Стив Байн
Дъщерята на меча (33)

33.

След като се върна в имението, Дайгоро отупа прахта от краката си, влезе в работната си стая и изтегли Славна победа от ножницата. Направи го бавно и въпреки че издърпа назад лявата си ръка, с която държеше ножницата, едва успя да изкара острието на меча. Помисли си отново каква ли сила е притежавал баща му, за да може да размахва това оръжие с едната си ръка.

Възможно ли бе острието да е прокълнато? Дайгоро беше чувал легенди за прокълнати мечове, дори за такива, изработени от Иназума, но никога не бе чувал някой да казва лоши думи за Славна победа. Дори напротив, чувал беше безброй истории за меча на баща си и във всичките го възхваляваха. Но Дайгоро не знаеше почти нищо за това как мечът бе станал притежание на баща му. Някога той бе имал двама братя, но те бяха загинали във война, докато Дайгоро все още е бил пеленаче. Дали мечът не беше породил враждебността между тях? Когато дядото на Дайгоро бе починал, дали бе предал меча направо в ръцете на сина си Тецуро или тримата братя се бяха били за него? Дайгоро никога не беше чувал тези истории. Дали това оръжие бе пораждало и преди враждебност в рода му?

Или Ичиро просто ламтеше за меча? В такъв случай защо не му беше завещан? Дайгоро не държеше да го притежава, той просто искаше да изпълни волята на баща си и да следва пътя на Бушидо. Доколкото го разбираше, тези две неща бяха едно и също. Защо и Ичиро не можеше да го разбере?

Дайгоро усещаше разтупканото си сърце, чувстваше топлината, която се приплъзваше в кожата му въпреки хладната сянка в стаята. По-добре да мисли за нещо друго, реши той. Хвана с лявата си ръка меча в основата на ефеса, протегна напред десния си крак и пробно атакува въздуха.

Разсече таванска дъска, като едва не заби острието в една от гредите. Мечът беше твърде дълъг, за да бъде използван в помещение или поне не трябваше да бъде размахван над главата. С пламнало лице, Дайгоро го прибра в ножницата и излезе с накуцване навън.

Намери си едно тихичко местенце близо до склада за саке, където можеше да се упражнява необезпокояван. При всеки отскок напред и париране хилавото му дясно коляно заплашваше да поддаде. Китките и ръцете му нямаха нужната сила, за да владеят прецизно острието. То съскаше, когато разсичаше горещия следобеден въздух и силата на съскането подсказваше на Дайгоро, че това е най-острият меч, който някога е виждал. Което въобще не беше изненадващо: говореше се, че стоманата на Иназума е уникална. Но този меч изискваше повече от всеки друг. Дайгоро се нуждаеше от сила, която да допълва мощта на оръжието, и добро равновесие, за да може да използва максимално обхвата му. Поради липсата на тези две качества той бе принуден да опитва по-къси махове, по-ограничени движения. Мечът запя във въздуха, почти го чуваше как моли за още. По-голяма скорост, повече свирепост, по-широк размах. Но Дайгоро не го владееше добре и чувстваше, че е разочаровал не само баща си, но и бащиния си меч.

Когато най-накрая си позволи да отдъхне, установи, че тялото му е плувнало в пот и слънцето се е спуснало почти до върховете на дърветата, които растяха отвъд оградата на имението. Зад гърба му се разнесе хрущене на пясък и като се обърна, видя игумена на дзен манастира, който бе присъствал на погребението на баща му. Дайгоро предположи, че мъжът го е наблюдавал от известно време, но той е бил твърде съсредоточен върху упражненията си, за да го забележи. Сега игуменът се отдалечаваше с неестествена грациозност в движенията, която се стори на Дайгоро едновременно възхитителна и загадъчна. Откъде се беше появила? Дали просветлението се проявяваше и чрез движенията на тялото? Не му се вярваше. Игуменът всъщност му напомняше за баща му. В походката на възрастния мъж прозираха равновесие, сила и увереност; той се движеше като изкусен фехтовач, изправен срещу своя противник.

Но само след миг човекът изчезна зад склада за саке по работата, която го бе довела тук. Сега вече Дайгоро можеше да чуе гласовете от другата страна на сградата. Той се затътри към глъчта и видя самураите на Окума, подредени в двора за тренировка, а в далечния му край игуменът излизаше през главната порта на имението.

Колкото и да беше изморен, Дайгоро закуцука напред, за да се подреди в последната редица самураи. Баща му щеше да очаква точно това от него. Обикновено Дайгоро и Ичиро не вземаха участие в тренировките по фехтовка на обикновените войници. Тяхното семейство оглавяваше клана Окума, а кланът предвождаше много други. Не бяха благородници, но бяха най-близкото до това в региона, затова винаги тренираха отделно, със свой майстор учител. Но баща им винаги им казваше, че не са достатъчно добри, за да тренират с останалите мъже. По-добре, казваше той, от време на време да се упражняват край тях, за да са наясно е уменията си.

Когато най-близкостоящите самураи забелязаха застаналия сред тях Дайгоро, те се поклониха ниско, след което отново заеха бойна поза, сякаш той беше просто някаква си преминаваща сянка. Дайгоро постъпи по същия начин, като полагаше всички усилия да не изостава от тях, когато започнаха упражненията си.

Но скоро след началото им той вече бе плувнал в пот. Пламналите му мускули молеха за почивка. Петнайсетгодишен, Дайгоро беше практикувал изкуството на боя с мечове в продължение на единайсет години, но всички самураи, които го заобикаляха, тренираха много по-дълго, отколкото той бе живял. Повечето бяха калени в битки и никой от тях не бе прекарал следобеда в тренировки е меч е твърде големи за него размери. Не след дълго Дайгоро забеляза, че е спрял изобщо да се поти. А скоро след това пред очите му затанцуваха звънтящи бели петна.

Но въпреки това той не се отказваше. Хилавият му десен крак потрепери, заплашвайки да се подгъне. Ръцете му бяха толкова отмалели, че едва успяваше да ги свие в юмруци. Но въпреки това продължаваше с упражненията.

— Стоп!

Всяко движение в двора замря, след това Дайгоро и останалите самураи Окума едновременно прибраха мечовете в ножниците си и се поклониха. Дайгоро благодари на боговете, че тренировката е свършила. Малко му оставаше да повърне, очите му смъдяха, а в ушите му звънтеше. Заради танцуващите пред погледа му петна едва успяваше да различи стоящия пред него мъж.

— Заниманията ви ще продължат — излая учителят, застанал пред множеството — с господаря Ичиро Окума. Господарят засвидетелства уважението си към нас, като предложи да води тренировката. Ще изслушате внимателно какво има да ви каже и ще му благодарите за честта да ви удостои с присъствието си.

Дружината изрева в един глас:

— Благодарим ви, Окума-доно!

Дайгоро не можеше да види брат си, но си представи как учителят се покланя на Ичиро, който му отговаря подобаващо. После чу потропването на дървени сандали по верандата трийсетина крачки пред себе си и във въображението му се появи картина как Ичиро се изправя пред тълпата.

— Освен това сте почетени и от присъствието на брат ми — чу той гласа на Ичиро. — Господарят Дайгоро Окума е застанал в последната редица. Той също заслужава признателността ви.

Самураите отново изкрещяха благодарствените слова и макар да не виждаше повечето от тях, Дайгоро отвърна с лек поклон. Ичиро нареди на хората да образуват кръг и да заемат стойка „свободно“. Самураите, заедно с Дайгоро, коленичиха на пясъка.

— Днес ще се бием по двойки — каза Ичиро. — Целта ви ще бъдат торсът, ръцете и главата. — Той извика имената на първите двама самураи.

Единият от повиканите бе мъжът, който седеше до Дайгоро, до него притича едно момче и му подаде бокен, здрав дървен меч с размерите на катана. Самураят го прие, запретна ръкавите си, влезе в кръга и зае бойна поза. Петната пред очите на Дайгоро се бяха разсеяли достатъчно, за да може да види втория воин, който влезе в кръга и застана в другия му край. Ичиро се приближи и седна от дясната страна на Дайгоро.

— Не изглеждаш добре, малки братко. Да не би да си тренирал твърде усилено в тази горещина?

— Не повече, отколкото би очаквал баща ни от мен — отвърна Дайгоро.

— Наистина.

Ичиро кимна и бокените изтракаха шумно при първата размяна на удари. Битката свърши скоро, след като бе започнала: атака, париране и контраатака, след което единият мъж се стовари на земята, притискайки с ръка ребрата си.

Втората среща продължи по-дълго: бокените се сблъскаха три пъти, преди загубилият да отпадне. Последвалите счепквания варираха по продължителност, като всеки път победителят от предишната среща се изправяше срещу следващия влязъл в кръга мъж. Бяха проведени пет или шест двубоя, когато Ичиро прошепна:

— Какво ще кажеш, Дайгоро? Съвзе ли се достатъчно, за да можеш да се биеш?

Все още не. Но поне вече не се задъхваше. Не беше започнал да се поти; тялото му се нуждаеше от вода.

— Врагът няма да чака да се възстановя — рече той. — Ще се бия, щом името ми бъде извикано.

— Дайгоро Окума! — обяви Ичиро още докато самураят, който бе изгубил предишната среща, се изправяше от пясъка. Воинът се поклони на Дайгоро, предложи му ръкохватката на бокена и зае мястото си в кръга, като придържаше лошо натъртената си ръка.

Бокенът беше лек в сравнение със Славна победа, тежестта му доближаваше тази на обикновената стоманена катана. Дайгоро си отбеляза наум да поръча нов бокен, който да има дължината и теглото на бащиния му одачи. Той стисна полираното дърво с бодящите си ръце и кимна на Такеяма, самурая, който бе победил в последните две схватки.

Такеяма го заобиколи и Дайгоро пристъпи тромаво върху десния си крак, за да компенсира. Последва внезапен скок, мечът бе отбит встрани и острието на Дайгоро се стовари върху ключицата на Такеяма. Самураят падна, стиснал здраво рамото си, и Дайгоро едва не падна заедно с него. Скочи на левия си крак и прогони белите петна пред очите си.

Следващият противник го обикаляше малко по-продължително и рухна на земята, когато Дайгоро го мушна в гръдната кост.

— Не щадете господарите си в схватките — извика Ичиро към самураите. — Ние се изправяме срещу същите врагове като вас. Ако не ни нападате с всички сили, как можете да очаквате от нас да се бием добре?

Дайгоро примигна и си пое дълбоко дъх. Нима двамата му противници го бяха щадили? Дали бяха забелязали, че едва стои на краката си и заради това бяха отслабили нападението си? Ако беше така, не го бе забелязал. Но тъй като беше изтощен, той знаеше, че лесно би пропуснал тази подробност.

— Нека ви покажа как да се изправяте срещу господар от вашия клан — каза Ичиро, докато запряташе ръкавите си. Обвивайки с пръсти дръжката на бокена, той се изправи от седнало положение в бойна поза и нападна Дайгоро.

Младежът зае отбранителна поза и прогони пристъпа на гадене. Мечът на брат му изсвистя към него през полето от пърхащи бели петънца. Той вдигна оръжието си, за да парира удара, но острието на Ичиро мина ниско и се заби в дясното му коляно. Дайгоро се строполи на земята.

— Съжалявам — извини се веднага Ичиро и му подаде ръка. — Не трябваше да удрям крака ти по време на тренировка. Видях възможността и се възползвах. Изгарях от нетърпение да покажа на тези мъже истинска агресивност. Моля да ми простиш.

Дайгоро се изправи на крака без помощта на брат си. Движението бе достатъчно, за да доведе до пристъп на гадене. Виеше му се свят и той се притесняваше да не припадне. Съсредоточавайки се върху дръжката на меча си, потисна противното чувство в гърлото си и заби пръстите на краката си в пясъка.

Ичиро го нападна отново. Дайгоро се опита да го мушне в корема, но Ичиро отби бокена встрани, нанесе удар отгоре върху ръцете на Дайгоро, след което перна ухото му.

Дайгоро отново се строполи на земята. Дишаше накъсано. Дворът се бе скрил зад облак от трептяща белота. Едва долавяше гласа на брат си, макар да беше сигурен, че Ичиро е застанал достатъчно близо, за да протегне ръка и да го докосне. Брат му говореше нещо за агресивността в битката. Дайгоро не успяваше да разбере почти нищо. Искаше единствено вода, да се махне от слънцето и отново да пие вода.

Стори му се странно, че трябваше да положи толкова усилия, за да се изправи, защото бе така изтощен, че тялото му се струваше безтегловно. И все пак десният му крак успя да издържи, докато се довлече до сянката, където нареди на най-близкия войник да му донесе кофа с вода. Мина почти един час, преди да успее да обърне внимание на двубоите. Но още щом се съвзе, в главата му започнаха да се въртят отново същите въпроси, като облак от комари, които не го оставяха на мира: Беше ли прокълнат мечът на баща му? Дали оказваше влияние на Ичиро? И ако да, какво трябваше да се направи, за да се развали проклятието?