Не. Войната. Ямада-сенсей бе участвал във войната.

Внезапно тя си спомни нещо, което й беше казал Ямада: „Има една стара войнишка поговорка — изчерпят ли се всички алтернативи, не може винаги да се разчита, че командирът ще вземе очевидното решение“. Тогава я бе накарал да се засмее, сега също й стана смешно, но прикри смеха си зад лека усмивка. После осъзна, че императрицата може да я приеме като усмивка на срамежлива женица, а не на жена, която е успяла да стане сержант и детектив.

— Мога ли да попитам — заговори Марико, опитвайки се да вложи в думите си цялата учтивост, на която беше способна, — откъде Ваши величества познават Ямада-сенсей?

Императорът я погледна с почти незабележима усмивка. Изящността, която Марико постигаше с огромни усилия, при него се получаваше естествено, красиво, вродено, също като багрите на перуниката.

— Някога вашият сенсей притежаваше един меч — отговори той. — По време на войната той служеше на страната си в Гуадалканал — което за него бе по-голяма саможертва, отколкото за останалите, тъй като в същото време майка му умираше от рак на стомаха. Преди изпращането му там той остави меча на баща си. По молба на сержант Кияма баща му отнесъл меча на моя баща. Заедно с Шоджи-сан, която тогава е била малко момиче.

Той се наведе напред, взе чашата си с два пръста и я поднесе към устните си. Марико се зачуди дали Ямада също е пил чай с него. Искаше й се да бе научила по-рано, че също като нея и Ямада е изгубил родител заради рака. Искаше й се да й беше разказал за своите родители, за войната, за това, което се бе случило след края й, и защо е трябвало да си смени името.

Но сега нямаше време да мисли за това. Императорът остави чашката си на масата и думите му привлякоха цялото й внимание:

— Детектив сержант Оширо, има хора, които твърдят, че нашият дом е оцелял след войната благодарение на този меч. Нямам предвид двореца. Той беше унищожен. Изгоря до основи. Не, имам предвид самия Императорски дом. Вашият сенсей разказвал ли ви е някога за този меч?

— Да, сър. Планински тигър, нали? Той каза… Според легендите, ако този меч се намирал в някой замък, той никога нямало да падне.

— Точно така — отвърна императорът. Бледите му очи се впериха в нейните и тя инстинктивно сведе поглед. — А какво ви е известно за по-съвременната история? Знаете ли, че баща ми предложил условия за капитулация преди трагедията в Хирошима? Американците поискали безусловна капитулация, а генералите на баща ми предложили само едно условие: Императорският дом да остане начело на държавата. После дошла Хирошима, после Нагасаки. След това американците приели капитулацията на страната ни без всякакви условия, но с една уговорка: Императорският дом да остане начело на държавата.

— Ваше величество — удиви се Марико, — да не би да казвате, че Планински тигър е запазил Императорския дом? Че съюзниците са щели да свалят баща ви, ако Ямада не му беше дал меча?

— Няма как да знаем. Драмата на историята не може да бъде повторена. Знаем само, че баща ми е притежавал меча и е останал на трона. Ако този меч е имал нещо общо с това, значи сержант Кияма ни е дал най-великия дар, който е получавал някой император. И оттогава той е приятел на семейството.

Зашеметена, Марико заби поглед в пода. Възможно ли беше това? Възможно ли бе Ямада да е спасил Япония? Гайджин може би нямаше да успеят да го разберат, но без император Япония не беше Япония. Онези шейхове и президенти не бяха императори. Тяхното могъщество идваше от богатството им — или още по-зле, от гласовете на народа им. Този мъж внушаваше благоговение, като просто седеше на дивана пред нея.

И нейният сенсей го бе познавал — достатъчно добре всъщност, за да може един стар приятел, който иска аудиенция, да я получи, като просто почука на вратата. Марико внезапно осъзна, че Ямада го е познавал достатъчно добре, за да може с едно телефонно обаждане да убеди Императорския дом да накара един досаден полицейски лейтенант да престане да пречи на един от своите детективи. Когато бе попитала Ямада на кого е звънял в ТСУП, тя изобщо не предполагаше, че нещата са стигнали толкова нависоко. Дори следващият й въпрос за офиса на кмета беше далеч от истината. Мисълта, че Ямада бе потърсил помощта на императора от нейно име, беше достатъчна, за да й секне дъхът.

— Точно заради Планински тигър сме дошли — каза Шоджи-сан и думите й подадоха на опияненото, зашеметено съзнание на Марико нещо, в което да се вкопчи. — Ваше величество, Кейджи-сан беше убит заради неговия Иназума. Животът му бе отнет от друг Иназума. Ветровете на съдбата са се завихрили в тайфун. Мисля, че мечът на Ваше величество е част от тази буря.

— Мислите! — обади се императрицата с усмивка на лицето. — Хаяно-чан, вие казвате „мисля“ тогава, когато всеки друг би казал „сигурен съм“.

— Нищо не е сигурно в бъдещето — поклати глава Шоджи.

— Ах! — изтърси Марико, осъзнавайки, че постъпва грубо, като прекъсва разговора им, но просто не успя да се сдържи. — Шоджи-сан, от мига, в който се срещнахме, вие ми говорите така, сякаш можете да видите бъдещето. Сега Нейно величество говори с вас така, както аз говоря с по-малката си сестра и очевидно също вярва, че вие виждате в бъдещето. Моля ви, кажете ми какво става.

За един продължителен миг се възцари пълно мълчание и Марико се уплаши, че ги е обидила. След това, отмествайки поглед от Шоджи, тя видя, че императорът и императрицата се усмихват така, както сигурно се усмихваха на малкия си правнук, сякаш намираха грубоватостта й за много симпатична.

— Детектив сержант Оширо — отговори императорът, — още от войната Шоджи-сан е пророчицата на моето семейство.

— Пророчица?

— Гозе е старата дума. А относно това, че съпругата ми я нарича Хаяно-чан, ами те двете станаха близки приятелки от мига, в който се срещнаха. Което беше на сватбата ми, смея да заявя.

Сивите му очи се обърнаха към императрицата, която леко кимна. Всяко нейно движение бе изпълнено с грация. Марико си помисли, че в сравнение с нея сигурно изглежда като орангутан в бална рокля. Досега никога не й беше хрумвало, че императрицата може да има лични приятели. След като тази мисъл се появи в главата й, тя се зачуди защо винаги бе смятала, че монарсите водят живот в самота. Никога не се беше чувало, че са играли голф например, както се знаеше за премиер-министъра.

— Съжалявам, ако прозвучи нетактично — обади се Шоджи-сан, — но се чудя дали можем да върнем разговора ни към меча. Мисля, че той ще играе важна роля в следващите събития. Ако е така, Оширо-сан трябва да го владее.

Владее. Не носи. Не да го предаде като откуп. Да го владее. Какво ли точно бе видяла Шоджи в бъдещето на Марико?

И как така тя беше започнала да вярва, че Шоджи може да предвижда каквото и да било? Гозе просто принадлежаха на приказките.

Но същото се отнасяше и за магическите мечове.

Бяха се случили толкова много странни неща, и то в такава бърза последователност, че мислите на Марико течаха несвързани и накъсани. Тя например не беше съвсем сигурна кога си е тръгнала от императорския дворец, нито от колко време държи тежкия копринен калъф в ръцете си. Помнеше разточителните прощални слова и благодарности и бавното отдалечаване на колата през зелената ливада под лекия дъждец. После внезапно се озова обратно в света, спряла на червен светофар, а личният меч на императора лежеше в скута й.

Той беше наполовина по-лек от Славна победа нетърсена и бе малко по-къс от ръката й. Поне това можеше да разбере, без да го вади от ножницата му — всъщност без дори да го вади от черния му копринен калъф. Императорският печат, кръгъл, стилизиран цвят на хризантема, беше избродиран в златно върху калъфа, който бе завързан здраво с красиво изплетена златна връв кумихимо.

Сепна я пронизителен звън. Мобилният й телефон. Намираше се някъде наоколо. Докато го търсеше, тя осъзна, че губи концентрация. Четири часа сън, убийството на Ямада, отвличането на Саори — всичко се натрупваше.

Накрая намери телефона и го отвори.

— Да?

— Знаете кой се обажда.

— Да.

— Мечовете са у вас.

— Да.

Колата, която се движеше зад Марико, избибитка и я стресна. Тя изсумтя и възнагради шофьора със среден пръст и няколко подбрани думички, които доведоха до едно „Много хубаво!“ от Шоджи.

— Кой е с вас?

— Никой. — На Марико й се наложи да превключи на първа, докато държеше телефона до ухото си и се опитваше да попречи на меча да се изплъзне от скута й, но успя да се справи. — Нуждаех се от помощ, за да взема втория меч. Човекът, който ми помогна, е с мен в колата. Тя е стара. Не представлява заплаха за вас.

— Хм! — рече Шоджи.

Фучида изръмжа. Най-накрая й нареди:

— Болница „Свети Лука“. Отивайте там веднага. Включете телефона си на говорител и го оставете в скута си. Ако чуя да говорите с някого, сестра ви умира.

Марико чу тихото изхлипване на Саори и направи каквото й беше казано.

— Ще стигна по-бързо до там, ако пусна буркана и сирената.

— Дори не си го помисляйте. Кажете ми номера на полицейската кола.

— Пет-пет-три.

— Ако лъжете, сестра ви умира. Ако видя полицейска кола с номер, различен от пет-пет-три, тя умира.

— Намирате се в болница, Фучида-сан. Известно е, че полицаите се отбиват там от време на време.

— Млъкнете. Направете каквото ви казах.

Марико усещаше как напрегнатостта му нараства. В гласа му се долавяше свирепа нотка и той продължи да ръмжи тихо.

— Идвам след малко — каза тя.