Стив Байн
Дъщерята на меча (47)

47.

Дайгоро не беше чувал за толкова страшна рана. Според главния лечител на семейството, който преди време бе обменял медицински опит с един лекар на южните варвари и беше прекарал няколко години в изучаване на занаята си в Китай, мечът на Ода бе прерязал една от вратните кости на Ичиро. Гръбнакът беше непокътнат, но се бе отървал на косъм. Ако лечителите не бяха стояли на няколко крачки от дуелиращите се, Ичиро сигурно щеше да умре на място.

Но те бяха успели да зашият раната на врата му навреме и сега въпросът беше как да накарат тъканта и костта да зараснат. Старият Ягию, главен лечител на дома Окума, поиска дърва и дърводелец, и толкова ориз, колкото можеха да съберат.

Докато дърводелецът следваше инструкциите на стария Ягию, трима слуги изкопаха в задния двор яма, по-дълбока, отколкото беше висок Дайгоро. Ягию и дърводелецът омотаха въже около главата на Ичиро, привързвайки я към една греда. Под наблюдението на Ягию останалите лечители спуснаха Ичиро в ямата, като го придържаха изправен и същевременно се опитваха да прогонят мухите, които се събираха край назъбената кървава черна линия от шевове на врата му. След това лечителите напълниха ямата с ориз и привързаха гредата към бамбукови пръти, които бяха набити отвесно в ориза. След приключването на работата им, Ичиро се оказа заровен до брадичката в ориз, а главата му беше застопорена така, че изобщо не можеше да я помръдне. Ягию втри смес от масло и борова смола в зашитата рана, която се намираше точно над последния слой ориз. Ичиро не можеше да помръдне, но може би щеше да оживее.

Месец по-късно той беше все още жив и не бяха провеждани никакви дуели. Понякога атрофиралите му мускули го боляха толкова силно, че той стенеше и мучеше през зъби, защото челюстите му бяха здраво стегнати. Друг път го обземаше лудост заради ужасните сърбежи. Край него непрекъснато седяха слуги, за да прогонват мухите през деня и комарите през нощта. Пиенето беше трудоемка задача. Неведнъж Ичиро молеше слугите да го убият. Никога не помоли Дайгоро, защото младежът не му даваше такава възможност. Нисшите слуги не можеха да убият мъж с положението на Ичиро, ала Дайгоро знаеше, че трябва да уважи молбата му, затова се постара да не се доближава до Ичиро достатъчно, за да го чува.

Но той веднага сядаше до него, щом Ичиро потънеше в сън или когато припаднеше от болка или от горещината. Понякога Дайгоро се промъкваше зад гърба му, вземаше ветрилото от ръцете на слугата и прекарваше безмълвни часове в охлаждане на тила на брат си.

Не знаеше какво друго би могъл да направи. Всеки ден коленичеше край гробницата на баща си, търсейки съвет. Всичко, което направих, мислеше си той, бе да се подчиня на волята ти, татко. Всичко, което направих, бе да се опитам да следвам пътя ти, а сега този път доведе до нещо, което никога не би пожелал. Най-големият ти син страда повече от всяко животно на земята. Щеше ли да го спаси Славна победа? Дължината й, здравината на стоманата й — от тези предимства ли се нуждаеше той? Как трябваше да постъпя? Какво да правя сега?

Не можеше да намери отговор сред стените на семейната крепост, затова Дайгоро понесе мислите си, своя вакизаши и бащиния си одачи към планината. Язди безцелно в продължение на един час, като тайно се надяваше, че някой от духовете на вятъра ще довее отговора до ушите му. Планината беше тучна и зелена, осеяна с пурпурните цветове на кудзу. Те ухаеха на грозде и топлият зефир носеше аромата им заедно с мириса на вечерния дъжд. Ниско долу се разнасяше неуморният ромон на морето, което обливаше крайбрежните камъни. Изу бе неописуемо красив, но не съдържаше никой от отговорите, които търсеше Дайгоро.

Той вдигна глава и откри, че се намира до Като-джи, макар да нямаше представа как се е озовал там. Беше възнамерявал да язди в противоположната посока, но потънал в размисли, се бе изгубил. Зачуди се защо кобилата му беше избрала храма. Може би някакъв древен буда се бе преродил в нея. Не го беше грижа. Покритият с лози планински връх бе поредното подходящо място, където да не успее да открие търсеното проникновение.

— Млади господарю Окума — разнесе се глас откъм пепелявосивата оградна стена на храма. Дайгоро вдигна глава и видя стоящия там игумен. — Още ли тренирате фехтовалните си умения?

— Всеки ден.

— Но не и тук, горе. Да не сте дошли отново да ми покажете вашия шедьовър?

— Не. Просто се… разхождах.

— Аха. В такъв случай вашият шедьовър е дошъл да види нашите. Ще влезете ли?

Тъй като нямаше нищо друго наум, Дайгоро слезе от кобилата си, завърза я на кола до портата и последва игумена във вътрешността на храма. Старият човек беше доста пъргав, той пристъпваше бързо като някой наполовина на неговата възраст.

— Твърде много си позволявате — каза Дайгоро.

— Нима?

— Да, и го знаете много добре. Вървите прекадено бързо и аз не мога да не изостана. Ако реша да го приема за обида, бих могъл да ви посека на място.

— Бихте могли — отвърна игуменът. — Но пък ако забавя крачка, за да вървя редом с вас, тогава бихте могли да ме посечете, защото съм забелязал слабостта ви и съм се приспособил към нея. Всъщност ваше право е да ме посечете винаги, когато пожелаете. Най-добре за мен е да вървя, както съм свикнал, а за вас — да направите същото.

Двамата стояха върху застланата с плочки пътека, която заобикаляше каменната градина, покрита с чакъл. Сред малките камъчета като обрасли с лишеи острови се издигаха големи парчета скали, наподобяващи костенурки, които се подават от езеро. В центъра на градината стърчеше живата им противоположност — огромен кедров стланик. Кривите му клони се виеха като струйки дим при насрещен вятър, а обраслите му с мъх корени се провираха между камъните в градината като змии. Той бе висок по всички стандарти, колосален според стандартите на собствения си вид. Дайгоро осъзна, че вероятно го е виждал хиляди пъти преди, защото короната му сигурно се забелязваше дори от имението Окума. Досега го беше бъркал с обикновен бор.

— Нашият шедьовър — гордо го посочи игуменът, докато Дайгоро зяпаше дървото. — Храмът е построен преди сто години, в чест на тристагодишнината на това дърво. В деня, когато кедърът е пуснал първия си корен, вашият меч вече е бил старец. Днес двамата дядовци най-после се срещат, нее?

Дайгоро бавно кимна. В този миг слънчевата светлина достигна най-горните иглички, пронизвайки короната на дървото с лъчи бяла светлина. Дъхът му секна от красотата й. За пръв път разбра как човек може да се откаже от всичко, което притежава, за да прекара живота си в подобна сграда. Ако искаше да открие просветлението, това щеше да е идеалната обстановка.

— Защо наричате това място Храмът на виещите се лози? — попита Дайгоро. — Защо не Храмът на древния кедър?

— Всичко е обвито в лози, млади господарю. Този храм, това дърво — да съществуваш, означава да бъдеш обвит. Лозниците, които са обвили вас, са толкова тежки, че мога да забележа бръчките, които са оставили върху лицето ви. Вие сте твърде млад, за да имате такива бръчки, Окума-сан. Какво ви безпокои?

Преди да се усети, Дайгоро бе разказал всичко. Пречките пред желанието му да изпълни волята на баща си, неспособността си да намери пътя, загрижеността за брат му, за майка им, за семейната чест; изля всичко пред игумена.

— Толкова съм объркан — завърши той, — че вече нямам представа накъде вървя. Може би трябва да остана тук и да изпратя по вестоносец меча у дома. Може би трябва да си обръсна главата и да прекарам остатъка от живота си във вашия храм.

Игуменът сви рамене.

— И защо не го направите?

— Не мога. Бушидо ми казва, че не мога. Както и духът на баща ми.

— Тогава недейте — рече игуменът. — Вместо това просто повървете с мен. Нека позволим на двамата дядовци да пообщуват малко.

Дайгоро последва възрастния игумен по пътеката, която заобикаляше градината с голямото дърво. Двамата се изкачиха по стълбището на голямата зала за медитиране — ниска, просторна сграда от тъмнокафяво дърво с червени знамена. Младежът свали златистото си връхно кимоно, постла го върху дъските на верандата, обграждаща храма, после извади Славна победа от колана си и я положи върху коприната. До нея постави своя вакизаши. Чувстваше се странно да стои обезоръжен на публично място. Знаеше, че трябва да се чувства уязвим, но истината бе, че го изпълни странно усещане за свобода.

Дайгоро и игуменът продължиха бавно да се разхождат около каменната градина. Полъхът на вятър от изток, наситен с миризмата на мед и пара, накара Дайгоро да предположи, че наблизо се намира банята на храма.

— Откъде знаете толкова много за мен? — попита той.

— Някога и аз бях млад самурай. — Игуменът се обърна и го погледна. — Нима смятате, че случилото се с вас е нещо уникално? Всички сме преживявали някакви вълнения. Всички ние сме обвити.

— Но откъде знаете толкова много за меча ми? Последния път, когато ви видях, вие от пръв поглед го определихте като острие на Иназума.

— Това е много прочут меч — отвърна игуменът с усмивка. — Онези от нас, които са се посветили на меча, както мен някога… е, наша работа е да знаем такива неща, нее! Вашият е известен под името Славна победа, мисля.

Думите му накараха Дайгоро да се спре.

— Откъде знаете?

— Някога разглобявали ли сте този меч, момко?

Не беше нужно Дайгоро да му отговаря. Той усещаше, че игуменът вече знае, че не е. Те продължиха да вървят по каменната пътека, която минаваше между южния край на залата за медитация и малката чаена къща зад ниска бамбукова ограда. Скоро стигнаха до сграда, за която Дайгоро предположи, че е манастирът, съдейки по множеството чифтове сандали, подредени покрай стената до входа.

Игуменът събу собствените си сандали и остави за момент Дайгоро сам на прага, а когато се върна, носеше малка продълговата кутия от бял дъб. Младежът веднага я разпозна — тя съдържаше комплект за почистване на мечове. Двамата се върнаха в залата за медитации, където, както бе очаквал, Дайгоро откри мечовете си да лежат там, където ги беше оставил. Най-накрая успя да разпознае чувството за свобода, което го бе обзело по-рано. Причината не беше, че никой тук не би се осмелил да открадне мечовете му, което, разбира се, бе невъзможно. А че никой не искаше да ги притежава. Дори острието на Иназума не ги изкушаваше.

С прецизни методични движения игуменът започна да разглобява дръжката на одачи. Докато той работеше, Дайгоро попита:

— Кажете ми истината: прокълнат ли е този меч?

— И да, и не. Зависи от вашата перспектива.

Игуменът вдигна глава и видя изражението на досада, което Дайгоро знаеше, че не е успял да прикрие напълно.

— Смятате, че говоря уклончиво — отбеляза старецът. — Мислите, че всички дзен монаси говорят със загадки. Е, може и да е така, но не и този път. Погледнете тук.

Той свали изцяло дръжката на меча и разкри металния танг, който се криеше във вътрешността й. Върху стоманата, под знака на Иназума, беше гравирано името на меча: Славна победа нетърсена.

— Не разбирам — поклати глава Дайгоро. — Баща ми не е знаел името на собствения си меч?

— Подозирам, че го е знаел по-добре от всеки друг. Този меч отдавна е бил наричан Славна победа, заради онова, което дарява — стига, разбира се, онзи, който притежава оръжието, да не я търси. Малцина успяват да го разберат, но аз мисля, че вие сте сред тях. Това е странен дар, нее, да получиш победа само когато не я търсиш. Тези, които се стремят към слава чрез този меч, неизбежно ще я изгубят, докато онези, които не я търсят, ще я спечелят.

Дайгоро погледна намръщено към оръжието.

— Все още не мога да разбера. Смята се, че Иназума е най-великият от всички ковачи на мечове. Защо му е да създава толкова капризно оръжие?

— Капризно ли е? Доколкото знам, славата на самия му създател не е била търсена. Помислете само: да бъдете запомнен през вековете с това, че сте създавали инструменти на смъртта. Доколкото знам, майстор Иназума бил отвратен от кръвопролитията, извършени с неговите оръжия. Твърди се, че някои от тях били прокълнати, други се смятали за благословени, но във всички случаи мечовете му били най-добри в проливането на кръв. Подобна репутация не може да помогне на стареца да спи спокойно през нощта. Славна победа нетърсена е бил изкован най-накрая, последният му шедьовър. Той щял да възнагради най-добрите воини и да накаже най-лошите. Вие ми кажете дали това е каприз.

Дайгоро продължаваше да гледа намръщено меча. Игуменът положи сбръчканата си ръка върху неговата.

— Изучавали ли сте класиците на бойното изкуство, млади господарю?

— Разбира се.

— Тогава би трябвало да знаете тези думи на Сун Дзъ: „Върховното превъзходство е да покориш врага, без да се сражаваш“. Баща ви притежаваше това умение. Той се биеше само когато бе наложително, но пък търсеше победа на всяка цена. Хората му знаеха, че животът им няма да бъде похарчен напразно, затова се хвърляха с главите напред във всяка битка, избрана от него. Страшно е да се изправиш срещу такъв човек на бойното поле. Той не може да бъде победен.

Дайгоро вдигна глава; една догадка се промъкна в съзнанието му като вода, която попива в парче плат.

— Вие сте се сражавали срещу него, нали?

— Да съм се сражавал? — Игуменът се засмя. — Не, той си осигури победата още преди някой от нас да успее да извади меча си. Превъзхождаше ни по брой, обградил бе всичките ни флангове, беше ни надхитрил. След това вече не можех да нося самурайската си прическа. Той ми показа какво всъщност представлява самураят и тогава осъзнах, че не мога едновременно да запазя този статут и да се бия срещу него. Не можех да предам собствения си господар, затова си обръснах главата и се отказах от мечовете си. И ето ме сега тук, да давам съвети на сина на мъжа, който бе по-добър от моя господар.

Той отново се засмя и Дайгоро се усмихна заедно с него.

— Невероятна репутация имаше баща ви — заяви игуменът. — Непобедим в битка и същевременно такъв миротворец.

— Точно затова дядо ми го е направил глава на клана — каза Дайгоро по-скоро на себе си, отколкото на игумена. — Затова братята му са таели злоба към него. Нямало е нищо общо с меча.

— И аз така предполагам — съгласи се старецът. — Много умели воини ще разберат погрешно тази съществена част и задълженията, които вървят с нея. Точно това, че той избягваше сблъсъците винаги, когато бе възможно, направи победите му толкова велики.

— Думите ви няма да се харесат на брат ми. Сякаш искате да кажете, че баща ми е бягал от битките.

— Бягал? Не. Казах избягваше. По-точно би било да се каже, че проявяваше тактическо превъзходство. Сражаваше се, когато бе нужно, но само когато беше наложително. Точно това не може да разбере вашият брат — макар може и вече да го е осъзнал, предвид нараняванията му.

— Хм — изсумтя Дайгоро. — Вие ни наблюдавате отблизо, нали?

— Разбира се. Когато баща ви победи бившия ми господар, той стана мой учител. Аз го изучавах внимателно. Как да не изучавам и синовете му?

Младият мъж не успя да сдържи усмивката си.

— Някой може да ви обвини в шпиониране — рече той. — Някой може да каже, че въвеждате военни прийоми на място, което би трябвало да е дом на мира.

Игуменът наклони глава.

— Мирът е като всичко останало: относително състояние. Просто продължавам напред, както съм свикнал. Вие също. Както и брат ви.

Усмивката изчезна от лицето на Дайгоро.

— Точно защото продължих напред, както съм свикнал, сега брат ми е заровен до шията в земята. Той може да умре, защото не му дадох меча.

— Той може да оживее, защото не му дадохте меча.

Дайгоро се накани да отговори, но се спря. Не беше мислил за случилото се от тази гледна точка. Можеше ли мечът да не осигури победата на Ичиро само защото той я търсеше? В такъв случай как бе успял баща им да спечели толкова много битки? Как може да се бие, без да иска да спечели?

Той не би могъл да го направи. Това беше невъзможно, поне за човек, който няма самоубийствени намерения. Битката представляваше борба за оцеляване. Дайгоро бе сигурен в това. Но сега, поглеждайки към спокойното лице на игумена, той осъзна, че е задавал погрешния въпрос. Проблемът не беше как да се бие, без да иска да победи, а как да спечели, без да иска да се бие.

— Кажете ми какво трябва да направя — помоли той. — Помогнете ми да намеря пътя.

— Никой не може да ви отведе до него — отговори игуменът. — Бушидо е път, който всеки воин трябва да открие за себе си. Но мога да ви посъветвам какво да правите с меча. Помните ли какво ви казах предишния път: вашият проблем е от добрите, защото съдържа решението в себе си. Върнете се отново към Сун Дзъ: „Цялото военно дело се основава на заблудата“. Намерете този пасаж, проучете какво още казва там. Вие сте умен младеж, отговорът няма да ви убегне.

Дайгоро мълчаливо наблюдаваше как уверените пръсти на игумена сглобяват отново Славна победа нетърсена. Не можеше нито да проговори, нито да помръдне; беше напълно погълнат от опитите да запомни всичко, което му бе казал възрастният мъж. Когато Дайгоро отново възвърна способността си да говори, бащиният му одачи беше сглобен и прибран в ножницата, готов за битка.

— Мисля, че домът Окума само ще спечели, ако има воин като вас — каза той на игумена. — Дори възнамерявам да ви поканя да се върнете заедно с мен в имението.

— А аз учтиво ще отклоня поканата ви — отвърна игуменът с нисък поклон. — Вече е твърде късно за мен. На старата ми глава няма да порасне достатъчно коса, за да мога да си направя самурайска прическа.

Дайгоро се усмихна.

— Сигурно е така. И все пак в периоди на изпитания ще е добре да разполагаме с човек като вас.

Двамата минаха отново покрай голямото дърво на път към портата на храма, като този път и двамата се съобразяваха с походката на Дайгоро.

— Това старо дърво е оцеляло след много земетресения и бури — обади се игуменът. — Същото се отнася и за вашия меч. Може да го направи и всеки един от нас.

— Предполагам, че е така.

Дайгоро му се поклони, благодари му и си тръгна.