Стив Байн
Дъщерята на меча (43)

43.

Марико чу ударите с тежък чук много преди да стигне до дома на доктор Ямада. Краката й бяха отекли — никога повече нямаше да носи тези обувки на работа — и чукането се появи като странно приятно разсейване.

Когато зави зад ъгъла и излезе на улицата на Ямада, тя видя строителната бригада и бетонната стена, върху която работеха. Последния път, когато бе видяла стената, в нея имаше назъбена дупка с ширината на автомобил — по-точно с ширината на мерцедеса, който беше пробил дупката. Точно там бе умрял нападателят на Ямада, който много преди удара сигурно бе започнал да вижда петна пред очите си, седнал в топлата локва от собствената си кръв. Сега дупката в стената беше един път и половина по-широка и продължаваше да расте, докато един мъж с чук работеше върху нея.

Марико не можа да познае кой от строителите е ченге. Което беше добре. Едва ли бе мъжът с чука — работата поглъщаше цялото му внимание и той нямаше как да наблюдава къщата. В бригадата имаше четирима мъже, трима от които в момента не работеха. А един от тях нямаше друга работа, освен да наблюдава къщата на Ямада. И четиримата бяха получили изрични инструкции да протакат работата колкото се може по-дълго. Марико не можеше и да мечтае за по-добра възможност да постави невидим наблюдател точно пред къщата. И беше твърдо решена да го остави там през цялото време, докато бригадата не довършеше работата си.

Знаеше, че има още един в тойотата гранд салун, която бе паркирана през две къщи от дома на Ямада, макар полицаят вътре също да си бе свършил добре работата, защото ванът изглеждаше празен. Тези тесни квартални улички не бяха място за нещо толкова подозрително като камионетка, дори паркираният гранд салун затрудняваше уличното движение. Съседите можеха да се оплачат — трябваше да потърси друго място, където да разположи този чифт очи.

Наистина беше странно, че на улицата в един съвременен град не може да се намери място за паркиране на ван, но след бомбардирането^[1] Токио е бил възстановен точно по оригиналните си планове. Тя си спомни, че това й се бе сторило странно още когато научи за него в часа по история в гимназията. Навремето Чикаго също е бил изпепелен, но преди да го построят отново, американците бяха подновили плановете. Целият град беше построен във формата на решетка, а улиците на токийските квартали приличаха на гнезда с оплетени змии.

В резултат на това хората в този квартал живееха в триизмерно изображение на привързаността на Япония към миналото. Имаше дни, в които Марико обичаше тази привързаност към традиционализма, и дни, в които я ненавиждаше. Културата, която позволяваше на лейтенант Ко да бъде такова сексистко копеле, бе същата, която позволяваше на бойното изкуство, разчитащо на меча, да продължи да съществува и през двайсет и първи век, стотици години след като мечовете бяха изгубили своята стойност на бойното поле.

Каквото и да бе отношението й към традиционализма, Марико знаеше, че ще се наложи да открие по-добро решение от този ван. Все пак тя разкри съществуването му на доктор Ямада веднага щом се поздравиха. Освен това му обясни защо смята да го подмени и защо строителната бригада от другата страна на улицата ще продължи дълго време с ремонтите.

— Разбирам — отвърна Ямада. — И вие дойдохте, за да смените колегите си?

— Не съвсем. Полицаят от строителната бригада ще си тръгне след няколко минути. Колегата му във вана дойде тук едва в пет часа. Той ще остане до полунощ и след това ще го сменят. А от другата страна на улицата имаме поне един полицай, който дежури денонощно.

— От другата страна на улицата? В къщата на Айхара-сан?

Марико кимна.

— Съседката ви получава двайсет хиляди йени на седмица, за да позволи на наблюдателния екип да заеме втората й спалня. Монтирали сме скрити камери на всеки прозорец и врата в къщата ви.

Ямада кимна замислено.

— Като че ли сте направили всичко както трябва — каза той. — Тогава защо сте тук?

— За тренировка — отвърна тя с усмивка. — И за да ви задам един въпрос.

— Първо тренировката — заяви той. После я поведе към задния двор.

Босите й крака посрещнаха с облекчение хладната трева в малката градина на Ямада. Марико се зачуди как старецът успява да я поддържа толкова добре. Нито едно стръкче не излизаше от очертанията на поляната и не навлизаше в цветните лехи. За мъж, който не можеше да вижда по-далеч от една педя пред носа си, тази задача сигурно изискваше доста усилия.

Тази вечер той я обучаваше в основните движения на краката. Мечът беше тежък и през първия час тя трябваше да го задържи в една и съща поза. Раменете и трицепсите й пламтяха от болка. Марико имаше усещането, че старецът може да я посече по всяко време, въпреки че дължината на неговото острие беше на две трети от нейното. Мечът му бе от Втората световна война — реликва в очите на Марико, но просто бебе в сравнение с острието на Иназума.

— Запомнете Стойката си — смъмри я той. — Това е изкуство, а не викторина. Онова, което сте научили вчера, е валидно и днес.

— Трудно е — каза Марико. Веднага щом думите излязоха от устата й, тя осъзна колко глупаво бяха прозвучали.

— Моят сенсей сигурно се обръща в гроба си — поклати глава Ямада. — Нали знаете, че нарушавам традицията, като обучавам жена на тези неща. Жените винаги са се биели с нагината. Заради подобна обида в миналото досега да са ме лишили от колана ми.

Марико искаше да отговори, че й е трудно не защото е жена. Беше й трудно, защото през целия си живот досега бе прекарала едва три или четири часа с меч в ръка.

— Вече ви казах, че този меч е твърде тежък за мен.

— А аз ви казах, че този меч е твърде тежък за всички. Той носи в себе си цялата тежест на самия Бушидо.

— Тогава защо ме карате да използвам него? Защо не ми дадете друго оръжие?

— А кой друг меч би ви подхождал? Вие сте стомана в огнището на ковачницата, инспекторе. Това оръжие е вашият ковач. То ще ви изкове по начин, който никое друго оръжие не би могло да постигне.

— Ами сабята на Фучида? — попита Марико. — Красивата певица. Тя също променя хората, нее?

— Да, променя ги. Но не дава сила. Преди да стигне края си, Фучида-сан ще се е превърнал в трошлива стомана.

Младата жена изпъна рамене с известно усилие. Лекият вятър продуха изпотения й врат. Вечерта беше започнала да захладнява.

— Тогава можем просто да чакаме мечът да го унищожи — реши тя. — Така ще си спестим много проблеми, къде по-лесно ще ни бъде да го намерим мъртъв.

Ямада цъкна с език.

— А колцина ще умрат, докато чакаме?

— Знам. — Марико зае бойна поза, стисна здраво дръжката на Славна победа нетърсена и започна да упражнява стъпките, които й бе показал Ямада. Струваше й се глупаво непрекъснато да пристъпва напред и назад. Искаше да се научи как да се бие, а не как да ходи. Зачуди се колко ли време бяха прекарвали древните самураи в ходене напред и назад по права линия, вдигнали меча над главата си, вместо да нанасят и да парират удари.

И сякаш прочел мислите й, Ямада зае бойна поза и пристъпи към нея. На Марико й се наложи да отскочи настрани, за да не бъде наранена. Мечът му можеше и да е по-стар от него, но острието му беше остро като бръснач.

Ямада пристъпи отново към нея и тя пак отскочи встрани. Този път се приземи лошо, залитна и застана на едно коляно. Подпря се на земята с ръка, за да не падне, и с един презрителен замах той изби оръжието от дланта й.

— Защо отстъпихте?

— Щяхте да ме порежете — отвърна тя, като веднага съжали за отбранителния тон на гласа си. Осъзна, че всъщност изобщо не е била заплашена. Въпреки слепотата си, той я бе обезоръжил с лекота. По някакъв начин усещаше къде точно се намираше мечът й. Всъщност Ямада като че ли имаше по-голям контрол върху оръжието от самата нея; повече нямаше да се усъмни в способността му да борави с меча си.

— Какъв стил на нападение използвах?

— Не знам.

— Стига де — рече той. — Мушване? Замах над главата? Вие сте тази, която го избегна. Кажете ми.

— Не ме нападнахте. Просто пристъпихте напред.

— Тогава защо отстъпихте?

— Защото… — „Щяхте да ме порежете“, се канеше да каже Марико, но така бе отговорила предишния път, а Ямада не беше от хората, които задаваха един и същи въпрос по два пъти. Той очакваше да чуе нещо друго.

Само след миг тя разбра.

— Пристъпихте напред, защото не държах меча си както трябва.

— Много добре. Вдигнете го.

Марико изпълни заповедта. Този път го държеше точно както я бе научил, като върхът на оръжието беше насочен право към вдлъбнатината между ключиците му. Той също насочи оръжието си към гърлото й. Тя пристъпи напред и този път Ямада нямаше друг избор, освен да отстъпи. Нейното острие беше по-дълго.

— Така е по-добре — похвали я той. — Трябва да разберете нещо, Оширо-сан: в боя с мечове всичко е въпрос на нападение. Когато стоите неподвижно, вие застрашавате гърлото ми. Пристъпвайки напред, ме нападате. Дори да не научите нищо друго, освен да стоите неподвижно и да пристъпвате напред, вече сте опасна.

Марико се замисли за снимките от доклада на медицинския експерт: опръсканото с кръв бебешко лице на Сага, отсечените му пръсти в тревата, разпилените вътрешности, локвите кръв, порозовели от кислорода. Пласирането на наркотици беше опасна професия, затова повечето жертви на Фучида бяха въоръжени, но и така нямаха никакъв шанс срещу него. Може би в Щатите, където пистолетите бяха повече от хората, той нямаше да представлява такава заплаха, но в Япония огнестрелните оръжия се намираха трудно и дори да разполагаха с такива, хората не можеха да улучат мишена по-далеч от шест-седем метра. Достатъчно бе Фучида да направи само една-две крачки напред и жертвата попадаше в обхвата му.

— Той е истински кошмар, нали? — попита тя. — Фучида, имам предвид. Казвате, че ставам опасна дори само ако държа меча си както трябва. А той е експерт. Ако някога се озова в една стая с него, ще ме накълца на парчета.

— Да.

— Гадна работа.

Марико си отбеляза наум в никакъв случай да не тръгва да търси Фучида без тийзър и пистолет подръка. Отбеляза си също да предупреди всички от екипа за наблюдение. След това отново се съсредоточи върху краката си. С всяка стъпка напред тя си представяше как промушва противника си в гърлото. Картината беше ужасяваща, но правеше чудеса с концентрацията й.

— Усещам мрачна аура около вас, инспекторе — каза Ямада. — Да не би да е убил отново?

— Три пъти. Един наркопласьор снощи и други двама предишната нощ. Патоанатомът казва, че и трите убийства са били извършени с остро оръжие, дълго най-малко половин метър.

— Защо подозирате Фучида?

— Че кой друг? Но не мога да разбера защо е избрал пласьорите. Те нямат нищо общо с древните мечове.

— Аз също не виждам връзка. Фучида-сан не би имал никакъв интерес от това. Когато се запознахме, той дори не пиеше алкохол. Каза, че пиенето пораждало у него параноя. Мнозина, които се занимават с бойни изкуства, са ми казвали същото: когато свикнеш да контролираш тялото си, загубата на този контрол те кара да се чувстваш застрашен.

Марико дишаше тежко, но мечът се движеше гладко. Макар и бавно, тя също започваше да усвоява контрола. Съсредоточи се върху стъпките си, докато острието й разсичаше въздуха.

— Може би между жертвите има някаква друга връзка — предположи тя. — Нещо, което не забелязвам.

— Надявам се да има, инспекторе, и се надявам да я откриете скоро. Мечът вече го е обсебил. Дори трошливата стомана може да наранява.

— Знам. — Марико стисна здраво тежкото оръжие, обърна се с лице към Ямада и зае бойната си поза. — Покажете ми какво трябваше да направя преди, вместо без малко да падна по задник на земята.

Ямада се ухили с усмивката на воин, каквато Марико бе виждала по лицата на момчетата от Специалния контратерористичен отряд, когато упражняваха изкъртване на врати с ритници. Той зае бойна поза и каза:

— Нападайте.

Тя насочи върха на меча към гърлото му и пристъпи напред. Той направи същото. Мечовете им се срещнаха и изведнъж нейният се оказа отбит встрани. Марико се спря внезапно, а острието му се беше озовало на сантиметър от кожата й.

— Направете го отново — поиска тя.

— Моля, направете го отново, сенсей — пропя той и двамата повториха движенията си. И по-дългото, по-тежко оръжие на Марико пак се оказа отклонено настрани.

— Не мога да го схвана — призна тя.

— Да повторим.

Направиха го още веднъж и Марико се опита да го следи както с ръцете си, така и с очите си. Усети го как отклонява острието на меча й встрани, но й убягна как бе успял да го направи. Още три пъти, още десет пъти и всеки път Марико губеше.

Накрая ръцете й вече не издържаха, мечът просто беше твърде тежък. Този път, когато той пристъпи към нея, тя отстъпи, задържайки го на разстояние.

— Да! — възкликна той. — Схванахте го!

— А? Аз отстъпих.

— Да, но този път не изгубихте баланса си. Това е напредък.

— Провалих се. Опитвам се да се науча да го правя като вас.

Ямада се засмя.

— Аз имам седемдесетгодишен опит. Какво ви кара да смятате, че ще го направите по начина, по който го правя аз?

Марико изсумтя. Разбираше какво има предвид той, но не знаеше как да го приложи на практика, а същевременно в главата й се въртеше мисълта: Седемдесет години? Това означаваше, че се е занимавал с фехтовка двайсет и няколко години, преди да се родят родителите на Марико. Тя не познаваше никой, който да се е занимавал с каквото и да било в продължение на седемдесет години, освен може би с дишане.

Звездите започваха да изгряват на небето и Марико вдигна за миг глава, за да им се наслади. За втори път тренировките с меча я бяха накарали да забрави за проблемите в живота си.

Чувстваше се превъзходно. Въпреки болката в ръцете и раменете се чувстваше превъзходно. Чудеше се какво ли би казала майка й за това — или някой психиатър, като стана дума. Чудеше се какво ли щяха да кажат, ако узнаеха, че този осемдесет и седем годишен мъж бързо се превръщаше в човека, с когото й беше най-приятно да прекарва времето си.

Ямада я накара бързо да се върне в реалността.

— Дойдохте, за да ме питате нещо, нее? За какво става дума?

Марико прибра меча си в ножницата, докато старецът се настаняваше на пейката от бял камък, масивна плоча, поддържана от две статуи на Гуан Ин.

— Знаете ли — каза тя, — днес в работата ми се случи нещо доста странно. Разговарях с моя началник и най-неочаквано той ми повери наблюдението на къщата ви. Всъщност ме назначи за отговорник по случая. Предполагам, че не знаете нищо за тази внезапна промяна в отношението му?

Лицето на Ямада изразяваше абсолютна невинност, каквато Марико бе виждала като дете на лицето на дядо си, когато той заговорничеше с нея или със Саори да нарушат правилото на баба им за никакви сладки преди вечеря.

— Защо питате мен? — поинтересува се той.

— Защото вие казахте, че ще видите какво можете да направите за лейтенант Ко, а после той получава телефонно обаждане. Докара му още няколко бръчки. Изглеждаше като риба, която е забравила как се плува.

Все същото изражение на пълна невинност.

— И това ви е направило щастлива, предполагам.

— Така е. Знам, че не вие сте човекът, който му се обади. Когато се появихте в участъка, беше ясно, че никога през живота си не ви е виждал. Значи онзи, когото познавате в Токийската полиция, е с по-висок ранг от Ко. Кой е той?

— Вие сте единствения полицай, когото познавам, Оширо-сан.

— Стига де. Това беше ваше дело. Просто искам да знам как успяхте да го направите.

— Има ли значение?

— Не ме разбирайте неправилно: каквото и да сте направили, аз съм ви ужасно благодарна. Но не обичам да дължа услуги на хората, а още повече мразя да не знам на кого дължа тази услуга. Така че признайте си: Кого познавате в Токийското столично управление на полицията?

— Не дължите на никого никакви услуги, инспекторе.

Марико издиша шумно през носа си.

— Но вие сте се обадили на някого в полицията.

— Не съм.

— Добре. В градската администрация, може би?

— Не.

— Вие знаете отговора, който търся. Просто не задавам правилните въпроси.

Ямада кимна.

— Вие сте добър детектив, Оширо-сан.

— А вие по-добре ми кажете колко нависоко в йерархията сте стигнали. — Раменете й се напрегнаха и тя стисна зъби. — Забавлявате се, нали, сенсей?

— Наистина много добър детектив, Оширо-сан.

— Стига де. Не е честно.

— Предпочитам да не знаете. Ще започнете да ме приемате по съвсем различен начин.

— Няма — отвърна тя. — Кълна се, че няма да стане така.

— Вие не сте от хората, които дават обещания, които не могат да изпълнят, Оширо-сан. Не искам да ви превърна в такъв човек.

Марико въздъхна.

— Наистина няма да ми кажете, нали?

Ямада се засмя.

— Приятна вечер, инспекторе.